.
Един ли бряг ме викаше към тебе?
Целуваше ме с приливните устни,
а аз като ограбен кораб древен
притихналия залив не напуснах.
Пристигаха бутилките с писма –
една след друга, като чайки златни.
От взиране не можех да чета.
С целувката ми тръгваха обратно.
А после пак вълни и залез ничий.
Солено-бяла лунната пътека.
Озъбена луна. До безразличие.
А корабът полюшва се полека.
Изпратих тръпни залези от тук.
Измръзнах във солената си риза.
Дали да вярвам още в твоя юг
или безмълвен да ме грабне бриза.
Емилия Николова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
