Водещият офицер на Сокола: Доган създаде проекта „Доган”

3 thoughts on “Водещият офицер на Сокола: Доган създаде проекта „Доган””

1. За ДС не би имало никакъв проблем да превербува годовия на всичко Доган и да го легендира като борец срещу режима на Тодор Живков. С една основна цел да поведе мщсщлманите в БГ. Още по-лесно е да се изманипулира, яво не много способния агент, М. Маринов. Думите и разсъжденията на интервщирания са доста противоричиви и елентарни. Но каквито са били ръководителите на комунистическата партия, такива са били и безрезервно преданите им кукли на конци. Проблема е, че ДС още е на власт и това е най-големия извод от интервюто. Много са интересни внушенията и твърденията по адрес на К. Дал – изцяло в духа на ДС.

2. ВСЕ ОЩЕ ДОИЗКУСУРЯВАТ БОРЧЕСКИЯ ПОРТРЕТ НА ДОГАН

   Криминалните защитават Ахмед Доган по поръчка

   Янко Янков, бивш[1] лидер на Партия Либерален Конгрес, старши научен сътрудник в Института за правни науки пред в-к “Демокрация”

   – Г-н Янков, какви са основанията Ви да твърдите, че Ахмед Доган е бил агент на КГБ?

   – Абсолютно категорично твърдя, че Ахмед Доган е бил агент на КГБ. Първоначално той е работил за българската ДС. Впоследствие, след 1988 г., той минава на подчинение на Москва. Съдя за това по много негови изявления и действия, по които личат тесните му връзки с Андрей Луканов и ген. Атанас Семерджиев.

   – Той е могъл да има тесни връзки с тях и само като агент на ДС.

   – Съдя по много факти, които предшестваха свалянето на Тодор Живков, и връзката на тези политици с Москва. Познавам всички осъдени политически затворници от онова време, които бяха автентични противници на режима на Тодор Живков. Някои от тях бяха осъдени и на смърт. Доган не беше такъв противник на режима. Някои от тях, като разбраха, че ще ги разстрелят, признаха, че са изпълнявали една от задачите на българския филиал на КГБ, подготвил дестабилизирането на режима на Тодор Живков. Освен това в книгата на Гордиевски “КГБ – поглед отвътре” категорично се потвърждава, че това е така.

   – Вярвате ли, че той е изнасял писма чрез капачки от буркани?

   – Да, това е точно така. А протеста си – в писмо, което той изпраща до Париж, е занесено в американското посолство от моята майка.

   – Това не доказва ли, че Доган все пак е работил и извън интересите на службите?

   – Не. Това само показва, че моят канал е бил изполузван от службите, за да се придаде автентичност на писмото на Доган. Текстът на писмото и събитията през май 1989 г. са били дело на филиала на КГБ в България, и са били част от задачата за детронирането на Живков, който се е съпротивлявал на политиката на Горбачов.

   – Как бихте охарактеризирали Доган като личност от онова време?

   – Никога не съм се съмнявал в него през онези години. Първите ми съмнения дойдоха през 1990 г. Тогава проумях истината, че Доган всъщност е работел за службите. Приказките му днес, че ме е направил човек и ми е помогнал да стана депутат, са абсолютно неверни. По-скоро е обратното. Моята майка му помагаше, а заради него и политици като него майка ми днес живее в мизерия.

   – Съкилийници на Доган, които още излежават присъди за криминални деяния, във в. “Труд” го представят като изключителен човек.

   – Не ги познавам тези хора. Но знам, че никак не е трудно да накараш затворници да говорят по поръчка. Още повече, че се разбира колко те са разчитали на него за намаляване на присъдата. Може би сега чрез тези си приказки те отново ще се надяват Доган да направи нещо за тях. Много по-интересно ми се видя изявлението на Георги Андонов, началник на Меди Доганов в пазарджишкия затвор. Той твърди, че Доган често е ходел при него на разговорка. Това ми се стори направо абсурдно. Поведението на политическите затворници не е такова. Те не разговарят и не споделят с палачите си възгледите си по литературни теми, както твърди г-н Андонов. Интересен ми се видя също така и опитът на вестник “Труд” да направи такъв благопристоен портрет на този политик. След като министър Бонев разкри тайната около досието му, сега се опитват да го оневинят. Но има и много други неща. Едно от тях е, че след 1988 г. Доган е минал на подчинение на КГБ.

   – Би ли могло тук да има някаква следа от подобни документи?

   – Би могло. Последният, разработвал Доган – Иван Карамучев – твърди, че те го били отписали като агент, защото бил преминал от другата страна на барикадата. И че отписването е станало на 12 юни 1986 г. при арестуването му. Това твърдение е очевидно манипулативно. Карамучев лъже, защото Доган е отписан две години и половина след това, както личи от документите. Раздухването на мита Доган е връзката “Мултигруп”, за чийто интереси работи и самият Доган.

   Още преди пет-шест години съм написал, че атентатите през 1986 г., приписвани на турски терористи, в които загинаха много невинни хора, са организирани от българския филиал на КГБ. За тях бяха осъдени на смърт няколко души. Писал съм до Главния прокурор и съм настоявал за разследване, но досега няма отговор.

   – Къде е бил този филиал на КГБ?

   – Той е бил към външното разузнаване на ДС и Разузнавателното управление към Министерството на народната отбрана (РУМНО). Резидент на Москва е бил не Луканов, както се твърди, а ген. Семерджиев. Луканов е ръководил РУМНО[2].

   [1] След публикуването на статията се обадих по телефона на журналистката Рени Нешкова, която бе взела интервюто, и я попитах откъде е измислила това “бивш лидер” и защо не е написала името си под интервюто, както е практиката, за да се знае от читателите кой журналист е извършил интервюирането. Отговорите й бяха в стил “мънкане” и в смисъл, че била допусната досадна грешка, която те ще отстранят чрез специално извинение в някой от следващите броеве. Разбира се, “специалното извинение” не се появи.

   [2] Последните две изречения не са казани така; казано е, че резидент на Москва е бил Луканов, а Семерджиев е ръководел РУМНО. Изобщо цялото публикувано интервю представлява конгломерат от действително казано, изопачено чрез редактиране “казано” и приписано ми като казано нещо, което е абсурдно да бъде казано от мен.

   Още преди години се бях зарекъл никога да не давам интервюта за в-к “Демокрация” и съжалявам, че сега не изпълних заричането си.

   Впрочем, почти същото се отнася и за другите вестници и масмедии. Масмедийната политика на КГБ в условията на т. нар. “посткомунизъм” е не по-малко зловеща, отколкото по времето на класическия комунизъм. За съжаление Западът не подпомогна създаването на масмедии, независими от наследството на КГБ!

   (В-к „Демокрация“ бр.300(2405)/05.11.1997 гг.; публикувaно и на стр.260-263 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). Том 3. Българската държава абдикира в полза на Червената мафия. – С., „Янус“, 2002. – 576 с.).

   http://iankov.blogspot.com/2007/07/blog-post_25.html

3. ЕКСПОЗЕ НА ПЕТЪР БОЯДЖИЕВ ЗА ВРЕМЕТО КОГАТО ТЕЗИ СЪБИТИЯ ПРОТИЧАХА

   Истината против лъжата за събитията от месец май 1989 година в България

   Или технология на борбата със страхът

   «…..Организираната лъжа, практикувана от тоталитарните режими, не е нещо временно, а е неделима част от тоталитризма. Лъжа, която ще продължи дори когато концентрационните лагери бъдат закрити и държавна сигурност разтурена…. »
   Джордж Оруел

   «…..Нима някой може да вярва, че политически мошеници …литературни ментърджии и маняци, духовни или физически терористи утре ще се превърнат в апостоли на истината…. . »
   Георги Марков
   Задочни репортажи

   Настоящето изложение дължа на хилядите активни участници в събитията от този период на близката история на България, както и на стотиците хиляди, намерили се във водовъртежа на тези исторически събития и респективно преживели, а и преживяващи както добрите, така и лошите последствия от въпросните събития. Тук очевидно визирам и огромната изселническа вълна, която последва.
   Съвременна България е само на 130 години. Такава е суровата истина. За съжаление тази толкова кратка история е наситена с лъжи и митове. Историческата памет на българите е деформирана в огромни мащаби. Последните 65 години, не само че не бележат тенденция към подобряване, но напротив още по-усилено затъват в лъжата и митовете. Имам чувството, че тези години бележат рекордни постижения в упоменатата посока. Съвременното състояние на българското общество е в пряка зависимост от тази мащабна верига от лъжи и илюзии.
   Ако се спирам на този проблем, то е защото съм убеден, че ако младото поколение не успее да обърне стрелката на тази тенденция, серията от разочарования ще продължи и ще се задълбочи. Българското общество ще бъде обречено на западане и ще губи все по-значителна част от потенциално качествения си човешки елемент. Тук само маркирам проблемът, без да имам намерение да се спирам на цялата гама от лъжи, получили гражданственост през последните 20 години, oще по-малко през предходните 45, нито имам намерение да правя някакъв по-задълбочен анализ.
   Ще се концентрирам само върху някои лъжи около събитията от края на 80 –те и началото на 90 –те години от миналия век , които в очите на много хора в България изглеждат изключително нагли, бих казал чудовищно цинични. Тези лъжи бавно, но упорито се опитват да получат гражанство в историческата памет на България. Ако това начинание успее, то вредните последици за бъдещето са неизбежни и значими.
   По стечение на обстоятелствата се озовах в позиция да видя генезиса, после развитието на тези лъжи в продължение на вече близо 20 години. Случайността или историята също така решиха, че съм човекът, който има най-многостранен поглед върху развитието на събитията отнасящи се до този период, а и се намирах на най-важния кръстопът. Досега, само веднъж през 1993 година светнах една малка червена лампичка, която поукроти основният фалшификатор за известно време. Но 2009 година показа, че онази лампичка не е била достатъчна.
   В новата история на България, наред с многото значими събития се открояват две с трайно историческо значение.
   Първото е процесът на насилственото преименуване на българските граждани, изповядващи мюсюлманска религия, една голяма част от които са с турски наследствен корен. Този процес се развива в две фази, условно – 1972-1973 и 1984-1985 година.
   Второто събитие са т. нар. Майски протести от 1989 година и последвалата вълна на едно своего рода етническо прочистване, което беше извършено по най-циничен начин, пренасяйки отговорността за това прочистване на самите жертви.
   Ще започна от Майските протести. Голяма част от това, което следва е подкрепено :
   Първо – с много аудиозаписи и писмени материали от личният ми архив.
   Второ – с документация от архива на Държавна сигурност.
   Трето – със стотици, да не кажа хиляди човешки свидетелства.
   Четвърто – въпрос, който досега почти никой не повдига – свидетелства, които турската служба Мит натрупа по време на стотиците интервюта, които проведе с всички активно действащи лица след тяхното изхвърляне от България.
   Пето – има още една група свидетели, които по разбираеми причини, в знак на уважение, ще си позволя да oтмина или спомена по-бегло.
   И тъй, за опашатата лъжа на Ахмед Исмаилов Ахмедов, роден на 29 март 1954 година в село Драндар, окръг Толбухински. Използвам като основно това име, с което той доброволно е станал агент на 28 август 1974 година, агент с кодовите имена «Ангелов, Сава …….» и т.н.. След това неговите официални и кодови имена варират, за да се спрат на сега действащото Ахмед Доган.
   Датата август 1974 година е изключително важна. Тя е само две години след първата фаза от насилственото преименуване, извършено в Пиринския и Родопския район.
   По същото време аз за пръв път се сблъсках с тази умопомрачителна идея, преминала в реалност, да се сменят насилствено имената на цели компактни маси български мюсюлмани.
   Това се случи пет години след настаняването ми в Старозагорския затвор предназначен за враговете на комунистическата власт – първи отряд. Пет години, които вече бях прекарал в изключително задружен затворнически живот с моите събратя по съдба политическите затворници мюсюлмани обявени какато и ние християните за врагове на комунистическите узурпатори. Пет години, които бяха последвани от още пет, общо десет години, през които не си спомням да е имало дори и зародиш на някакъв междуетничен или междурелигиозен конфликт. Деляхме се на две категории – сътрудници на затворническата администрация и стоящитите на ясна, некомунистическа позиция, понасяйки наказанието но отказващи да сътрудничат с властите и отказващи да признаят, че са виновни. Нашата категория, която винаги беше мнозинство се намираше в положението на военнопленници в резултат на студената война, която доминираше света по онова време.
   Ние виждахме нашето бъдеще единствено в загубата на тази война от тогавашната Съветска империя или възможността при определени обстоятелства да успеем да преминем от другата страна на желязната завеса. Такава беше нашата реалност и тя беше еднакво валидна за християни, мюсюлмани, малкото евреи и т.н. Тази втора възможност ми бе дадена благодарение на двамта мои приятели – Антон Машев, вече покойник и Алфред Фосколо и техните съпруги Райна Аръшева-Фосколо и Лидия Машева. Това е друга история, която ще намера място в друга глава.
   И тъй, 3 ноември 1981 година – Париж. С помощта на споменатите вече мои приятели, ние даваме с Фреди Фосколо първата ни пресконференция за западни журналисти на тема: “Репресията в България – средство за управление”. Изнасяме обширен списък с имена на бивши и настоящи политзатворници, на убити по престъпен начин затворници и обстойни данни за условията на живот в политическите затвори. По време на тази пресконференция ние положихме сериозни усилия да информираме за тази умопомрачителна идея и реалност -насилственото преизменуване на тъй наречените помаци използвам понятието “тъй наречени”, защото аз никога в моя живот не съм си позволил да отнема правото на който и да е, да се определя сам със своите родители, своя произход, религиозна и т.н. принадлежност. Аз, например не се харесвам на много хора в България, защото се определям като французин от български произход. Това си е тяхно право да не ме харесват, нямам нужда да влизам в полемика с тях, а и тя би била безполезна.
   И тъй, за първи път пред западните медии, ние, без да се колебаем защитихме нашите приятелите от затвора – Нури Тургуд, Рамадан Рунтов, Казим, Исмаил, Айруш, Юсуф, Невзет, Орхан, Шукри и т.н. Някои от тези имена ще играят голяма роля по-късно. За мен и за моите приятели това беше най-обикновена и нормална позиция. И тъй, годината беше 1981. ‘Другарят’ Ахмед Исмаилов Ахмедов усилено се подготвя да дойде при нас от другата страна на желязната завеса, но под прикритие като чгент на дс – да ни громи.
   И тъй, идва втората фаза на тази безспорна лудост на българските комунисти от 20 век, 84-85 година. Окуражени от относителните си успех по време на първата фаза, те минават към втората. Не случайно използвам « относитеилен успех ».
   През тази първа фаза те :
   Първо убиват няколко човека, чиито гробове и до ден днешен – 2010 г. държат в тайна. Българската държава като доброволен наследник на комунистическия режим, вече в качеството си на член на Европейския съюз, малко по-рано или малко по-късно ще бъде принудена да понесе последствията за варварството си. Убеден съм, че чрез системна, интелигентна и последователна работа, това ще се случи. Досега не е ставало поради успеха, начело да бъдат поставени подставени лица, които само жестикулират.
   Второ, в резултат на тази кампания, в затворите постъпват няколко десетки политзатворници.
   Трето, в резултат на тази кампания принудително са заселени в различни точки на България няколко стотици семейства. Чрез тези три репресивни мерки те смятат, из основи погрешно, че са успели. Точно противното, точно с това те положиха основата на бъдещите Майски събития от 1989 г.
   През 1984-85 те повториха сценария от началото на 70-те години, първо – убити, второ – затворени, трето – изселени. Точно тук идва един важен момент от живота на Ахмед Исмаилов Ахмедов.

   Въпреки, че упоменах по-горе, че през 1974 година той доброволно е станал агент, горчивата истина според мен е друга. Колкото и доброволна да изглежда постъпката му, всъщност тя е от необходимост. Духовните рани, нанесени на децата остават за цял живот и често обществата плащат за това. Ахмед е интелигентно и чувствително дете, лишено от семейна, майчина и бащина топлина, той чувства и вижда, че е много по-интелигентен от редица други деца, но които със семейната подкрепа и топлина постигат с много по-малки усилия това, което на него му коства неимоверно много. Едно скрито чувство за реванш започва да кълни у него и у всички подобни на неговия случай още от ранно детство. Агентството му е нужно средство по пътя на търсенето на този социален реванш. Ето защо аз си позволявам да твърдя, че въпреки привидността за доброволност, той е станал агент по необходимост.

   За съжаление, в момента, в който без да го питат, го правят Меди Доганов съвпада и с момента на изпаряването на някои илюзии затова какво ще му донесе агентството. Той мечтае много, очаква много, тази мистика – Държавна сигурност в неговите очи е била едва ли не магическата пръчка, която ще му донесе всичко това за което той мечтае. Но реалността се оказва доста по-различна. Работейки съвестно и сериозно за дс в един момент той почва да чувства нейната некадърност. Това е друга голяма тема. Към унижението си прибавя и крахът на тези кембриджски и други илюзии.
   Един агент, преди да е агент е човек. Агентът е професия, човекът е същност. В този момент към него, като по-ерудиран се обръщат за съвет, помощ и т.н. други младежи от мюсюлманската общност. За мен не подлежи на съмнение, че той е раздвоен в този момент и не ги предава, нещо повече, опитва се да им помогне, а и да провери това не би ли могло да се окаже една нова писта за социален реванш, когато предходната е загубила голяма част от привлекателността си. Разбира се, начинът, по който го вършат е старомоден и не съвсем адекватен на историческия момент. Държейки сметка на включените хора – то пътя до финала е определено къс. В нашата нова история на България, самият аз познавам само два случая на неразкриване, дори единият е частичен, въпреки, че се ограничава само с един съзнателен участник. Агентът на Първо главно управление е засечен от Шесто управление да участва в конспирация с нереална и не ясно определена крайна цел, тук идва новият възлов момент за Меди Доганов.
   Какво мога да свидетелствам аз тук ? Двете управления се намират в различни позиции. Първо главно управление се е провалило по всички точки. Шесто управление – разкрива конспирация в която участвува агент на първо и попада на един относително добре работил агент, който в продължение на изграждането си допуска сериозни грешки и колебания. Шесто управление е категорично против изпращането на Меди Доганов в затвора. Едно такова действие при тогавашните условия, дори и при превербуването му, би му ограничило до голяма степен периметъра на действие в бъдеще. Шесто управление са поддържали ясна позиция да превебруват Меди без да го изпращат в затвора, да неутрализират другите по възможно най-деликатния начин и да оставят у неутрализираните и изпратени в затвора впечатление, че Меди се е спасил, защото не е разкрит или под някаква друга приемлива легенда.
   Тази информация ми е известна още от 1992 година. Не виждам нужда на този етап да цитирам името на висшия офицер, от когото я знам. Както и да е, всеки, който е следил публикациите в « Гласове » по въпроса за агентурното досие на Ахмед ще почувства непълнотите, неяснотите и т.н. около този момент. Който освен това като нас е изминал дългия път на конфронтация и челен сблъсък с офицерите от Държавна сигурност, познава добре методите и начините им на работа и веднага ще почувства големите празноти в тази част.
   И тъй, това, което знам със сигурност, още от началото – Меди е информиран, че Шесто управление е против изпращането му в затвора, но Първо главно, дълбоко засегнато, успява да наложи своето становище. Това е важен факт за бъдещето. Дали е бил превербуван или не, не знам, по простата причина, че офицерът, от който имам горната информация, не разполага с достоверни факти. Може и да е, може и да не е, но че превербовка му е предлагана не може да има съмненеие за който и да е сведущ по тази тематика.
   Каква е била намесата на наблюдаващия сектора съветник от кгб също можем само да гадаем, защото тази информация се е намирала във архивите на мисията им и е отнесана в Москва. Че е имало наблюдаващ съветник не подлежи на съмнение. Всички свидетелства от последните години потвърждават това. Нещо по-важно. Според свидетелството на Маркус Волф, в периода след 1984 година КГБ систематично е започнало да дублира всички по значими преписки на дс във своите структури в Москва.
   За поведението на Ахмед по време на престоят му в затвора данните са изключително противоречиви и аз не бих си позволил да се ангажирам с позиция и оценка. Тук срещаме толкова много пристрастнос и в двете посоки, че трябва наистина да сме пропагандно ангажирани за да се доверим. Това не е нашият случай. Ще се опитам да осветля само момента на няколко дневният му престой във следственият отел на ДС през юни 1989 година, но по късно.
   И тъй за Меди Доганов аз научих есента на 1989 година. Това, с което той се самохвали, че името му е циркулирало при хуманитарни организации и президентски канцеларии си е чиста и нагла лъжа на комплексар. Това са неща, които много лесно могат да се установят и ако аз не знам това, който бях в центъра на всички тези събития не знам кой ще го знае. И тъй научих за него от два източника. Първият източник е моят приятел Ибрахим Рунтов – син на другия мой приятел Рамадан Рунтов, изгонени с цялото си семейство след 20 май 1989 г. в Югославия и след това прехвърлени в Турция. Тъй като за тази втора вълна политзатворници след 84-85 г. не разполагахме с достатъчно обширна и задълбочена информация, аз помолих Ибрахим да се опита да събира такава измежду изгонените от България. Имаше не малко, които бяха преминали през затворите след 1984-85 г., излезли и по късно изгонени от България.
   Тези информации бяха изключително важни, защото подготвях посещението в България на Даниел Жакуби – председател на Международната федерация по правата на човека в Париж. Подготовката на такова посещение започна рано, но по вътрешно-български причини бях длъжен да го забавя. Така се получи добре, защото междувременно караулът в София се смени на 10 ноември 1989 г. и той успя да свърши много повече работа – имам предвид г-н Жакуби при посещението си.
   Независимото дружество беше единствената неправителствена организация в България, която членуваше в международна структура /Международно призната/. Това ми костваше неимоверни усилия и то поради български простотии, но в крайна сметка успях, бях доволен и отчасти горд. И тъй, Даниел Жакуби в качеството си на председател на Федерацията и по покана на българската организация /НДЗПЧ/ – член на Федерацията, а именно Независимото дружество, поиска от българския посланик в Париж виза за официално посещение и нямаше как да му я откажат. Хватката беше красива. И тъй, трябваше да снабдим Даниел със списъци, информации и т.н. Надявам се, че всеки сериозен човек си дава сметка че подготовката на едно такова посещение, и то при онази изключително сложна обстановка е трудна и отговорна работа. Всъщност от тази подготовка зависеше успехът или провалът на посещението със всички произхождащи от това последици.
   В този план сред другите имена Ибрахим ми предаде и името на Меди Доган с много добри препоръки и с няколко думи за неговото професионално ниво. Аз обаче не си спомням да съм го третирал по специален начин, той беше включен както многото други имена в списъка, който Жакуби връчи на българските власти. Ако не греша Жакуби беше приет и лично от Петър Младенов.
   Българските власти съвсем не бяха в позиция много да се надуват и най-добре осъзнаваха в какво трудно и жалко положение се намираха. По-късно по време на събранието, организирано от Дружеството в кино « Петър Берон » в София , където са присъствали между 800 и 1200 мюсюлмани, помаци, някои навън по улиците поради липса на места /Става въпрос за мюсюлманите от Пиринския край, водени от приятели на Рамадан, Ибрахим и т.н/ там взема думата Таня Желязкова и прави кратка характеристика на Меди Доганов, искайки от Жакуби и Дружеството подкрепа за неговото освобождаване. Във всеки случай веднага след събранието Жакуби ме попита по телефона какво знам и мисля за случая. Аз не можах веднага да му дам отговор, но след като проверих в списъците, от които имах копие и при мен, си спомних и му телефонирах, казвайки, че човекът е в списъците и при мене. Той провери и т.н. С други думи, за първи път името на Меди Доганов влезе в обръщение чрез този списък, който Жакуби от името на Федерацията, в която членува Дружеството искаше неговото освобождаване, заедно с всички политически затворници. И това добре си спомням, Жакуби ми каза, че е получил категоричен отговор, че тяхното освобождаване е въпрос на техническа подробност, което и стана.
   Ако се спирам подробно на горните факти, то е защото много скоро Меди Доганов ни изненада неприятно. Както вече упоменах скоро след това посещение, с малки изключения политическите затворници в България, между които и Меди Доганов бяха освободени. И един прекрасен ден в началото на 1990 г, както се вижда и в неговото досие / на Сава-Ахмед/, което публикува в-к « Гласове » Даниел Жакуби, с когото бяхме доста време в много близки и доверени отношения, ми телефонира, за да ми каже : « Петре, има нещо, което не разбирам, ще трябва да ми обясниш някои страни от българските работи ». Разбира се, в тона му имаше и малко ирония. « Казвай направо. » – отговорих аз. « Ти си спомняш онова момче, философа мюсмюлманин, за когото интервенирахме от името на Федерацията и Дружеството за неговото освобождаване. Та той беше днес при мен. Помислих, че е дошъл да благодари, но се оказа съвсем друго. Беше дошъл с искане да регистрира като член на Федерацията на мястото на Дружеството някаква друга, негова организация. Аз не пожелах да влизам в детайли, но го попитах има ли контакт с теб, тъй като по принцип ти се занимаваш при нас с българските въпроси. Почувствах го малко смутен при отговора. Каза че знае много неща за теб, но че няма връзка с теб. Реших да го отложа за утре, и му предложих да дойде около 10 сутринта, за да разгледаме по-подробно проблема. Ще те моля да дойдеш и ти към 10 сутринта, за да изясним този въпрос.
   Ангажирах се да отида, но вземах и номера на стаята в хотела, в който беше отседнал Ахмед и които той беше оставил във секретариата на Федерацията. Веднага след разговора, позвъних и поисках стаята на Ахмед. От другата страна някой вдигна и отговори : « Слушам. ». Не бях свикнал на този начин на общуване, нещо ме смути, но все пак продължих, като се представих кой съм. Имах чувството, че Ахмед се смути, смутолеви нещо, каза колко много бил слушал за мен от Янко Янков, Димитър Томов и т.н., благодарности и тем подобни неща. Нищо за Федерацията. « Това, – казвам, – добре, но току що ми се обади Жакуби, малко учуден, че си поставил въпроса за регистрирането на някаква организация във Федерацията и ме помоли да дойда утре и аз към 10 часа, за да изясним въпроса ». Ахмед го почувствах още по-притеснен, макар да казва : « Разбира се, добре и т.н. » Разбрахме се, като изясня всичко точно да му се обадя, но след няколко часа, когато го потърсих, от рецепцията ми казаха, че клиентът им бил принуден по спешност да напусне хотела преждевременно. Говорих отново с Жакуби и му обясних, че за този момент и за мен има много неясноти, които ще изяснявам.
   От този момент нататък Ахмед изчезна и не се появи повече при Жакуби. Припомних си за това му пътуване малко по-късно когато преди заминаването си за Мадрид за среща със Симеон излъга пред телевизионните камери че за пръв път в живота си напуска пределите на България. Тогава му изпратих писмо /което прибавям тук / питайки го от какво се страхува или срамува за да крие това си пътуване и да лъже така нагло българските телезрители. Отговор разбира се не получих,
   В началото след излизането си от затвора те направиха една тройна дружба с Янко Янков като към тях се присъедини и Димитър Томов, който се беше застъпвал пред мен изключително много за популяризирането на Янко Янков. Аз имах косвена информация от Димитър Томов и Янко за Ахмед Доган. Бях много уморен и по-слабо заинтересован от българските работи. Основните ми интереси бяха насочени към синдиката Подкрепа, който се развиваше изключително добре за онзи момент. Освен това Смятах, че българите, в определена степен, са си получили свободата и е редно да се оправят сами. Смятах, че нашата мисия в общи линии е изпълнена. Моите най-близки приятели знаят добре, че през 80-те години при най-голямата ми активност съм имал нагласата да участвам само до началото на срива на комунистическата система но не и в следващите етапи. Доста скоро обаче ми се наложи да преоценя много неща. Троянският кон не е нещо ново и непознато в човешката история, но когато той е направо на върха, нещата са по-сложни. И тъй, след втората национална конференция на СДС от май 1991 г. започнах да се намесвам по-активно в събитията.
   Бяха ме информирали, че Ахмед е дал едно интервю за в. « Поглед », в което е заявил, че посредством Янко Янков е получил възможност да изнася писмени инструкции от затвора и по този начин е успял да организира гладните стачки и манифестациите през месец април и май 1989 г. от затвора. Не обръщах сериозно внимание на тези дърдорения. По онова време кой ли и какво ли не бе направил за падането на комунизма. Тогава антикомунистите бяха повече и от обявения брой агенти сега – /около милион и половина/.
   Освен това ситуацията и в СДС далеч не бе цветуща. Вече нямаше комунисти « на всеки километър », но инфилтрираните агенти бяха на всеки метър. Просто, не ми се говори много тук затова.
   И тъй стигаме до първата и единствена лична среща с Ахмед, зимата на 1991-92 г. в неговия дом. Вече от тяхното приятелство с Янко Янков нямаше и следа. Меденият месец беше отдавна отминал, въпреки че във ВНС бяха в началото в един отбор. Аз имам моето обяснение за този обрат в отношенията им. Една от причините е, че Янко Янков във своите представи се виждаше като лидер на Ахмед. Естествено това не отговаряше на реалността по много причини. В такива случаи нещата завършват със развод и то скандален. Митко Томов беше се разочаровал и почти уединил в Михайловград. Аз едва ли бях по-малко разочарован от него, но имах още сили да започна нова стратегия и подход. И тъй, той предложи да се видим с Доган, който ни канел. Аз пожелах да взема с мене Благовест Сендов, бях се уморил от балканските нрави. И тъй, бяхме у Ахмед тримата, пихме уиски, приказвахме. Бяха и президентските избори и правителството на СДС беше съвсем новобранско и т.н. и поддържано от ДПС и Ахмед. Там Ахмед имаше двама лични министри – Стоян Ганев и Димитър Луджев. Всъщност по това време те бяха министри с двама господари – Ахмед и Желев. Как си ги деляха и дали имаше нужда да си ги делят, не ми е ясно.
   И тъй идваме на важното – вече към края на визитата обстановката беше много освободена от напрежение. Това е основна черта на моят подход при среща с противници – максимална евакуация на напрежението. Та накрая, аз едва ли не между другото запитах : « Абе, Ахмед, чета във вестник « Поглед », казал си, че от затвора си организирал майските събития. » Той се стресна доста, цялото изражение на лицето му се промени. Погледна към Димитър Томов и после изрече следната фраза : « Нали знаеш какви са журналистите, ти им казваш едно, те пишат друго и т.н., журналистически измислици. » Пак погледна към Димитър Томов и продължи : « Поне в тази стая има двама, които много добре знаят какво е правено и ставало – ти и Митко. » Аз му отговорих, че му вярвам и сам съм бил понякога потърпевш от журналистическите измислици. В интерес на истината до този момент само бях чул за подобно писание, но никога не съм го вземал на сериозно и не бях си дал труд да го издиря и прочета. И наистина му повярвах, или поне бях склонен да му повярвам.
   И тъй, след малко се озовахме тримата – аз, Димитър Томов и Благовест Сендов по стълбите на кооперацията на път да се прибираме. Тогава Томов продължи да ме сюрпризира : « Ти какво направи бе, Петьо, не видя ли, че човекът щеше да получи инфаркт, защо не ме попита предварително ». Аз наистина недоумявах нищо и той продължи : « Човекът помисли, че съм те довел да го разобличим и наистина се уплаши». Помолих Митко да ми обясни за какво разобличаване става дума. И той ми обясни : « Ние тримата, когато бяхме екип – аз, Янко и Ахмед, решихме да казваме, че лично той е организирал от затвора майските събития за да му повдигнем имиджа пред избирателите. Човекът дори много-много не желаеше – как казва, нали се знае какъв е режима на политическите затворници. Ние с Янко излязохме с предложение, че Ахмед ще казва, че Янко му е изнасял конспиративно кореспонденцията и по този начин версията ще бъде по-достоверна. Още тогава той прие с известно недоверие и специално на мен ми постави въпроса : « Ами твоя приятел Петър Бояджиев ? ». Аз го уверих, че при нужда ще говоря с теб, но знаех от теб, че ти имаш намерение да се дезангажираш постепенно от българските проблеми и не намерих за нужно, а и време, да говоря с теб по този въпрос. И сега, след като ти му зададе въпроса, той се уплаши, че сме дошли двамата с трети свидетел да го разобличим. »
   Отговорих на Митко първо, че съжалявам, и второ, че аз не се считам за организатор както повечето участници в събитията ме смятаха, но съм координатор и наистина съм човекът, който имаше най-цялостен поглед върху събитията, защото поддържах контакт с отговорниците от всички райони.
   Освен това с излъчващите за страната радиостанции, с чуждите за страната медии – AFP, вестници и т.н., а и по определени проблеми с представители на посолството на Турция в Париж и т.н. Освен това казах на Митко, че това са процеси, в които участвуваха много хора ,съвсем съзнателно, активно и с цената на много рискове, а някои и консумираха рисковете, плащайки със живота си, така че аз не мога да имам някакъв монопол над такива процеси. Аз съм един от активните и може би най-активният координатор и не отричам – вдъхновител на станалото.
   Митко се съгласи с мен, призна, че малко лековато са подходили, но такива са били времената и било каквото е било. Можем да съдим по думите на Ахмед, изречени пред трима ни, че страницата се затваря, било каквото било. Край. Така и се разделихме с Митко Томов. Следващите няколко месеца този проблем беше основен предмет на телефонните ни разговори с него. Ахмед не вярвал, че инцидентът е станал случайно, непрекъснато ухажвал Митко, предлагал му пари, техника и т.н. за да се подсигури, че Митко ще мълчи. Дори му предложи да има секция на ДПС в Михайловград. Митко приемаше всичко едва след като аз му потвърждавах, че нямам нищо против и малко на шега. Той беше и остана винаги много честен и към мен и към стотиците други. Осъзна, че е подкрепил важно решение, в което в крайна сметка не е участвал активно. Никой не го е чул той да твърди лъжата. Аз от своя страна смятах въпроса за приключен и не очаквах, че Ахмед не си е взел урок от случилото се.
   За съжаление година по-късно случайността ме върна към реалността. Съпругата ми беше една от известните за времето си журналисти. Още не бяхме се оженили, но живеехме заедно, беше в нашите среди и т.н. Ахмед обаче не е знаел, че тя е моя жена. Разпасал се като видял хубава жена , на втората чаша уиски и ги дрънкал пред нейния микрофон, та край няма и сега този аудиозапис е на разположение при мен и най-вероятно ще го кача в Интернет блога ми.
   Аз – така, аз – иначе, аз – парижката конференция и т.н. и т.н. Слушаме го с Ибрахим Рунтов и не вярваме на ушите си. На базата на този запис тя направи една дописка, в която ние споменахме част от истината. Накратко, дописката прилагам, тя успя да излезе в тогавашния вестник « Континент », това беше вече през лятото и наш Ахмед е бил в Анталия, откъдето е телефонирал в офиса ми поне пет пъти, но нито е оставил телефон да го търся аз, нито ме е открил. Ако не греша, оттогава не съм го засякал той лично да повдига този въпрос.
   Случаят Янко Янков. Уважавал съм го, подкрепял съм го преди да излезе от затвора. Подкрепях го, както аз, така и моите приятели, след като излезе от затвора. Дано не е забравил.
   Срещата в Ниш с Антон Машев. Никога нищо не съм му искал и никога нищо не се е налагало той да прави за мен. Аз, каквото съм можел съм правил и съм направил. Това е дълга тема която ще намери място в други глави където се разглежда по подробна дейността на НДЗПЧ.
   През 2009 г, след като много хора около мен започнаха да повдигат въпроса за лъжата, в подкрепа на която Ахмед явно е ангажирал и някакъв псевдоисторик, реших да поставя началото и да изведа нещата до край. Срещнах се с Янков и му предадох горното. Той ми потвърди, че Димитър Томов е бил най-честният от неговото обкръжение. За конкретния случай каза, че няма точен спомен, но заяви, че е изнесъл един единствен документ на Ахмед, чието съдържание той познава. Става въпрос за някакво писмо, адресирано до конференцията в Париж. Въпросното писмо Янко е изнесъл до свой адвокат, който го е предал на майка му, която го е предала в американското посолство. В книгата си Янко е писал, че този документ е внесен в заседанията на конференцията в Париж. Аз доуточних, че очевидно Янко е в позиция да твърди че такъв документ е влязъл в американското посолство, след като той е работил по техническата реализация на операцията, но не и да твърди че такъв документ е влязъл във заседанията на Конференцията защтото очевидно американските дипломати не са сметнали за уместно да го внесат в заседанията и аз с голяма сигурност мога да твърдя, че такъв документ не е влизъл в заседанията на Конференцията.
   Ще се спра на това, ако трябва по-късно и по-подробно, това е важна и сложна тема. Очевидно позицията на Янко Янков в извесна степен е уязвима, защото той няма, или аз нямам информация да има, реакция и опровержение на първите твърдения на Ахмед във вестник « Поглед ». Имам впечатлението, че реакцията на Янко Янков е малко изместена във времето поради зиг-загите в отношенията им. Струва ми се, че след като Ахмед губи тази евентуална свидетелска опора, платеният му псевдоисторик взима вече българите за дебили, хилядите политзатворници – за идиоти и т.н. Цитирам :
   « Първото му твърдение за организиране на протестите е още от началото на 90-та г., става въпрос за публикацията във вестник « Поглед ». В пресата се разпространява мнението, че точно той е истинският организатор, човекът, запалил майските протести. Според тези твърдения Доган превръща затвора в своеобразен щаб, от където подготвя майските събития в Североизточна България. Никой не опровергава тези твърдения ».
   Ето тук е слабата позиция на Янко Янков, защото точно тук той е цитиран от Доган, но не е опровергал своевременно. Аз научих за тези драсканици по-късно, както се разбира от по-горното. Все пак трябва наглост и дебелоочие да твърдиш, че през 1989 г. си превърнал българските политически затвори, забележете, в множествено число, в своеобразни щабове. Дори и тези, които бяха по-слаби и се нареждаха в групата на доносниците, няма да отидат до там да твърдят подобна наглост. Освен това щаб предполага и щабен екип – къде са имената на другите членове на щаба от пазардшишкият затвор – дори ако не греша Ахед по това време е бил в затвора – Пазарджик а Янко в затвора – София. Изобщо по голяма мъгла от червено-синята мъгла след вътрешно-партийният преврат от 10 ноември 1989 година.
   Все пак не бих искал да отмнина с мълчание и факта, че Ахмед Доган издаде и една книга / имаше и такава мода в един мо момент в Б-я когчто проституиращата част от журналистиката създаваше поръчкови образи/. И тъй на стр 87,88 Доган казва дословно : «Знаех, че името ми се върти по ББС, Свободна Европа, в Амнисти интернешънъл. Няколко президенти на европейски държави също бяха поставили въпросът ».
   Тъй като господин Веселин Ангелов е историк аз ще си позволя да изискам от него да докаже истинността на тези твърдения на Доган. Аз от своя страна като, човек който беше в кухнята на тази проблематика в чужбина, да не кажа този който готвеше по-важните манджи, свидетелствувам, че всичко от началото до края в това изречение е лъжа. Както навремето като студенти се шегувахме – лъже като дрът комунист.
   Тук ще си позволя да спомена и за по-младите един виц който не ми се ще да се забравя. Един циганин завел хлапето си при един партиен секретар за да го запише в бкп. Оня му отговорил, чакай бе Манго още е малък откъде знаеш, че ще стане от него добър комунист. Как да не знам бе още от сега лъже повече и от мен – готов е. Това за разведряване.
   Все пак ще напомня, че горната лъжа е лесно доказуема. По-горе съм обяснил точно кога и при какви обстоятелства се чу за първи път името Меди Доганов. Ще го повторя по време на събранието на НДЗПЧ във кино Петър Берон организирано в чест на госта Даниел Жакоби – председател на Международната Федерация за правата на човека от устата Таня Желязкова, която беше майка на сина му. Това става в късната есен – краят на ноември 1989 година. За тази нагла лъжа не пиша за първи път. Стотици са все още живите свидетели, които могат да свидетелствуват, че при Жакуби аз водех българските работи. Имам в архива си и писменна кореспонденция. В началото на 1990 година Федерацията организира среща на правозащитните организации от източна Европа и членуващи във Федерацията. Срещата се осъществи във Прага където федерацията имаше много добри контакти от много години с Вацлав Хавел. На тази среща от Б-я успяха да пристигнат трима представители. Димитър Томов с още един мъж и една жена. Аз пътувах от Париж заедно със Жакоби до Прага. Това е първото ми стъпване на територия от другата страна на желязната завеса след 6 август 1981 година – деня Преображение господне в който моите приятели ме изведоха като куфар от Б-я. Достатъчно обществено известно е, че посещението на Жакоби в Б-я беше наше дело. Но всички тези въпроси по-подробно са осветени в други глави на книгата.
   По-нататък Доган продължава в книгата си : «Имахме една стабилна връзка с Янко Янков, той беше във Софийският затвор, чрез посредници общувахме… софийският затвор ни беше връзката ». Нагла лъжа предназначена за хора които нямат никаква представа за условията в българските затвори по онова време. Все пак аз съм прекарал 10 години в тези затвори и през този период съм завързал приятелства поне със няколко стотин реални политически затворници с абсолютно чисто затворническо минало. Какво разбирам под този термин. Затворници които не са сътрудничели по време на престоя си със затворническата администрация нито явно нито тайно. На това основание не са искали и не са получавали персонални помилвания под формата на намаляване на срока. Това е единстваният критерии през този десетгодишен период през който аз съм престоял. Всеки който е получил персонална помиловка е платил този акт по един или друг начин. Той сам си знае. Така, че така или иначе ние бяхме и оставаме едно семейство. По-подро