Стихове от Николай Дялков
Илюстрация: Сhitalnya.ru
.
СЕЗОНЪТ НА МЪГЛАТА
Дали защото имаше мъгла
и утрото събуди се сърдито,
не чух кога си казала: Ела!
Шептяла си. А може би очите ти
са давали към мене знак: Ела!
Очите ти говорят сутрин тихо.
А аз, потънал в сляпата мъгла,
те мярнах. После облаци те скриха.
Дали защото имаше мъгла,
напук на всички, тръгнах аз към тебе.
Но ти като в купа сено – игла,
изчезна. И останах непотребен.
Мъглата е сезон на любовта –
един към друг вървяли сме сред всички,
минавайки странично от целта.
И двама сме. А всъщност сме самички.
ПЪРТИНА
. В памет на баща ми
Сивеят косите на дните.
Без цвят. И без есенен блясък.
Търкулват се облаци крити
в тъгата на зимния крясък.
Заскубва си ангел крилете,
и трупа поля и пътеки.
В кошарата огънят свети –
в лицата с отблясъци меки.
Небето вечерно беснее.
Хляб-къшей за утре остава
във тази… почти одисея,
в дълбока сакарска дъбрава.
Зората е с преспи до кръста.
Баща ми, най-млад сред мъжете,
подканя ги. Трима се кръстят.
И страх във очите им свети…
Вън вятър надува фаготи
и зимата хали размята.
След татко ми ловната рота,
до залез върви към нивята.
А в селото чака се чудо.
И чудото, Господи, става!
Баща ми, най-младият, лудият,
дружината ловна спасява.
И днес щом бял ангел застели
перата си, даже за кратко,
знам – горе, по бели къдели,
пак пори пъртината татко!
ДЕЦА НА ЛЯТОТО
Дали защото зов е сутринта,
надипляна от песен гургулича,
или защото нощем през плета
един щурец в душата ми наднича?
Дали защото падаща звезда
посява в мен жита и слънчогледи,
или защото нейде над града
блести дъга през сянката му бледа?
Дали защото всичко е море
и аз като река към него тръгвам,
или защото няма кой да спре
на бриза песента – да ме подлъгва?
Дали защото юлското сено,
несбрано вън, на детство ми ухае,
или защото кленът е пано,
с измислени от Бог бои?… Не зная.
Но падне ли в краката ни нощта
и палне ли небето тихи свещи,
си мисля, че е лято любовта,
а ние сме децата му горещи!
И аз съм луд по твоето море,
а ти прегръщаш юлските ми нощи.
–––––––––––––––––––––––
