Това е текстът на една реч, която Цецка Цачева, председател на Народното събрание, произнесе вчера в историческата местност Оборище. Който и да е авторът, написал тази реч, текстът може би си струва да бъде видян и прочетен от повече хора.
Уважаеми дами и господа,
Уважаеми участници и гости в събора-поклонение на местността „Оборище”,
Има места и дати в националната ни памет, при чието само споменаване нещо трепва в душата на българина. От детските си години той познава тези места, въпреки че може би не е стъпвал в тях; той знае, че случилото се там преди много десетилетия го е определило да е такъв, какъвто е.
Отбелязването на тези събития не понася дълги речи.
Годишнината от такова събитие ни е събрало днес тук. И всички усещаме, че това е повече място за вглъбяване, то наистина не търпи многословието.
Затова аз ще си позволя само с няколко думи да се върна към описанието на очевидеца – на гениалния Захари Стоянов – за пристигането на апостолите тук – на това място.
След дълъг вървеж по хайдушки пътеки, опасни стръмнини, понякога и направо през вековната гора, прескачайки повалени дървета със стърчащи клонаци, с приближаването си до мястото, групата попада на „ред фенери по левия бряг на долината, които образуваха крива линия и представляваха една градска улица, само с тая разлика, че наместо къщи тук имаше дебели букове с бяла кора, като че да бяха мраморни колони.”
Като следват очертания с мъждукащи фенери път, те стигат до едно високо място и напреде им се представя очарователна картина. Посред гъстата шума на високите букови дървета, там, гдето тъмнееше като в рог, издигаше се между двете теснини голямо светливо кълбо.
Колкото се доближавахме до светлото кълбо, пише Захари Стоянов, толкова то ни се виждаше по-голямо и величествено. Оборище стоеше напредя ни във всичкото свое величие, осветено с много огньове и фенери, закачени по дърветата.
И групата тържествено слиза сред очакващите я депутати, начело – преди Бенковски – е поп Грую, разпуснал коси и с кръст в ръката.
Така, преди 135 години, влизат те в огненото кълбо.
Това е картината.
И толкова години вече това кълбо пламти в българската душа – запалените сред мрачината на гората огньове, около които са тези, които ще решат да се жертват.
И толкова години всякакви тълкувачи и политици въртят и преобръщат това кълбо, намирайки в него и героизъм, и предателство, и смелост, и корист… вяра, себеотдаване… сливане на всенародния порив с едноличната воля на вожда….
В едно огнено кълбо има всичко.
Дали тези, които са го запалили, са знаели, че то ще гори дълго, че всяко следващо поколение ще го приема като свое, ще се разполага край огньовете в мрачината на гората, очакване на следващия ден да се захване с поредното освобождение, с поредното строителство?
С поредното българско усилие, всъщност.
Уважаеми дами и господа,
Тук сме днес, за да почетем тези, които запалиха огненото кълбо. Нека пребъде в душата на българите паметта за тях, паметта за Оборищенското народно събрание.
Източник: http://www.parliament.bg/bg/news/ID/2234
Цачева в интерес на истината не прочете текста особено добре (ако съдя по откъс от него, който се чу в един репортаж по новините).
И ти си прав, Петре, но демографите предупреждават:
„Много вожд, малко индианец…“
Какво значение има тук някаква си личност? Важното вожд да е!
„сливане на всенародния порив с едноличната воля на вожда…“.
Кой вожд –
Георги Бенковски?
Георги Димитров?
Вълко Червенков?
Тодор Живков?
Симеон Борисов?
Бойко Борисов?</b?
Предлагам този текст да влезе в читанките – истинска поезия струи от него. След Гоце Първанов, г-жа Цачева е най-подходяща да заеме поста му.
Цачева – президент!