Апатичността не е добра формула за успеха на една нация, това е и една от най-главните причини за постепенното обезлюдяването на България, смята известната журналистка
Интервю на Георги Николов с Дияна Копринкова,
в. „Дума“
Дияна Копринкова е радиожурналист с повече от двадесетгодишна кариера в различни български и световни медии като БНР, Българската секция на Би Би Си – Лондон и Българската програма на радио SBS в Австралия. Член на Съюза на българските журналисти. Финалист е на две награди на премиера на щата Нов Южен Уелс за 2017 г., за най-добро радиоинтервю и за цялостно журналистическо творчество и обществена дейност. Член е и на Международната организация на скаутите и притежава най-високото отличие Wood badge. Омъжена, с две деца. Живее в Сидни – Австралия.
– Госпожо Копринкова, можем ли да говорим за осезаемо духовно българско присъствие в Австралия? Ако можем, в какви направления, форми и изяви се олицетворява? И разбира се – кога и как се е зародило?
– Българското присъствие е осезаемо не по размерите на българската имиграция в Австралия, която по численост е много малка в сравнение с други части на света. По данни на последното преброяване миналата година сме някъде 3300 души, с най-големи общности, събрани в Сидни и в Мелбърн. Разрастват се и българските общности в Аделаида, Бризбейн и в Пърт. Духовното присъствие може да се разглежда на няколко фронта, като се започне от ценители на огромното и необятно богатство на фолклора, премине се през българските етнически училища като средища на матерен език и култура, следвано от българската медия и единственото предаване в радио SBS на български език, та се стигне до различни радетели за българщината, и завършим с индивидуални творци, чието творчество е много разнообразно и многопосочно. Не мога да определя какво точно го олицетворява. Но знам, че тези хора, участвали и участващи във всичко това, което описах, ги свързва любовта към България, милеенето по родното. И повечето го правят безкористно, с носталгия по най-хубавото изконно българско…
– Бихте ли посочили имената и творбите на писатели, художници, музиканти, които трябва да познаваме в старата родина?
– Много са и се надявам да не изпусна някои от тях, защото творчеството им е многостранно. Това са покойният вече Стефан Кожухаров от Сидни, Изабела Шопова от Бризбейн, Красимира Байлс от Пърт, Виктория Забуковец от Аделаида, които творят в сферата на художествената литература. Д-р Мария Стайкова от Канбера, Джон Бенет от Аделаида и Таня Добсън от Пърт – в областта на емигрантската историография, проф. Николай Киров от Сидни – върху замърсяванията на околната среда (с частен интерес към езикознанието, проявен в книгата му „За по-добър английски“ с над 1000 изрази и идиоми), проф. Асен Жабленски и проф. Люба Калайджиева от Пърт – в областта на епидемиологията и генетиката. Д-р Петър Вълчев от Сидни – в медицинската литература, проф. Петко Калев от Аделаида – в областта на финансовата литература, проф. Лъчезар Стоянов и проф. Валери Стефанов от Пърт, доц. Спиридон Пенев и доц. Симеон Симов от Сидни – в математическите, статистическите и компютърните изследвания, проф. Дора Маринова от Пърт и аз самата в областта на научната сфера, устойчивото развитие и социалния маркетинг. Тук са художникът Атанас Джонов, карикатуристът Николай Тилчев, най-известният български скулптор в Австралия Георги Костурков (направил статуетката за наградата за туризъм в Австралия, която се присъжда всяка година), оперните певци Тихомир Тихов и Надя Афеян, пианистът проф. Николай Евров (считан за един от най-добрите интерпретатори на сонатите на Бетовен), Рени Божилова с акапелно дуо „Жива вода“ в Бризбейн, Багряна Попова с хор „Петрунка“ в Мелбърн, Стоян Стоянов с хардрок групата „Адриатик“ от Бризбейн, австралиецът от български произход Джон Бътлър (чийто дядо е един от въстаниците в Априлското въстание). Разбира се, бившата вокалистка в „Мистерията на българските гласове“ Силвия Енчева, номинирана през 1999 и 2000 година за Жена-артист на годината (Female artist of the year), която поради интереса на австралийците преподава българско фолклорно, акапелно пеене в университета в Сидни. Още – Мара Бенд и хор „Мартеница“ с ръководител австралийката Мара Киек, която до безумство обича българския фолклор и дори навремето е учила фолклорно пеене в Музикалното училище в Пловдив. По текстове на поемата „Сезони“ от Стефан Кожухаров хор „Мартеница“ изпълнява своята едноименна соната, пожънала огромен успех сред австралийската публика и през 1997 е номинирана за музикалната награда за най-добра световна фолклорно-традиционна музика (ARIA awards). Стефан Кожухаров е и единственият българин, награден с Ордена на Австралия за заслуги към общността. Сигурно пропускам много имена…
– Има ли системен културен обмен между Австралия и България и в какво се изразява? В тази духовна нива намирате ли помощ от официалната ни държава и нуждаят ли се сънародниците ни от нея?
– Трудно и даже пресилено е да се говори изобщо за някакъв системен културен обмен между България и Австралия. Ако изобщо го има, той е спорадичен и често е плод на усилията на българи, живеещи в Австралия, да представят своите постижения или творби и в родна България. Единствено мога да отбележа подкрепата на Държавната агенция на българите в чужбина, „Азбукари“ и донякъде Съюза на българските журналисти. Изабела Шопова пък издава и редовно представя книгите си („На изток – в рая“, „На запад от рая“, „На юг от разума“) на тесни приятелски сбирки в България. Да, българите, живеещи в Австралия, се нуждаят от подкрепа да популяризират творчеството си и биха я приели с радост и вярвам – българската аудитория би била признателна на държавните институции за една такава благородна дейност, особено когато става въпрос за значителни постижения, независимо в каква област на културата, науката или изкуството. Това е гордост за България – да знае, че нейните чеда творят и прославят с името си родната страна.
– Вие сте изявена радиожурналистка, позната ни от редица предавания в националния ефир. Как попаднахте в Австралия и в излъчванията на радио SBS? Какъв дял от предоставеното ви там време е посветено на нашата култура?
– В Австралия дойдох, след като съпругът ми кандидатства по официалната точкова система за квалифицирани имигранти. Системата съществува и до ден днешен и повечето български имигранти са попаднали тук по същия път. Казват, че с това всъщност се отличава българската имиграция в Австралия – всички са квалифицирани. Аз съм професионален журналист от Българското национално радио. След пристигането си в Австралия бях кореспондент на Българската редакция на Би Би Си – Лондон, а след закриването й през 2005 г. станах част от екипа на радио SBS, което е най-мултикултурната медия в света с предавания на 74 езика. Първо бях кореспондент на българската програма по радиото, след време се явих на конкурс за втори водещ, който спечелих и сега българската програма по радио SBS се излъчва от Мелбърн или от Сидни всеки петък от 4-5 часа следобед. Програмната схема не ни позволява голяма част на предаването да е посветено на българската култура, тъй като трябва да спазваме 70% австралийско и 30% българско и международно съдържание, но винаги, когато можем, включваме материали за нови български книги и техните автори, нашумели театрални постановки и артисти, музикални изяви и изпълнители. Непременно отразяваме посещенията, макар и редки, на всеки български изпълнител, дошъл на турне в Австралия.
– Какви Ваши книги подготвяте и какво от тях ще посветите на съвременния български читател?
– Самата аз творя може би повече в научната сфера, в областта на устойчивото развитие и маркетинга. Сега подготвям съвместна книга с проф. Дора Маринова от Пърт и австралийката Талия Рафаели, която ще излезе през октомври. Книгата е „Социален маркетинг и негово въздействие върху консумацията на храни от животински произход“.
– С кои наши културни съюзи и сдружения бихте искали да установите по-тесен контакт и намирате ли необходимото разбиране от тях? Поставям акцента върху Съюза на българските писатели, на музикалните дейци, на композиторите и пр.
– Всички контакти са добре дошли. Вече имаме трайни контакти с ДАБЧ и Съюза на българските журналисти. Ако можем да си сътрудничим и с други съюзи и сдружения, мисля, че това ще е само от полза за обогатяването и на двете страни, както и за представянето на творци и таланти.
– България постепенно се обезлюдява, застарява и свива в черупката на тежка апатичност. Независимо от официалните бодри прогнози, хората са обезверени. Какво ще ги посъветвате и с какво ще ги ободрите?
– Апатичността, безверието не са добра формула за успеха на една нация. Не, че аз съм експерт в даването на правилните формули, но си мисля, че това е и една от най-главните причини за постепенното обезлюдяването на България. Няма и формули за ободряване, ако човек не намери сам в себе си онова, малкото нещо, което го прави щастлив. Което го мотивира и за което си заслужава да продължи напред да живее смислено, да се бори, развива, утвърждава. Всичко на този свят е въпрос на отчаяние и мотивация. Колкото е по-голямо отчаянието, толкова по-голяма трябва да бъде мотивацията ти. Така е и в чужбина. Нека никой не си мисли, че всичко ти е поднесено на тепсия. Всички ние, емигрантите, си поставяме цел и я преследваме, докато не стане реалност, и след това, постигнали я веднъж, си поставяме нова и така пак и пак продължаваме напред. Но трябва да си щастлив с това, което правиш. Това окрилява човек и му дава сили да продължи.
– А на себе си, в духа на българщината, какво бихте си пожелали?
– Винаги съм вярвала и съм се ръководила от максимата: колкото са ти по-големи мечтите, толкова по-далече стигаш. А имам още много неосъществени мечти и така трябва и да бъде. Да сме живи и здрави всички, да имаме по-големи мечти и да бъдем щастливи…
.
Забележително интервю. Браво!