Диктатура на непримиримите

Да си припомним Теоремата на невъзможността (Impossibility Theorem)

Нобеловият лауреат Кенет Ароу (Kenneth Arrow) доказва в теорема, че мажоритарният избор при една демократична система води до задънена улица, ако трябва да се получи съвместим сбор от предпочитанията на индивидите и ако вариантите за избор пред групата, която трябва да избира, са повече от два. Нека предположим, че индивидите са А, В и С, а вариантите за избор са х, у и z. И нека А предпочита х пред у и у пред z; В предпочита у пред z и z пред х; С предпочита z пред х и х пред у. Така всяка една от възможностите е подредена на първо място от един от индивидите и на второ от друг. След като няма общо предпочитание, системата води до задънена улица. (Цитат от Английско-български учебен речник по икономика, Доналд Ръдърфорд, ИК Прозорец, 1997)

По-надолу ви предлагаме текст по темата, написан за в. „Сега“ от Емил Хърсев, д-р на икономическите науки. Текстът е написан преди повече от 10 години, но е актуален и днес.

Икономиката, за разлика от политическите науки, отдавна е преодоляла заблуждението, че колективният избор с вишегласие отразява преобладаващите предпочитания на мнозинството. От 1950 г., когато нобелистът Кенет Ароу доказва своята „теорема за невъзможността“, икономистите знаят, че за колективния избор важи формулираното от Ароу правило на диктатора, че изборът не зависи от мнозинството, а се определя от онова най-малобройно мнозинство от електоралната съвкупност, което успее да събере поредица от решаващи коалиции в подкрепа на предпочитаното решение. В крайния случай малцинството, предрешаващо общия избор, може да е от един-единствен избирател („диктаторът“), който налага на мнозинството своя избор. „Диктаторът“ успява да прокара през процедурата на вишегласието своя избор, защото е непримирим и едновременно с това активен да събере нужния за налагане на решението „филтър от коалиции“. В основата на „филтрирането“ на мажоритарния вот е парадоксът на Кондорсе, който показва, че при наличие на повече от двама избиратели и повече от две алтернативи еднозначната подредба на предпочитанията е възможна само по изключение, по правило е неопределена. Няколкото реда на този коментар няма да стигнат за доказателството на теоремата на Ароу; за когото математиката е важна, ще го открие във всеки курс по математическа икономика.

Популярният икономист Насим Никълъс Талеб, чиято книга „Черният лебед“ още преди 2007 г. предсказа и описа доста точно механизма на глобалната финансова криза, която се разрази през септември 2008 г., дава няколко очевидни примера как се налага на практика диктатурата на малцинството върху колективния избор. Нужна е съвсем малка, но решителна и непримирима група, която да се възползва от склонността към компромис, характерна за „гъвкавото“ мнозинство. Достатъчно е един от четиричленно семейство да заяви, че от утре нататък приема само „органична“ храна, не след дълго цялото семейство ще се храни само „органично“, защото това е допустимият компромис (тримата в семейството, които не страдат от „органична“ мания, нямат проблем също да консумират „органични“ продукти, подходящи (и) за непримиримия четвърти – стига цената да не е непреодолима бариера). Не е нужно малцинството да има цели 25%, както в примера, за да наложи общото решение, дори микроскопични мнозинства диктуват непримиримата си воля, защото решаваща е не силата на малцинството, а „гъвкавостта“ на мнозинството, склонността му да се примири с компромис. Виждал съм да се съберат 100 българи, но стига да има един чужденец, всички говорят на английски, общия компромисен език. Всички храни задължително се тестват и чистят от фъстъчени алергени, макар страдащите от алергия към фъстъци да са едва няколко десети от процента. Защото неалергичните нямат против изчистената от фъстъчени остатъци храна, алергичните обаче имат непримирима позиция. Важно е да отбележим, че малцинствата по-лесно налагат негативни решения (забрани), защото мнозинството е по-склонно да приеме ограничения, но по-трудно се активира за действия, които се изискват от него. (Пушачът без проблем се съобразява със забраната и не пуши, но трудно ще го накараш да излезе утре сутринта да премете тротоара, защото група „еколози“ правят някаква зелена акция.) Затова обществото без сериозен отпор приема дори скъпоструващи, дори немотивирани забрани – например забраната да се смени с нов лифтът на Копитото. Стигат (дори винаги да са едни и същи) 10-20 непримирими антагонисти да спрат инвестиционни проекти за милиарди. Ветото на малцинството обикновено се налага с „протест“. Тъй като често няма рационални мотиви за такова вето, диктатът се мотивира с морал и вяра.

Като не може с разумни причини и конструктивни аргументи, фундаменталисткото малцинство налага на мнозинството волята си като морал. А има ли обществото изобщо защита срещу нежеланите от него, но наложени му от непримирими малцинства политически избор и фундаменталистки морал? Единственият известен начин е т.нар. контравенция на Гьодел. Самият Курт Гьодел (1906-1978), гениалният основоположник на математическата логика, илюстрира с риторичен въпрос: „трябва ли толерантното общество да е толерантно към нетолерантните?“. Понеже обществата за разлика от социалните инженери не познават тънкия апарат на математическата логика и механизмите за прокарване на диктатурата на малцинствата, те прилагат контравенцията на Гьодел инстинктивно и интуитивно. Господа социалните инженери са много склонни да се опияняват и да забравят, че наложеният на мнозинството избор под диктата на решаващите малцинства всъщност си остава нежелано решение, постигнато единствено като компромис. Ако асиметрията на избора прекрачи онази невидима, обаче чувствителна граница, отвъд която компромисът влезе в сблъсък със здравия разум и очевидните факти, в мнозинството естествено се поражда потенциал за контравенция. Иначе казано, самото мнозинство става нетърпимо. Обществото се радикализира. И енергията на неговата радикализация може да е разрушителна и за самото общество. Далеч по-добре е контравенцията срещу диктата на непримиримите да е внимателно и премерено управлявана – решителна, но сдържана. От всички примери, които виждаме, изглежда, най-успешно се справя с този метод унгарският премиер г-н Орбан. Заслужава уважение и инстинктът на унгарците да го изберат.