Георги Мишев: Слово, произнесено на премиерата на „Отворена книга” в НДК, 26 май 2011

Голямата мрачна стая на село, възрастните са си вкъщи, припукват дървата в печката, алени петна играят по тавана. И не знам защо, но не си спомням електричеството, токът навярно е изгаснал. Мъждука газена лампа, но за мен това е всичката СВЕТЛИНА. Ученик съм може би във втори или трети клас, чета „Нещастна фамилия“, някаква стара, с изпокъсани корици книжка, черни на цвят. Дружината на Омар е насядала по клоните на дърветата, в мен заплашително шумят листа и ме затъква мрак. Виждах и усещах всичко, без никога да съм го видял и изпитал. Стана ми страшно, стана ми тревожно и неспокойно. И така, както бях легнал, зачетен на кревата с дървени табли, твърд сламеник, застлан с домашна черга – станах, заразсхождах се из стаята. Нашите ме гледаха подозрително, какво ли му става?, а за мен всяка крачка е облекчение. Може би за пръв път тогава съм усетил как литературата не е само думи, а как думите са следствие на наблюдавано и преживяно, което по обратен път отново се превръща в действителност – по-страшна във въображението, отколкото сама по себе си…“

Това беше цитат, други няма да има /може би в края още един, защото изкушението е голямо да почна да ви чета от тази ОТВОРЕНА КНИГА, където всяка страница е пълна с живот -„наблюдаван или преживян“./ Личен роман, писан на пресекулки няколко десетилетия, а изсвирен на една струна, с многозвучна хармония, ако е позволено това музикално сравнение. Светът е пълен с мемоарни книги, не са малко и в нашата литература, но ОТВОРЕНАТА КНИГА на Марин Георгиев не е само мемоар – тя е откровение, изповед, на места покаяние и самосъжаление, на места самопохвала и самовъзхищение; цели страници са изпъстрени като от ръката на белетрист-пластик, на други скърца перото на критика, с верен усет за относителното тегло на творби, събития, времена, хора.

„Страх ме е, Марине, пише му в едно писмо Петър Алипиев,- от селската ти наблюдателност, от езика ти , от преценките ти, от присъдите ти. Това го имаше само шопът, но ето че и равнинецът не се даде, надмина го.“

Селска наблюдателност – това наистина го има: селянинът, раснал сред природата, гледа, човекът в града – зяпа, ошашавен от многобройните обекти, привличащи окото. Човекът сред природата живее по нейният висш закон – да оцелее, да се извиси и да се самоусъвършенства; неговият градски братовчед разчита на близките до него, наречени колектив, маса, тълпа или гражданско общество… /Последното го прибавям за нюанс, знам какво е гражданско общество./ Така и така сме подхванали, да добавим още една съществена разлика между двата полюса: участието им в борбите за власт. Страстта, която се смята за доминираща в топ-таблицата на човешките страсти, вирее и на село, но не може да се развихри с голяма сила сред тесния селски хоризонт; нейният терен е където са струпани богатствата, удоволствията, лукса и разкоша, където се самоусъвършенства не човекът, а неговите инструменти да властва, да изпреварва, да надхитрява, глуми и злорадства над другите.

Излиза клиширано, казано с езика на есето, но всичко това можете да го намерите в ОТВОРЕНАТА КНИГА, оживяло в образи, епизоди, в документални записи, портрети, анализи. Мемоарът ни връща по местата, където е преминал един живот – от стаята с газената лампа, през селското училище и техникума в града, казармата, нелегалното преспиване на редакционното бюро, до коридорите на учреждението, хипертрофирало до размерите на октопод, за да достига до всички посоки на литературата – съзиданието на реалсоциализма – Съюзът на българските писатели. В „Записките на слугата“ Марин Георгиев е оставил втория документ в нашата книжнина, документ-свидетелство за намесата на властта в творческия процес, намеса с преки заповеди и неподписани статии, с интриги, доклади по годишни прегледи, с изключвания и „изпадания в немилост“, със забрани за публикуване, черни списъци по редакции и анатеми. Казвам втори документ, защото първия са задочните репортажи на Георги Марков – писателят, убит от отровната сачма на Живков и неговата клика, с интелектуалната подкрепа на Джагаровци, Тодор Павловци, Левчевци, Кюлюмовци… Марин Георгиев продължава мрачния сериал, наблюдавайки отблизо обкръжението на Левчевско-Петевско-Хайтовското съюзно ръководство, обкръжение от бездарници, които искат да живеят без труд – и то богато. Наблюдава ги като обекти на историята, с погледа на един Тукидид. От време на време сам прихва: „То каквито събитията, такъв и Тукидида!“ И какво, наистина, да напишеш за комични фигури като Евтим Евтимов или Георги Свежин, за „бившия поет“ Инджов, както го наричаше фейлетонистът Друмев; за жалкия слагач на силните Иван Балабанов, минаващ за критик. Или за поетесата Лиляна Стефанова, „която цял ден ходи от стая в стая да си търси последната мисъл.“

Изобличителните и талантливи репортажи на Георги Марков и до днес си остават почти неизвестни, некоментирани, съзнателно замитани под мокетите на писателския съюз. Затова пък Марин Георгиев се превърна в гръмоотвода за енергиите на посткомунистическия преход – по-точно е да се каже НЕОкомунистическия. Наричаха го селянчето, биволарчето /понеже е от с. Биволаре/; наричаха го „Маринчо“, както някой наричаха Желю Митев Желев, президента, и се заливаха от смях – виждаше им се връх на смешното… Покрай присмехите, мъчеха се с всички средства да попречат на редакторската дейност на Марин Георгиев. Успяха. Успяха да спрат „Литературен форум“, единственото сериозно д я с н о издание за литература, критика, публицистика. За да останат левите „Култура“, „Словото днес“, „Пулс“, „Пламък“. За да останат левите издателства на партийния функционер Гранитски, за тях „куфарчетата на Луканов“ продължават да доставят капитал с неизвестен произход, за томовете на класици и лъжекласици, избрани от самия Гранитски.

Пропагандата, сестрата на лъжата, обаче, дава резултати. Попитайте някой уж добронамерен, но слабомислещ приятел какво му е мнението за Марин Георгиев. Веднага ще ви отговори: „Оня ли, дето разстреля Вапцаров?“ /По документалната книга „Третият разстрел.“/ Това е най-жалкият предразсъдък, който създаде неокомунистическия преход. Защото никой не сяда да прочете самата книга, за да види, че Вапцаров го разстреля любимата му партия, на още по-любимия му Коминтерн, а документалистът най-добросъвестно излага фактите и документите, като за пръв път повдига завесата на една тема-табу – темата за нашите сътрудници на Кремъл. Обществото трябва да се замисли върху последната подробност: двайсет години уж демокрация, никой не зачеква тази тема. /Да си спомним, че само пет години след Освобождението, Стамболов и Захари Стоянов започват публичен дебат за руските апетити към Задунайската губерния./

Както и да е. Минало-заминало, мемоарите са написани и издадени /адмирации за „Хермес“/. Марин Георгиев и на 65 е същият, издържал на яростни и тихи репресии, още му се работи, издават му се вестници и книги, а като няма културен фронт за работа, копае картофите на „Ярема“. Няма литературни кафенета – той беше човек на кафенето, то и от там му дойдоха неприятностите, там се развързват езиците и се чуват реплики срещу Султана… Султаните нямат свършване, но приятелите оредяват. И като остане сам на чардака, под боровете, „гологлав и по халат“, юбилярът препрочита старите книги и писма. Ето и вторият цитат, с който обещах да завърша – откъс от онова писмо на Алипиев от 92 година – с него свършва и книгата:

„Някои от героите ти /Марине/, смятат сигурно, че се занимаваш с тях, за да ги заклеймиш. Не е тъй. Теб те интересуват потайните доби на властта, лостовете, които я движат, цинизмът на тази власт, винтовете, пружините и колелцата й, които, нарамили своя кръст /и те го имат/, скърцат и се въртят в своя омагьосан кръг, наречен плодовете на революцията. Нищо, че ядат бифтеци и се правят на духовни. Това са те – червейчетата на една зловеща империя, с огромни, ненаситни усти, дето потъват пари, достойнства, невинни хорица, морал, все заради тази проклета власт…“

Това са думи на един голям и малко известен български поет – Петър Алипиев. Също селянче от Дунавската равнина. И той от стаята с газената лампа и дървения креват. И се питаш: коя е тази сила, което превръща човешкото създание, родено в калта, в птица, устремена към просторите на света? Отговорът навярно е Божията дарба. Дарбата, с която един Бешков е виждал над плевенското поле изпаренията на нефта десетилетия преди да се появят петролните кладенци…