До Родопите

.

София, четвъртък, четири и половина следобед, +33^о C.

Излизам от подлеза при Студентски общежития и задухата ме притиска. В страничното платно чакат Катето и дърпащият се Джуджо. Джуджо е опърничево куче. Целият жълт, с големи лапи, и радостта му се изразява в неистово мятане и дупене. Катето постила одеалце и найлон на задната седалка, но как да навреш щур, дупещ се звяр в „Москвич“?

Пристигаме в родопското село, когато кравите се прибират. Носят тежките си вимета, гонят мухите с опашки и са заели целия път. Аз пъпля на първа. Зад ухото ми Джуджо ръмжи. Не обича крави. Не обича и завои. Милият, на поредния родопски завой му стана лошо. Гледаше виновно мокрия под на колата и чакаше поредната порция караница, защото с вироглавството си си е навлякъл нашата необич. Но аз помасажирах челото му, успокоих го и той изтощено кротуваше.  Сега ме обича.

Настаняват ни в най-гостоприемния дом. На улицата сушат сено, цепят борина, русоляви, късо подстригани деца разхождат малките си братчета и сестрички с трепушки (обички) на ушите. По улицата кротко ходи Джуджо.

Катето вика:

– Джудже, Джудже, ела!

И, о, чудо!  Нашият звяр се обръща, послушно идва и кротко ляга в краката й!?!

Не може да бъде! Стана човек от родопския въздух!

Боб, тикви и слънчоглед са цъфнали. Джанките са още зелени. В плевнята, при новото сено, са сандъци с черги и кебета с пембени рози. Радостна красота! А какви китеници ни показва майката на Даниела! Харесвам си черна черга на тъмнозелени и червени раета, и с малко бяло – като снежинки. Искам да я купя, но тя казва: „Ще ми останат седем. Как да ги разделя на двете щерки? Вземи две. Две по 25 лева“. Разбира се, че взимам.

Тук се яде. Много и сладко. Режат се марули и краставици. Тенджерите врат. Хвърчат капачки на бутилки с бира. Хлябът е ръчен, с една кора, дето… не ти е работа! Топиш в купичката с доматен сос, чесън и черен пипер и се облизваш. Момчетата ловят раци в потоците. В един вир се къпят най-непукистите, защото колите по пътя спират да погледат кълки. Приказката тече.

На другия ден тръгваме към нивите с картофи и царевица. Започва кротко да вали. Гледаме към небето и момиченцето с плитки пита:

– Това е небето.  А когато свърши небето, какво има?

Живко отговаря:

– Започва космосът. А какво има в космоса?

Момиченцето изстрелва:

– Космонавти.

Мъжете запалват огън до боровете.  На камъните около него се сушат дрехи. Печем пиле, кренвирши, картофи, царевица. Джуджо грабва пилето и побягва. Догонваме го и спасяваме вечерята. Оказва се, че стъпалата на сушащите се чорапи на Тунката са изгорели. Той ревва с глас. Айшето взима ножици и отрязва стъпалата.

– Ето – казва тя, – така ще ги носиш.

Тунката ревва още по-силно. Ние – смях до сълзи!

Нали не съм по нощния живот, започвам да клюмам. Виждам барачка, слагам качулката на якето и заспивам. Сутринта ме събужда смях. На вратата е цялата компания, а на сеното на пода – аз и магаренцето Муньо. Това било неговото място. Дошъл да си легне, видял Мария, тихичко се наместил зад гърба й и… до сутринта. Благодаря ти, Муньо, за топличкото!

Дни и нощи в Родопите.

С приятели!

Мария Стайкова

.