Разказ от Красимир Бачков
На Виктор Хинов
В странджанското село Боздуган остана само един жител или по-точно жителка – баба Неделя. Останалите се преселиха на едно друго място, където рано или късно отива всеки от нас. Кметският наместник от съседното по-голямо село я покани, да се премести при тях, за да не е сама, но тя отказа. Не можеше да си представи, че ще зареже къщата, която заедно с мъжа си бяха градили камък по камък; варосаните стаи, където бе отгледала децата си; и двора, в който всяка пролет цъфтяха лалета, латинки, ружи и люляци. На въпроса на кметския наместник, не се ли страхува да остане сама в едно необитаемо вече село, тя поклати глава:
– Страхувах се някога, като бях млада и имаше за кого да се страхувам! Сега от кого и защо да се страхувам, кмете? Пътят ми вече е извървян, животът не ми носи вече радост, а смъртта е добре дошла всеки ден! Аз не се броя за част от хората, а за част от живинките край мен – врабчетата, дърветата, тревите и небето! С радост чакам момента, в който ще затворя очи…!
Кметският наместник повдигна неразбиращо рамене и се съгласи:
– Имаш пълното право да избираш къде да свършиш дните си! Щом искаш в твоето село, така да бъде! Нали е демокрация!
– Да ти пикам на демокрацията! – отвърна баба Неделя. – Заради нея синът и двете ми дъщери се запиляха по чужбина! Заради нея не съм ги виждала и чувала вече толкова време! Заради нея си отиде и Грозьо, стопанинът ми! Нямаше ни линейка, ни доктор да се погрижат, кога му стана зле! Хайде холан от демокрация, кмете! И да се избършеш отзад не става тя…!
Пенсията на баба Неделя бе смешно малка, но тя и не разчиташе особено на нея. Цяло лято береше гъби и билки, сушеше ги, а после ги продаваше на една пътна отбивка, близо да тяхното село. Когато успееше да приготви няколко бурканчета с конфитюр, също ги предлагаше на случайните пътуващи по тези места. Но през дългата есен и още по-дългата зима тя плетеше вълнени чорапи, материала за които събираше от трите си овце. Сама го боядисваше в зелено и червено, после наричаше изплетените чорапи на някой от внуците си и когато успееше да ги продаде, смяташе, че по някакъв начин се е доближила до близките си. Тя бе малко дива и чепата жена, не вярваше много в църква и религия, а чисто по езически измисляше прости ритуали, за себе си и най-вече за децата и внуците си.
Така един априлски следобед на отбивката спряха два черни мерцедеса, от които излязоха няколко мъже. Всички те бяха облечени в сиви и тъмни костюми, с вратовръзки и двама от тях със златни очила. Край тях се въртеше една червенокоса жена, която говореше на английски. Един от мъжете снимаше с камера. Всички бавно приближиха баба Неделя и покровителствено я запитаха на колко години е и как се препитава в тоя пущинак.
– Зимъска ще направя деветдесет и три! На мен костуми и автонобили не ми требват! Имам си три овце и те ми стигат за мляко и сирене. Останалото си намирам в гората или в градината, дето си сея в двора.
– А пенсия не получаваш ли? – запита един очилат господин.
– Пенцията ти я дарявам! Ако ти требе, вземи я! Мен пари ми не требват! Сичко си имам от Бога!
– А защо стоиш тук и продаваш? – обади се друг мъж. – Явно за пари го правиш?
– За да видя хора, господине! Да не минава зян денят! У наше село останах само аз. Нямам ни радио, ни телевизия. Кога срещна хора, за мен е празник!
– Значи – усмихна се иронично очилатият – вместо да ни продаваш, можеш да ни подариш по едни от тези чорапи? Виждам, че са с цветовете на българското знаме! Ние сме хора от властта и съвсем ще ни ходят, а тази жена е от Америка. Живее в Чикаго и ще занесе частица от родината за спомен…!
– Бива, господине, бива! – кротка усмивка сгря лицето на старицата. – Щом нямате пари да си купите, ще ви ги даря! Те хората от властта само знаят да вземат, да дават не са научени, зер!
Тя бръкна в торбичката и извади няколко чифта чорапи. С мъка се надигна и като на сватба сложи на рамото на всеки мъж по един чифт чорапи. На жената ги подаде в ръцете:
– Вземи, булка! Носи ги в Америка, че синът ми е там от доста години вече! Все едно на моя Венко ги давам! Носи ги със здраве!
Когато преведоха думите на старицата, червенокосата се изчерви и емоционално заговори нещо. После се върна до една от колите и дойде с дамската си чанта. Извади банкнота от петдесет лева и я подаде на баба Неделя. Обясни, че ресто не иска. Бабата стоеше пред нея, кротко се усмихваше, но не протегна ръка за парите. Чужденката остави парите върху кашона с билките и сушените гъби, които старицата продаваше, и тръгна към колата. След нея първо един от мъжете извади портфейл и без да гледа стойността на банкнотата, я пусна до тази на американката. Останалите го последваха, а накрая остана мъжът със златните очила. Той си намести очилата и тихо каза:
– Голяма артистка си ти, бабо! За един ден изкара пари, колкото иначе не можеш изкара и за месец! Спечели достатъчно, затова моите чорапи ще приема наистина като подарък!
– Халал да са ти, синко! Само да не ти стягат! – отвърна баба Неделя и приседна до кашона с билките. Мъжът тръгна към колата, после спря и се върна. Извади пари и ги пусна до парите на останалите:
– Сега, вместо да ме кълнеш, си прибери парите и кажи добра дума!
Баба Неделя го изгледа с избелелите си вече очи и рече:
– Добър път и вървете там, където прокудихте децата ми! И да не ви объркат с почтените хора по чуждата земя, си обуйте чорапите! Тя суровата вълна боде, но така ще ви напомня за греховете! Ние нямаме нужда от управници, а от стопани! Ако някой ден разберете какво значи стопанин, тогава ще ви призная за власт! Хайде, върви си в мир, човече!
Двата мерцедеса бавно и някак гузно потеглиха. Хората вътре не погледнаха към свитата над билките бабичка. Те идваха от друг свят и отиваха към места и хора, които им бяха по-близки и познати. Тая възрастна жена бе отворила рана в душите им, която нито доктори, нито лекарства биха излекували. Трябваше да се махнат по-скоро от тук, защото още няколко мига с нея и биха се превърнали в… човеци.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.
.
