.
Всяка крачка към твоята стая
е поредна частица умиране.
Празна вече e. Пуста е, зная…
По стените тъга е бродирана.
Сутрин плахо вратата отварям
да те зърна в завивките сгушена,
но надеждата малка догаря
в този миг, и сълза се промушва
през ресниците мои и хуква
да остави поредния белег –
малка бледа пътечка по скулата,
сбрала болката цяла по тебе.
И тежи тишината от нямане,
хлипат в ъглите спомени скъпи.
Гушвам плюшено мече, с мълчание
то отвръща с очите си стъклени.
Тъй боде ме неистово вляво…
Но дано си щастливо за двама,
птиче мое, от дома отлетяло.
… и прости ми! Обичам те!
Мама!
Жанет Велкова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Още от същата авторка – вж. тук.
.
