Какво казват протестиращите в България и има ли кой да ги чуе

Вчера споделих във Фейсбук мнение на мой приятел от Перник, че политическата криза прераства в национална. И вече се прави не равносметка на последните десет, а на последните трийсет години!

Нямам какво да добавя към това му виждане и не бих написал нищо повече.

Но съм потресен как масово се нахвърлят върху протестиращите. Как си били показали истинското лице, защото искали мажоритарни избори, как били дело на Решетников, как били срещу Европа-та, как не знаели какво искат да бъде…

Вижте, обикновените хора, когато протестират, не са длъжни да знаят какво искат да бъде, за какво се борят. Те столетия наред пределно ясно знаят какво Не искат да бъде повече и СРЕЩУ какво са.

Те не винаги не искат да бъде това, което е било досега. И са срещу това това, което е било досега да продължава.

Властта трябва да осъзнава именно тази проста истина. Когато на обикновените хора им писва срещу нейните деяния, те протестират.

Протестиращите не могат да правят стратегии, да чертаят бъдеще-та, да дават отговор на всички въпроси, да чакат първо да си изяснят до най-малки подробности какво ще последва от евентуалните протести и едва тогава да протестират.

Иначе не би имало велики революции, не би имало и нежни революции.
Не вменявайте на обикновените хора такива задължения и подобни отговорности.

Тези задължения и отговорности ги насочете към лидерите, към визионерите, към политиците, към държавниците. Те са тяхна грижа, техен дълг.

Да, понякога протестите могат да родят такива лидери, визионери, политици, държавници.

Да, понякога има личности, които използват протестите, за да ги насочат в посоката, в която те смятат, че трябва да ги насочат. И у нас една такава личност цяла седмица се ослушваше преди време, а по едно време върза синя лента на челото и оглави протестите, тласна ги в правилната посока.

Да, понякога хора от статуквото навреме се преобръщат, присламчват се към протестите и ги използват в своя полза, не винаги вредна за самите протести и страната.

Да, понякога протестите остават без лидери или се спихват, или преминават в стихия, като така не само рушат и малкото, останало неразрушено, но и дискредитират самата мисъл за протести за дълъг период от време.

Но всичките тези четири Да не бива да ни карат да мрънкаме, да се сърдим на протестите, да ги виним за някои нарушени неудобства, да се мръщим, че били без стратегия, че не знаели всички отговори на всички въпроси, че и протестите ни не били това, което трябвало да бъдат.

Протестите сочат проблемите. Те са ръката, която удря по масата и казва: „Баста“ – „Баста на корупцията!“, „Баста на некадърността!“, „Баста на арогантността!“, „Баста на калинките!“, „Баста на отказа от правосъдие!“, „Баста на псевдодемокрацията!“, „Баста на профуканите последни години!“, „Баста на ориентализирането и разнормализирането на страната ни!“. Баста на всичко онова, на което трябва да се каже Баста!

А има ли глава, която да насочи ръката в правилната посока; има ли сиво вещество в тази глава; има ли воля за промяна към по-добро; има ли стратегия как тази воля да се облече в конкретни действия; има ли програма, която да приоритизира и подреди тези действия – това е Божа работа.

Това е главното. Но то не зависи от протестите и протестиращите. То зависи от нас – българското общество. Ако все още сме общество, а не сме вече омърлушено стадо, сива маса, подплашена тълпа и механичен сбор от спасяващи се поединично индивиди.

Проф. Николай Слатински