.
Една жена копаеше пръстта
със някаква очукана мотика…
Приведена. Беззъба. И сама.
Направо по-очукана от дните.
Копаеше с набръчкани ръце…
И тихо се усмихваше на здрача.
Приличаше земята на сърце.
А залезът – на огнена погача.
Копаеше. Беззъба и сама.
С угаснали от времето зеници.
Приличаше жената на сълза,
изплакана горчиво от къртица.
Очите ù повикаха дъжда.
А ветровете тихо се смълчаха…
Тя ще остави мъничка следа.
Под пръстите ù – корените спяха…
Преминах покрай нея като в сън.
За миг един – си срещнахме очите…
И стана някак си по-светло вън,
преди да са изплували звездите.
Една жена копаеше пръстта…
Цветя садеше – приказна мозайка.
Приведена. Беззъба. И сама.
И онемях! Та тя ми беше майка!
Гълъбина Митева
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Още от същата авторка вж. тук, тук, тук и тук.
.
