В памет на журналистката от Националното радио Илиана Райчева и на всички достойни наши сънародници, които оценяваме напълно чак, когато ни напуснат
Eurochicago.com бе един от многото сайтове и медии, които отбелязаха кончината на Илиана (линк). Тя беше не само наш колега, но и приятел. Приятел не само на нас, но и на българите в чужбина. Техен застъпник в България.
Не зная колко души са си направили труда да отидат на нейното погребение вчера в гробищен парк „Малашевци“ в София, за да я изпратят в последния й път. Може да са били много, а може и малцина.
Но хората, които я споменаха с добро и с тъжни Фейсбук статуси – никак не бяха малко. Някои само с една дума – „Поклон“, а други разпространиха дълги редове.
Не искам да се съмнявам в искреността на написаното, но от самата Илиана знам, че някои от тези хора приживе й бяха причинили болка или разочарования. Това никак не се бе отразило в нейното отношение и в работата й, но като на приятели, на няколко пъти тя бе споделила пред мен и пред редактора на сайта ни Мариана Христова за някои от огорченията си.
Най-голямото от тях бе опитът за закриване на „Радио България“. Разбирайки за това, Мариана остана през нощта да пише писмо до ръководството на БНР да не посяга на радиото, и първите, а може би единствени протестни писма във връзка с това бяха на Фрогнюз и на Еврочикаго. Илиана вдигна високо кръвно тогава и едва „прескочи трапа“, както впрочем и Радио България.
За друго нейно огорчение си спомни Мариана в коментар под съобщението за кончината на Илиана:
„Веднъж Илиана ми сподели, докато седяхме в едно кафене след поредните ни усилия да провокираме повече внимание у институциите за по-адекватна политика към българите зад граница, че й е било неудобно, че е трябвало да отиде да получи наградата „Сирак Скитник“ – една престижна награда, която тя наистина заслужаваше – с едни стари обувки, с които беше и докато седяхме в това кафене, понеже не е имала други. Така понякога се случва с онези журналисти в България, които най-малко го заслужават.“ – написа тя в коментара си.
Може би сега не му е времето, но ще си позволя да споделя и това, че когато Илиана отсъстваше от работа и боледуваше, а това се случи на няколко пъти през последните месеци, никой от онези, за които тя бе правила много усилия и услуги, не й звънеше. Никой, освен колегите, с които непосредствено работеше в БНР. Подобно бе и последното разочарование, свързано с работата на Консултативния съвет към ДАБЧ, на който съвет тя бе обикновен член, макар и с големи заслуги към българите зад граница. Научих го от един от нашите последни телефонни разговори десетина дни преди смъртта й (вж. разпечатка от Скайпа – телефоните с повече от една шестица там са нейни).
Бих искал да кажа, че ние, българите в чужбина (а и от България), които я познавахме, сме виновни пред Илиана. Всички, с изключение на един-двама души, които на няколко пъти направиха свръх усилия, за да й помогнат.
И нашите съболезнователни статуси във Фейсбук не могат да изкупят вината ни, че такива добри и всеотдайни хора си отиват от света и от нас, сами и огорчени.
Виновни сме, че много лесно забравяме това, което са направили за нас, българите в чужбина, онези хора в България, които живеят с нашите проблеми зад граница. Непростително забравяме и близки, и роднини, но още по-лесно забравяме онези, които правят нещо за нас, и то не само от 8:00 до 17:00 ч. в реда на служебните си задължения.
А такива има. Но знаем ли ги, помним ли им имената или ги загърбваме веднага след като са направили нещо за нас? За да се сетим да ги споменем едва, когато вече не са между живите. Във Фейсбук.
Завършвайки, ще кажа – поклон пред паметта на Илиана, но и поклон пред делата на тези още живи наши сънародници в страната, които не са се отказали да се борят за нас и общите ни каузи!
Аз познавам няколко такива човека, но ще се радвам ако и Вие, читателите, се сетите за някои от тях и напишете имената им като коментари под тези мои редове. Имената на онези, на които сте благодарни.
Дано те ги прочетат и да забравят огорченията си!
.
П. Стаматов
.
Tya veche se izvisi nad zemnite problemi.Svetla I pamet!Da mu mislyat „dobrojelatelite I“ deto ronyat krokodilski salzi. Te sa vse ochte tuk – v ada na bitieto, v kalta na sobstvenata si zlobata I bezumie…
Господ е истината. Кажеш ли истината и Господ ще е с теб. И когато пиша: „Консултативния съвет към ДАБЧ, на който съвет тя бе обикновен член, макар и с големи заслуги към българите зад граница“, то нямам предвид това, за което си мислят първо кариеристите – и по-точно, че тя е страдала, че не е началник. Нищо подобно – Илиана никога не си е и помисляла за началническо място, а ако беше споменала, то разбира се съпругата ми би я предложила. Разбира се, ако успееше да го направи в този скапан IPortal, в който някои постове просто изчезват. В текста става дума за споделеното от нея по телефона огорчение от нечие неизпълнено обещание. Ако някой и е нещо обещавал и не го е изпълнил, то той си знае.
Бях свидетел на отношението на близките й в последния ѝ миг.
Много тъжно и болно ми стана. Особено, когато нямаше кой да запише номера на гроба ѝ.
Викаха няколко пъти роднините ѝ, а те все оставаха настрани. Имаха желание колчем по-бързо да се отърват от трупа.
Последната ѝ снимка е у мен. С прясно боядисана червена коса.
Ако някой ден решите да я посетите, тя се намира в Малашевци, Парцел 92, ред 8, гроб 2.
Бог да я прости.
Петранка Стаматова сливи ли имаше в устата, да си предложи зам.председателското място на Илиана Райчева? Стаматов, много ниско падаш! Не те ли е страх от Господ?
За предаванията им и за отношението към нас – благодарности към проф. Пламен Павлов и Райна Манджукова.
Ще се върна да допиша други, но по-късно…