Оркестрирано съгласие

.

(Кратка история на пропагандата по време на Първата световна война)

Първата световна война (1914-1918) е конфликт, по време на който за пръв път се прилага и тества успешно теорията за „оркестрираното съгласие“ на масите („the engineering of consent”), чрез всеобхватна пропаганда, дирижирана и провеждана от определени правителства. Успехът е феноменален, а опитът от този експеримент продължава да се прилага до днес.

Началото на мощната антигерманска пропагандна кампания съвпада с напредването на германските войски в Белгия от края на лятото и есента на 1914 г. и се развихря особено силно през ноември 1917 г., когато съюзниците претърпяват сериозни поражения и са на косъм да изгубят войната.

Първоначално британската (не само таблоиди, но и сериозни издания), а в последствие европейската и американска преса, e залятa от репортажи на ужасяващи зверства, извършени от германските войски над мирното белгийско население – избождане на очи; отсичане на ръце; изнасилвания и сексуални извращения над жени; пробождане на деца с щикове; раздаване на гранати като детски играчки и разпъване на пленници. (Илюстрация 1)

Сензационните истории се фабрикуват от британското правителство чрез новосъздаденото Британско бюро за пропаганда (British War Propaganda Bureau). Основните цели на британската пропаганда са: 1) тотално дискредитиране на Германия в очите на света; снимка 2) спечелване на американското обществено мнение и 3) присъединяване на САЩ към войната на страната на Съглашението. (Cynthia Wachtell. „Representations of German Soldiers in American World War I Literature“. 2007.).

Специфичните идейни внушения на англо-американската пропаганда се концентрират около няколко основни мотива:

1) Внушението за кръвожадния и жесток германец, който е загубил всичко човешко в себе си, и подобно на хуните на Атила руши, изнасилва, убива и смазва по най-варварски начин всичко живо по пътя си. Това внушение предизвиква ужас, страх, омраза и отвращение у четящата публика. (Илюстрации: 2, 3 и 4)

2) Деградиращото и унизително илюстриране на личните качества и характер на германския император Вилхелм II, представен като низко човекоподобно същество, продало душата си на дявола. Внушението предизвиква неистова омраза и гняв. (Ил.: 5)

3) Мотивът на „Спасителя“ в лицето на англо-американската раса – рицар и защитник на свободата и човешките права. Внушението предизвиква заслужена гордост и самочувствие (или гузно чувство на вина у тези, които не са се записали доброволци, или не подкрепят по други начини кампанията). (Ил.: 6 и 7)

4) Прoмяна в разбирането какво означава „да бъдеш истински американец/англичанин“: добрият американец/ англичанин е винаги съгласен и безрезервно подкрепя всичко, което неговото правителство иска и очаква от него. (Ил.: 8 и 9)

Най-отявленият фалшификат на британската пропаганда е всеизвестната история за канадския военнопленник, когото германците „разпъват на кръст“ в края на април 1915 г. в района на Ипр (Ypres), Белгия. (Ил.: 10) Американският „Таймс“ тиражира историята на 10 май 1915 г. (Ponsonby, Arthur. „Falsehood in War Time: Containing an Assortment of Lies Circulated Throughout the Nations During the Great War“. 2005.) Подобни са историиите и за белгийските монахини, завързани за църковни камбани и жестоко убити при удрянето на камбаните; на голата белгийска жена с отрязани гърди, чието тяло е било прободено със сабя и закрепено за входната врата на къщата й, и т.н., и т.н.

Оттук нататък военната пропагандна машина набира завидна скорост.

След присъединяването на САЩ към войната през април 1917 г., американското правителство създава свой Комитет за пропаганда (Committee on Public Information, който се ръководи от Джордж Крийл (George Creel), с основен помощник Едуард Бърнейз (Edward Bernays). Последният е племенник на Зигмунд Фройд и е считан за бащата на т.нар. “връзки с обществеността” (Public relations или PR). Бърнейз говори открито за “масов контрол на съзнанието“, за “оркестрирано съгласие“ и за „масова манипулация“ на обществото, чрез въздействие върху страховете и емоциите на хората на подсъзнателно ниво. (Вж. документалния филм на Adam Curtis „The Century of the Self“ (YouTube), който разглежда подробно как е осъществена и как работи схемата на Бърнейз. Филмът печели награда за документалистика през 2002 г. Изключително важен за разбиране на скритите механизми на света, в който живеем.)

Трябва да се подчертае, че към началото на април 1917 г., когато САЩ влизат във войната, преобладаващото отношение на американците е негативно – т.е. те не одобряват американското участие в нея и не подкрепят Уилсън. Американският Комитет за пропаганда, обаче, вербува учени, журналисти и рекламни агенти и използва всички тогавашни възможни форми на внушение и въздействие – от памфлети до плакати, снимки, списания, вестници и филми. 75 000 мъже са обучени и разпратени из цялата страна да държат 4-минутни провоенни ораторски речи. Сред тях са холивудските звезди Чарли Чаплин, Мери Пикфорд и Дъглас Феърбанкс. (Виж документалния филм „The Great War 1918” by Tom Weidlinger/ American Experience). В резултат на тази мощна агитация, хиляди младежи (преобладаващата част от които едва 15-16 годишни) се записват доброволци и са изпратени на Западния фронт.

Всепризнати историци са ангажирани да пишат памфлети, брошури и други материали за пропагандната кампания. Едно от тези заглавия – „Как войната стигна до Америка“ (How the War Came to America) достига фантастично за времето си разпространение от 7 милиона копия. През март 1918 г. станфордският професор Татлок написва памфлета „Защо Америка воюва срещу Германия“ (Why America Fights Germany), който достига тираж от 750 000 копия. Въпросният памфлет и до днес се изучава в университетите като наръчно помагало за масова манипулация (Kennedy, David M., Bailey, Thomas A. The American Spirit. Boston: Houghton Mifflin Company, 2006. Volume II. Откъс от него е приложен тук: Ил. 11).

Успоредно с тази всеобхватна пропагандна кампания, правителството на Удроу Уилсън започва открито преследване на всички опоненти и критици на войната, както и на имигрантите от немски произход. Спрени са немскоезичните вестници и е нанесен сериозен удар върху културата на немскоезичната емиграция. Забранено е изучаването на немски език в училищата, а в някои градове се забранява слушането на немска класическа музика. През 1917 г. Нюйоркската Метрополитън опера отменя всички свои продукции на немски композитори, а в Питсбърг забраняват „всяка музика“, написана от немски композитори или композитори с произход от страните-съюзници на Германия. (J. E. Vacha, When Wagner Was Verboten: The Campaign against German Music in World War I”. Cornell University Press, 1983). Директорът на Бостънската симфония Карл Мак (Karl Muck) e хвърлен в затвора, след като е настоявал да включи Бетовен в репертоара.

Да, Бетовен, Брамс, Моцарт и други отдавна мъртви немскоезични композитори са изглеждали за някои като доста застрашително влияние в полза на кайзера!

Като хумористична (но, уви, не измислена от мен) добавка, немското кисело зеле (Sauerkraut) е прекръстено в „зеле на свободата“; немските Frankfurters стават „наденици на свободата“, а хамбургерът бива наречен „пържола на свободата“.

Гражданските права и свободи са чудовищно потъпкани от приетите от Конгреса Закон за шпионажа (Espionage Act, June 1917) и Закон за противодържавната дейност (Sedition Act, 1918). Последният предвижда 21 години затвор за всеки, който не се показва достатъчно „лоялен“ или критикува правителствени решения. Най-известната жертва на първия закон е Юджийн Дебс, който е осъден на 21 години затвор, защото произнася реч против войната.

Никога преди това в американската история правителството не е прилагало подобна манипулация на „навиците и мненията на масите“ и не е „оркестрирало“ по такъв начин тяхното съгласие. Въпреки, че е разформирован, Комитетът за пропаганда доказва чрез постигнатите резултати, че е възможно да се променят идеите, убежденията и навиците на хората в желаната от правителството посока, когато това се налага. Този опит е пренесен и използван на полето на рекламата и продажбите, както и в по-късните военни конфликти на Втората световна война, Студената война и Ирак. (Eric Foner, „Give me liberty”, 2017.) (Ил.: 12 и 13)

.

Камелия Попова

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Статията на английски език – тук. Още от същата авторка – тук.

.