Да си спомним за Детелин

На 5 юли тази година се навършват пет години от кончината на Детелин Вълков – журналист, писател, поет и преводач, който угасва забравен и в крайна бедност в родното село на майка си – Садовец, Плевенско.

Вълков е роден през 1957 г. Завършил е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е книгите „Вселената“ (1996), „Общност и общество“ (1996), „Кой кой е в „Илиада“ и „Одисея“ (1999), детските повести „Момо“ (2004), издадена само в Гърция от издателство „Кедрос“, и „Теа и мързеливият магьосник Бо-Ян“ (2007), която е посветена на дъщеря му. Работил е като оперативен журналист в различни телевизии, вестници, списания. Публикувал е поезия, проза, хумор в различни печатни издания, бил е сценарист на телевизионни предавания. Преводач е на поезия и проза от английски и руски на неизвестен брой автори. Редактор на преводни книги и книги на български автори. В различни периоди от живота си е работил и като строител, чугунолеяр, общ работник, златар, гробар, учител, началник-склад за строителни материали, пазач.

След като няколко десетилетия живее в София, в края на 2011 г. Детелин се премества от гарсониерата си в столицата, където остават бившата му съпруга и двете му деца, и отива да живее в къщата на покойната си вече майка в споменатото плевенско село, където по това време живее и баща му. Той е категоризиран от ТЕЛК като инвалид, но получава малка част от и без това оскъдната си пенсия. Основната част от тази пенсия отива за издръжка на непълнолетната му по това време дъщеря. За него не остава почти нищо. Така че той няма на практика достатъчно пари и за най-необходимото – т.е. за храна, лекарства и пр. Баща му е доста по-жизнен от него физически. Но не помага на болния си син да оцелее, защото смята може би, че той сам си е виновен. Детелин прекарва последните месеци от живота си в бавна, жестока агония.

След като 12 дни след смъртта му, на 17 юли 2012 г., излиза първото публично съобщение за това, че е починал, започват да валят други публикации и съобщения, както и прочувствени коментари във Фейсбук от много хора, които са го познавали и ценели. Вероятно някои от тях биха имали желанието и възможностите да му помогнат, ако бяха разбрали по-рано в каква крайна нужда се е намирал. Но не става така. Той умира на 54 години в глад и мизерия.

По-долу са публикувани текстове от няколко съобщения, които той изпраща в последните месеци от живота си на една своята позната, която не е виждал от години и която по някакво стечение на обстоятелствата се оказва почти единствената, която в края на живота му се опитва да му помогне. Както и семейство милостиви съседи в селото, които от време на време му дават храна.

В последните си съобщения Детелин пише, че се нуждае до смърт от обич – „деликатна, ненатраплива и не желаеща отплата“, но не смята, че ще я получи. Както и, че болните и безпаричните са ненужни в „глутницата“, че „в глутницата такива животни ги елиминират“. Не иска да му натякват, че е „смотан“ и „неприспособим към живота“. А когато се появява един плах лъч надежда, той идва от това, че след един скромен паричен запис, който му е бил изпратен, той е успял да си купи лекарства, цигари и кафе, и да се почувства човек…

Отчайващо е да се констатира, че както крайното отчаяние, така и плахият лъч надежда, са били свързани и с някакви мизерни стотинки или левчета, които той е нямал или имал на разположение. Детелин иска да се справи сам, но не може. Твърде болен и беден е, за да го постигне.

Зад този тъжен, дори ужасяващ край на много интелигентен и способен човек, който вече няма нужда нито от нежелаеща отплата обич, нито от мизерни стотинки и левчета, сигурно има някаква предистория, през която той се почувствал излишен и социално, и всякак. Агонията сигурно е била по-дълга от няколко месеца. За този край седи и някаква обществена, политическа и пр. диагноза за българския преход и хората, които не оцеляха в него. Седи сигурно и някаква лична и семейна драма. Но едно е сигурно – в годините на прехода си отидоха без време не един и двама „смотани“ поради тънката си чувствителност, способни и талантливи хора.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

3.01.2012 г.

…Нямам близки роднини, нямам приятели, живея гонен и самотен като улично куче.

В съветите си към мен винаги си оптимистична и с желание да установим някаква близост. Може и да си права, но аз отдавна не желая да ми натякват колко съм смотан и неприспособим към живота.

Искам, нуждая се до смърт, от обич – деликатна, ненатраплива и не желаеща отплата – просто обич. Няма, разбира се, да я получа.

Болен съм. Физически и психически.
Надявам се да оздравея.

Между другото, знаеш ли, че от много, много години не съм плакал, не съм проронвал сълза?!!

27.01.2012 г.

Почти жив съм. Живея в село Садовец.

14.03.2012 г.

…Получих записа, макар и с мъки. Първо, наистина се обадили вкъщи на баща ми. Второ успях да стигна до пощата в 12 без двайсет, за което пощаджийката ми се скара, че вече трябвало да излиза в обедна почивка (която е от 12 часа!) и не съм ли могъл да дойда по-рано. След това се оказа, че наистина в пощата отскоро има компютър, но тя трудно се справя с него и заличи всички данни за записа, та се обажда по половин Плевен и околните села да пита какво да прави… Пълен цирк!

Първата работа, която свърших, беше да си купя лекарства, защото вече започнах да ги пия с шепи. След това отидох до кафенето, взех си кутия цигари и едно кафе и се насладих на живота, мислейки за теб.

6.04.2012 г.

…просто съм болен и безпаричен. Както вече ти казах, в глутницата такива животни ги елиминират. Това е.
Не ме зори да си изливам чернилката. Пак, както ти казах, като успея да се стабилизирам, а ще успея, ще ти пиша.

18.06.2012 г.

Не пиша, защото съм безкрайно изтощен и нямам сили за нищо. Имам постоянно разстройство, което не минава от нищо. Не мога да си готвя, защото извергът (става дума за баща му – б.р.) прибра всички печки и пекарници. Едно семейство съседи отвреме на време ми дава нещо за ядене, но и него няма къде да го държа, защото и хладилникът е под ключ.

Вече почти не мога да ходя дори с бастуна. Днес съседът пак ме кара с колата си до центъра на лекар. Даде ми направление за болница, но дали утре ще ме приемат…

Наистина нямам никакви сили дори да пиша. Затова.

18.06.2012 г.

…Ако съм жив и има откъде, ще се обадя.

––-

5.07.2012 г. – Дата на смъртта.

17.07.2017 г. – В kulturni-novini.info е поместено първото публично съобщение за кончината му.

Детелин Вълков е погребан в село Садовец. На погребението идват децата му и бившата му съпруга Аксиния Михайлова, която е известна поетеса и преводачка. Но никой от семейството не прави публично съобщение за смъртта му. Компютърът на Детелин, където вероятно е и поне част от архива му, е отнесен в София от бившата съпруга и децата. Приживе Детелин Вълков не издава нито една своя поетична книга, въпреки че още в края на 80-те години негови приятели са виждали в дома му в София папки с непубликувани стихосбирки. Може би все пак един ден децата му, които вече са достатъчно големи и които са носители на авторските права на неговите произведения, ще направят нещо, за да излезе на бял свят и онази част от творчеството на този автор, която тъне в забвение.

И накрая, едно стихотворение на Детелин Вълков, което е от поетичия цикъл „Месец Юлия“, поместен в сайта „Буквите“ през м. юли 2009 г. Стихотворението е в стилистика, която за съжаление по-късно, през последните години от живота си, той изоставя. Животът му е станал изглежда вече толкова грозен и прозаичен, че не търпи такава стилистика.

.

*   *   *

Прекрасна
като циганското лято си отиваш,
като изпусната в реката шапка
и като себе си.

Обсебени,
един към друг
мъжете те прехвърлят с блеснали очи
и всички те обичат за походката, за тялото
и за момента.

Но никой
не прескача своя поглед
и не посяга над оградата му ниска,
а ти вървиш – от себе си по-истинска.

Отиваш си…
Каква си хубава! Да можех да поема риска
да съм до теб – такава светла, непоискана.

.