![](https://www.eurochicago.com/wp-content/uploads/2019/07/01-2-577x800.jpg)
Събуди ме шумът от шевната машина на мама. Май че никой в къщата не спеше, освен татко. Ние със сестра ми бърборехме до късно, нали е лято, после тя заспиваше първа и се събуждаше първа. Аз се въртях и се опитвах да си представя новия си живот в София, бях приета в Художествената гимназия. Щом получихме съобщението, майка стоеше до късни нощи, за да ме приготви. Вечер шиеше до късно, а сутрин ставаше и тичаше все в последната минута, недоспала и незакусила за гимназията, където беше счетоводител. Уши ми ново костюмче – „за официални случаи“, една тъмно – синя пола и бяла блуза – такава беше наредбата, с униформа в гимназията, никакви цветни дрехи.
Откакто си купи шевната машина, майка престана да ни води по шивачки, а се научи сама да ни шие дрехите – на мен, на сестра ми, на нея, даже и на някоя приятелка. Купуваше модни списания, особено популярна беше тогава немската „Бурда“, изваждаше всякакви кройки и правеше невероятни комбинации от всякакви десени с вроденото си чувство за естетика. ЦУМ-ът беше далече от нас, а през 60–те и 70–те години конфекцията не беше много разнообразна в провинцията. В малкото градче рискуваш, ако си купиш рокля, до вечерта да срещнеш на улицата и други със същата. Затова почти не носехме конфекция и за всеки празник, аз и сестра ми имахме нови дрехи, винаги в крак с модата. Чакахме с нетърпение 1 май и 24 май, когато излизаше целият град на манифестация и малкото ни градче се оживяваше. Всеки искаше да си покаже новите дрехи. Майка избираше такива комбинации, че вземаха модела от нея.
![](https://www.eurochicago.com/wp-content/uploads/2019/07/11-464x800.jpg)
Спомням си като ми уши червена пола на плохи (едри плисета), червен жакет и към него бяла блуза на червени точки, от блузата излизат краища, завързани на панделка, която кацва на сакото като калинка. Любимо ми беше и до днес си обичам точките – класика. Тя ми уши и роклята, с която завърших осми клас: морско синьо с фриз от българска шевица в червено и бяло, толкова модерно сега. Майка нарисува и модела на балната ми рокля, с която се дипломирах в Художествената гимназия в София – розова коприна със светлосиня бродерия, и моделът с орнаменти от зашити гайтани на вълнена зимна пола.
![](https://www.eurochicago.com/wp-content/uploads/2019/07/12-440x800.jpg)
Ще бъде несправедливо да описвам само моя гардероб, не по-малко атрактивен беше и на сестра ми, само че при нея преобладаваха цветове в студена гама – синьо, зелено, подходящо за рибешката й зодия, а и е родена в Айтос, родния край на мама. Тя като по-малка наследяваше и някой тоалет от мен и с него се кипреше в Пловдив, където бе приета в музикалното училище. Майка не само ни шиеше, а и ни плетеше почти всичко – от шапки и шалове до блузи, рокли, даже и плетени манта. Нямаше плетка, която да й се опре и да не я научи. До последно около леглото й имаше кошници с плетива и модни списания. На път, на почивка, на морето – тя е с прежди.
Дори и тук, в Чикаго дойде с кълбенца и плетки. Изплете шапки и вълнени терлици за мен, за сина ми и за всичките ми приятели, даже пуловер за куче. С времето страстта й да твори се прехвърли в изработване на мартеници. С всяка измината година моделите се увеличаваха. Добавяше орнаменти, мъниста, плетени детайли, които изработваше с изключително старание и любов. Нейните ръце не знаеха умора и почивка.
![](https://www.eurochicago.com/wp-content/uploads/2019/07/07-580x326.jpg)
Избрала да създаде семейно гнездо далече от роден край, останала без майка от рано, тя искаше да ни закриля сякаш с невидими криле и запази от бедите, изправяше се смело с крехкия си ръст срещу всяка несправедливост и нечестност в живота. Воюваше за нас дори с татко, че трябва да потърсим бъдещето извън роден край и семейство, там, където ни зове призванието – сестра ми да свири, а аз да рисувам. Тя вярваше, че любовта й към нас е достатъчно голяма, за да устои и на това предизвикателство – да напуснем дома на 14 години – сестра ми в Пловдив, а аз в София, за да учим. Тя не броеше нощите, в които не е спала, за да ни приготвя колети с домашни лакомства – първо за едната, после за другата, броеше само дните до завръщането, където ни посрещаше щастлива, че сме заедно. Беше изрядна домакиня и кулинарка, и с типичното й чувство за перфектност, стигащо до педантичност, искаше да имаме дом, където винаги да се завръщаме с любов.
Дори китениците в родопската ни къща са изпредени от мама. Но не по-малка страст бяха книгите за нея, затова няколко години преди да се пенсионира реши да стане библиотекар в гимназията и освен, че превърна библиотеката в литературен оазис, знаеше много стихотворения наизуст. Изчиташе всичко, щом се появи на книжния пазар. С това успя да зарази и нас. Затова и в къщата ни през 60-те нямаше мебели, освен пианото на сестра ми и огромна библиотека с „Избрани романи“ на световни писатели, включително и Стайнбек. Преди две години като ми гостува в Чикаго, на празника на училището в Сарасота рецитираше с патос стихове на Димчо Дебелянов.
Това е тя – нашата майка и баба на четирима внуци, които отгледа с безкрайна любов и всеотдайност, но най-силното чувство, което ще остане в нас от нея, са нейните песни и нейният глас. Още като деца, когато се събирахме по празници с цялата рода на татко – той имаше двама братя и една сестра – ставаше цяла хорова капела, всички пееха. Един от братята, чичо Кольо, освен че беше художник, свиреше перфектно на акордеон. И татко пееше, но гласът на майка беше уникален, тя знаеше сигурно повече от 300 песни.
Още като ученичка са й предлагали да й направят записи и да продължи професионално да се занимава, но еснафските разбирания на родителите й не са позволили. Така с времето мама пееше в самодейни състави към читалището и самата тя ръководеше и организираше музикални групи с народни песни и градски шлагери. Колко хубаво, че нейни записи сега се пазят в Златния фонд на БНР, и песните и гласът й ще са живи.
Текст и снимки:
Кина Бъговска
–––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Запис на интервю с Надя Бъговска за БНР, направено през есента на 2018 г., на фестивал в родопското село Момчиловци, може да се чуе ТУК. Интервюто е озаглавено „Това, за което мечтаех, го постигнаха децата ми“. Надя участва в този фестивал като ръководител на фолклорен певчески състав от село Славейно.
![](https://www.eurochicago.com/wp-content/uploads/2019/07/e52935b0e42e92cfb120782e75f6b6a4-580x435.jpg)