Страхуваме се да сме свободни, свободни сме да се страхуваме

(или генеалогия на политическия страх)

Автор: Цветозар Томов, социолог

„За мнозина изследователи на човека и на съвременността става все по-ясно съдбовното затруднение, пред което са изправени всички — фактът, че развитието на интелектуалните възможности на човека многократно надмина развитието на чувствата му. Човешкият мозък живее в двадесетия век. Сърцето на повечето хора обаче се намира още в каменната ера. Мнозинството от нашите съвременници не са достигнали зрелостта да бъдат независими, рационални, обективни. Те се нуждаят от митове и идоли, за да понесат истината, че трябва да разчитат само на себе си, че няма друг авторитет, който да дава смисъл на живота, освен самия човек. Той потиска ирационалните страсти на деструктивност, омраза, завист, мъст. Той се прекланя пред силата, парите, суверенната държава, нацията. Ценейки само на думи ученията на великите духовни водачи на човешкия род — Буда, пророците, Сократ, Исус, Мохамед, той е превърнал идеите им в джунгла от предразсъдъци и идолопоклонничество.“
Ерих Фром. „Бягство от свободата„.

НЕ РЕПРЕСИЯТА ПОРАЖДА СТРАХ, А СТРАХЪТ ПОРАЖДА РЕПРЕСИЯ

Занимавам се със социологически изследвания. Обичайната методика при тях предвижда да се поканят за участие определен брой хора, които да споделят мнението си по конкретни въпроси. Тези хора се подбират така, че да възпроизведат структурните особености на едно по-широко множество, от което са подбрани – например всички пълнолетни българи.
Един от проблемите, с които човек се сблъсква при подобни изследвания, е, че не всички хора се съгласяват да участват, макар и в анонимна анкета. За мнението на отказалите да участват трябва да се съди от мнението на тези, които са се съгласили. Това крие рискове, защото няма достатъчно гаранции, че мненията на тези две групи са наистина сходни. Затова, когато процентът на отказалите стане доста висок (прието е да се смята, че е опасно той да надхвърли 30%), данните от изследването е възможно да се окажат компрометирани.
Обикновено при социологически изследвания у нас процентът на отказалите не надхвърля 30%. Но напоследък при изследвания на политическа тема (поне в рамките на собствения ми опит) този процент сравнително рязко се повиши и достигна 60% с тенденция да продължава да расте. При изследвания на други теми процентът на отказалите е 2-3 пъти по-нисък. Това ме кара да се отнасям скептично към резултатите от социологически изследвания на политическа тема в България, включително от изследвания, в чието провеждане съм участвал.
Не при всички, но при повече от половината от отказващите да бъдат интервюирани в социологическо изследване, причината е нежелание да се говори именно на политически теми. Зад това нежелание обикновено се крие страх от евентуални неприятности. А зад страха – недоверие към управляващите, достигнало до степен, при която възниква страх  от споделяне на мнението за тях.
Не обсъждам дали този страх е оправдан или не. Всъщност, в повечето случаи не е оправдан. Обсъждам съществуването му. Нарастването на отказите от участие в социологическо изследване на политическа тема е индикатор за репресивността на политическия режим. Ако съдим по него, сегашният режим в България е необичайно репресивен.

Как се изкривяват резултатите от изследвания с много откази? В полза на режима.

Подкрепата за него сред отказалите е в пъти по-ниска, отколкото сред приелите да участват в изследването. Така измереният резултат представя режима като много по-влиятелен, отколкото той всъщност е. Ако имаме стабилизирана диктатура, измерваната чрез социологически изследвания подкрепа за управляващите достига космически висоти, като може да доближи 100%. Затова тези изследователски методи са приложими само в демократични условия.
За пръв път след 1989 г. наблюдаваме този синдром в България. И забележете – той подхранва усещането за стабилност на управлението. Страхът да се критикуват властите в ситуацията на анонимно социологическо интервю е значително по-малък, отколкото при публични изказвания и действия. Така репресивният режим твори видимостта за собствената си популярност дори когато репресивността се проявява само на социалнопсихологическо равнище, като неясен страх от възможна репресия.
Значи репресията поражда страх? Не, това също е видимост. Ще се опитам да обясня защо мисля, че е обратното – страхът поражда репресия.
В „Бягство от свободата“ Ерих Фром се опитва да обясни кое всъщност поражда страха от свободата. Чувството за несигурност. Битието на свободния човек е несигурно, непредвидимо, то твърде много зависи от собствените му действия. Свободата е несигурност, а несигурността е плашеща.
Почти всички опити за тотално подчиняване на големи, а и на малки групи хора се оказват успешни за някакъв период от време, когато създават чувство за сигурност, предвидимост на съществуването. И рухват много бързо, когато това чувство изчезне. Това е прекрасно изразено чрез думите на Ред от великолепния филм „Изкуплението Шоушенк“: „Затворът е странно нещо. Отначало го мразиш, после свикваш с него. А като мине достатъчно време, ставаш зависим от него.“
Да, репресията поражда страх. Но в несравнимо по-голяма степен страхът от свободата и личните, несподелими с никого отговорности, които тя поражда, ни тласка към това да искаме да сме зависими от справедлива и добра сила, осигуряваща уют в живота ни. Можем да мразим насилието и пак да се стремим да бъдем негови жертви. Не само прословутият Стокхолмски синдром е индикатор за подобна психологическа клопка.

Страхът от свободата е кодът,

чрез който, струва ми се, можем да се опитаме да прочетем непредубедено модерната ни политическа история и нейните странности, криволичещите пътеки, по които се движи българското политическо подсъзнателно. Можем да се опитаме и да разберем защо немалка част от българите подкрепят сегашния репресивен режим, който видимо посяга на елементарни човешки права и икономически свободи.
Някой беше казал, че капитализмът прави хората различно богати, а социализмът – еднакво бедни. Тази метафора добре онагледява и основното предимство, и основния недостатък на социализма – такъв, какъвто го помним. Сливането на всички власти в единен ред и одържавяването на икономиката неизбежно поражда икономическа неефективност и тя е основната причина за рухването на този обществен модел, господствал 45 години у нас. Това, че той е основан на насилие (защото иначе няма как да се постигне единен ред в едно общество), създава вътрешната логика на колективното съпротивление срещу него, нейната идеология, но не е причина за рухването му. Насилието при социалистическата система създаваше атомизирани дисидентски ядра, но не и мощна масова съпротива. Икономическата неефективност разложи тези режими от горе до долу. Човечеството върви, макар и криволичещо, от робство към свобода, не защото робството е непоносимо за повечето хора, а защото то не може да породи икономическата експанзия, характеризираща модерния капитализъм, основан в крайна сметка на индивидуалната свобода и икономическата предприемчивост. Без това базово предимство – създаване на икономически ефективно общество, позволяващо на повечето хора да живеят по-добре в материално отношение, присаждането на демокрация от западноевропейски тип лека-полека поражда масова обществена съпротива и неудовлетвореност в общества с ниска демократична култура. Такъв е и българският случай.
Причината за този ефект следва да се търси в нарастващата несигурност за утрешния ден, която е иманентна характеристика на една демокрация, защото е необходима за нейното успешно функциониране. Животът на обективно свободния човек е непрекъсната борба за по-добро съществуване, която при икономическа неефективност, съчетана с нарастваща диференциация, се превръща в борба за елементарно оцеляване. Увеличаващ се брой българи имат проблем днес да лекуват развалените си зъби, да нахранят с пълноценна храна децата си, да си позволят елементарни културни развлечения. Тези проблеми са истинските корени на носталгията по тоталитарните времена, в които имаше известна гарантираност на елементарните условия за възпроизводство на човешкия живот.
Нарастването на обективните условия за появата на политически режим, който все по-видимо и открито се стреми към възстановяване на някои елементи на тоталитарната система, все още се подценява при опитите да се предложат обяснителни схеми на неочаквано високата популярност на Борисов и ГЕРБ. Според мен работата не е просто в харизмата на Борисов и в примитивните очаквания на хората, че един милиционерски ред ще възстанови справедливостта в българското общество. Сегашният български премиер е естествено изграден продукт на тоталитарния ред. Дори биографичното пребиваване в ъндърграунда, създаден от демократичния хаос, е свързано с това, че хора като него нямаха друг начин да се адаптират към една социална промяна, внесена по същество отвън, която по принцип толерира разширяването на хоризонтите на свободното човешко съществуване. Охранителните структури на бишвия комунистически елит, както и слугинските привилегировани съсловия – разните му там милиционери, пожарникари, спортисти, доносници, че и военни – нямаха друга възможност нито други културни хоризонти да реорганизират живота си, освен като рекрутират кадрите на организираната престъпност в България. Изобщо не е случайно, че и днес сред тях можем да открием огромна маса бивши кадри на МВР и бивши спортисти. Образно казано,

през деветдесетте години в България предприемчивите инженери станаха таксиметрови шофьори, а предприемчивите милиционери и спортисти – бандити.

Кое накара обаче българите масово да гласуват за един такъв човек и неговата партия? Само омразата към бившите комунисти и недоволството от поредното правителство, затънало в далавери и корупция? Или пък чалгаджийската му харизма? Какво чудо накара толкова много хора да се доверят на един видимо примитивен човек? Защо са толкова вяли реакциите на засилващите се посегателства срещу граждански свободи, които характеризират политиката на този режим?
Струва ми се, че

Борисов е живо олицетворение на една утопия, която свързва в едно страха от свободата и страстта към нея.

Тя може да бъде изразена по следния парадоксален начин: да накажем господарите и да запазим (възстановим, възвърнем) господарския ред. Нейният литературен аналог е описан във „Фермата“ на Оруел. Борисов е еманация на идеята да натирим и унижим онези, които 67 години управляват съдбините на страната, и в същото време да се върнем към онази сигурност и предвидимост на живота, която те ни осигуряваха. Агресията на Борисов спрямо бившите комунисти съединява образите на тоталитарните господари с успелите да ни надхитрят по време на демократичния преход техни деца. Възстановяването на комунистическото насилие, високомерие и арогантност, силовото обладаване на медиите, цензурата и тоталното подслушване припомнят за уюта на социалистическата зоологическа градина и ни отдалечават от капиталистическата джунгла, която ни плаши. Така страхът от свободата поражда засилваща се репресивност у един режим, който се мъчи да съхрани популярността си, създавайки същевременно условия, които обективно тласкат страната към пълна икономическа безпътица. На този фон отново на повърхността излизат идеологическите мантри на ранния комунизъм – богатството е порочно, предприемчивостта е спекулативна, знанието е реакционно, бъдещето е светло, врагът дебне.

В СЕГАШНАТА СИТУАЦИЯ МОРАЛНИЯТ И ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ИЗБОР СТАВАТ ВСЕ ПО-ТРУДНО РАЗЛИЧИМИ

Струва ми се, че днес в България в сравнително чист, дестилиран вид се изгражда моделът на една контрареформация, произтичаща от недотам сполучливия опит на бившите тоталитарни страни да се адаптират към западноевропейските политически и икономически практики. Със сигурност подобни процеси има и в другите европейски страни от бившия съветски блок, но у нас – и поради народопсихологически особености, и поради личните качества на сегашния ни фюрер – те изглеждат особено отчетливи.
Какъв тип съпротива пораждат и до какво ще доведе всичко това? Съвършено видимо е, че сегашната политическа ситуация в България е особено неприемлива за високообразованите групи в обществото и за дребното частно предприемачество.
Първото е добре известен ефект от механизмите, по които се заражда съпротива спрямо тоталитарните режими в Европа на ХХ век. Дисидентските ядра винаги имат по-големи шансове да се образуват около високообразовани групи. Те създават политически субкултури, почиващи в крайна сметка върху либерални идеи и идеализиращи свободата. Начинът, по който в такива групи се заражда и развива негодуванието срещу сегашния режим, също илюстрира неговата нарастваща репресивност. Дори хората, които практически се облагодетелстват и се опитват да се нагодят към официалната политическа линия, всъщност се отнасят опортюнистично към нея.

Режимът на Борисов е първият след 1989 г., който поражда дисидентски реакции в собствения смисъл на думата,

стигащи до създаването на алтернативна култура на възприемане на действителността.
Поради това, че този тип противници на режима не могат да бъдат напълно лишени от възможности за публична изява, дисидентското политическо говорене лека-полека се просмуква навсякъде. И за разлика от тоталитарните времена, то поражда контрасъпротива, която също получава легитимност чрез публичното пространство. Критиките срещу режима, основани на либерални ценности, са заглушавани и ще бъдат заглушавани от много по-мощната и по-близка до народната душа реакция на тези, които се страхуват от свободата във всичките й форми. На базата на дисидентското либерално говорене не могат да възникнат мощни обществени движения, видимият ефект е и ще бъде в маргинализацията на образованите съсловия и в затруднения им достъп до властови позиции. Но все пак именно негативизмът на образованите съсловия създава онзи политически резерв, който ще излезе на светло, ако и когато сегашният режим рухне.

По-сериозна опасност за режима е кризата на доверие в дребното частно предприемачество.

Ако има нещо, което все пак сравнително устойчиво се развиваше през последните 20 години в България, това е постепенното разширяване на възможностите човек да се справи с проблемите на икономическото си всекидневие чрез някакви активности, които само много условно могат да бъдат наречени частен бизнес. От времената на „Магурата“ доскоро захващането с дребна търговия на черно или на светло, кафененца с 2-3 маси, кръчмички, улични продажби, гаражни магазинчета, малки фондацийки, строителни фирмички, имащи съдбата на вечни подизпълнители и какво ли не още, даваха възможност на стотици хиляди хора сравнително успешно да постигат стандарт, съответстващ поне на онзи, който е достижим със средно платена наемна работа. Тази икономическа активност много често се развиваше на границата със сенчестата страна на икономиката, имаше периоди на възходи – например по време на югоембаргото, и падения – например при въвеждането на касовите апарати от правителството на Костов, но така или иначе поддържаше съществуването на много хора.
Защо сегашният режим я смачква? Преди всичко защото условията за нейното възпроизводство са пряко противоположни на степента на репресивност на режима. Засилва се монополизацията на основните икономически сфери, изчезва своеобразният корупционен демократизъм, съпътствал българския преход, и се заменя с централизирано източване на държавните пари, в условията на икономическа стагнация липсва каквато и да е политика за подпомагане на дребната частна инициатива.
Проблемът не е толкова икономически, колкото социален. Частната инициатива от този тип е незаконно дете на демократизацията на икономическите отношения. Тя естествено би се стабилизирала и укрепнала, ако има траен икономически растеж, като редом с това постепенно би навлязла изцяло в светлия икономически сектор. Бързото й ликвидиране би оставило твърде много хора без видими перспективи за адаптация, особено в условията на икономическа криза. Тези хора имат по-висок потенциал да се самоорганизират и да оказват политическа съпротива. Организации от типа на „Сила“ демонстрират именно това.
Възможно ли е обаче двете потенциални протестни сили в българското общество, които са в състояние да преодолеят страха от свободата, да изградят общо съпротивително движение срещу един репресивен режим? Не зная, те са твърде различни. Едно е свободата да е ценност, друго е да е потребност, често неосъзната, в борбата за оцеляване.
Това, което може да обедини хората, неприемащи регреса към тоталитаризъм, който изживява в момента българското общество, е моралната непоносимост. Несвободата може да бъде уютна, но никога достойна. Всъщност, унижаването на човешкото достойнство е неизбежна последица от действията на един репресивен режим. От една степен на репресивност нагоре удържането на елементарното човешко достойнство се превръща в своеобразен героизъм. Властовият произвол превръща живота на хората в низ от унизителни преживявания, което на свой ред предизвиква нарастваща непоносимост към властите. Това е пътечката, по която изчезва социалнопсихологическата привързаност към режима на Борисов.
Но този процес не е еднозначен. Репресията и насажда страх, и стимулира страха. Объркването, породено от загубата на очевидни житейски ориентири, подхранва надеждите, че свободата си струва да бъде жертвана заради реда и предвидимостта, а униженията, на които ни подлага редът, могат да бъдат приети като неприятен, но страничен ефект. Във водовъртежа на подобни страсти и очаквания българите ще определят своето отношение към сегашната власт на изборите наесен.
Всъщност

сегашното управление е тест за моралната устойчивост на българския народ в най-елементарния смисъл на тази дума.

Ще се окажат ли преобладаващ брой хората, които биха избили децата си, жените си и себе си, за да съхранят достойнството си, когато нямат шанс за оцеляване, както се е случило в Перущица в далечната 1876 г.? Или ще бъдат повече онези, които примирено ще положат главите си на дръвника, както се е случило в съседния Батак през същата 1876 г.? Симптоматично е, че съвсем наскоро българската църква канонизира именно баташките жертви, а не перущенските самоубийци.
Не, не мисля, че сме изправени пред толкова тежък екзистенциален избор както жертвите на Априлското въстание. Но мисля, че

за да може да бъде свободно едно общество, трябва да може да преодолява страха от свободата.

В противен случай то е непригодно да се самоуправлява демократично. Ние или ще продължаваме да емигрираме при първа възможност, или ще се научим да възлагаме отговорността да ни управляват на тези, които са способни да го правят демократично.
За да има смисъл да говорим за обществен морал, за да може моралът в някаква степен да е регулатор на политическите процеси в нашето общество, трябва да има неща, които не сме в състояние да допуснем дори с риск да загубим живота си. А за да бъдем в състояние да правим такъв избор, трябва да си даваме сметка, че животът е временно благо и е много по-пълноценен, когато го живеем без страх. Страхът е привилегия на безсмъртните. Смъртните няма от какво да се страхуват.

Източник: http://www.legalworld.bg/