Ньойският договор. Снимка: архив БГНЕС
.
На 27 ноември отбелязваме една от най-трагичните дати в нашата национална история – деня, в който на България е наложен престъпният Ньойски диктат.
В знак на протест срещу това насилие над нашата страна и народ, изразявам своя протест чрез предложения по-долу текст.
С благодарност към всички, които биха го ползвали за отбелязване на тази съдбовна дата в нашата история и народна съдба.
С уважение,
проф. Лозан Митев
След комедията за Сливница, ще има ли комедия и за Ньой?
Новите насоки на естетическите послания в изкуството, култура, театъра и медиите у нас все повече ни представят творци, ценности, сюжетни решения, художествени и морални категории, чиято социална мисия остава неясна, неразбираема и неприемлива за широки обществени кръгове. С това тези фактори на култура и духовност показват, че не могат да измъкнат обществото от тресавището на чалгизацията. И ако чалгизацията е антикултура, то в така нареченото модерно изкуство се очертава по-голяма опасност – злият демон на псевдокултурата. Демон, който, парадирайки за носител на естетически стойности и право на свободно изява, в крайна сметка не ражда духовни величини и катарзис, не влиза в сърцата на хората, не приобщава и не въздига обществения дух към класическите ценности на хуманизма и нравствеността, които стоят в основата на общественото съзнание.
Разглеждайки внимателно произхода, източниците и поддръжниците на едното и другото явление в духовния живот на съвременното ни общество, не може да не се наложи схващането, че псевдокултурата и антикултурата имат същите меценати, които стоят зад анонимността на медийни централи, културни съвети, експерти и покровители от бизнеса и политиката. Много е близко до мисълта, че и двете направления на „духовен, културен и естетически живот“ у нас, макар и привидно да воюват едно срещу друго, имат едно и също пагубно въздействие върху духовното и морално богатство на народа.
И псевдокултурата, и антикултурата, поради цялостен духовен, идеен и нравствен дефицит, неистово търсят източници в копирането на чужди културни форми и матрици като аргумент за своето художествено равнище. Търсят аргументи да придобият безспорно право за овладяване на духовното пространство на нашето общество. Примери за това навсякъде. Един от тях премина мярата на общественото покорство с комедийното представяне на черти от нашия народ,, използвайки неадекватния сюжет, свързан с битката при Сливница през 1885 г.
Най-вероятно злополучните културтрегери, които са посегнали на поредното кътче от нашата национална ценностна система, сами нямат историческо познание и култура, гражданско съзнание и национална отговорност, или умишлено са направили опит за да унищожават тези духовни черти сред гражданското съсловие, разчитайки, че съвременната публика вече е добре подготвена, за да приеме равнодушно или лицемерно подмазвачески подобен тип ерозия на изкуството и подигравка с истините за съдбовното време на Сръбско Българската война, и подигравката със злополучно нагласени, неестествени за нашата действителност през 1885 г. герои. Несъмнено нито Бърнард Шоу, нито Малкович, нито жителите на Суринам, както и всички, които са взели участие в избора, подготовката и представянето на тази комедия, не са запознати със събитията и по-важното – с духовното състояние на тогавашния човек, с неговото възвишено родолюбие и саможертва, каквато са имали дори момчетата от Ученическия доброволчески легион. Не знаят за смелостта на жените и селяните, които с вили и ножове на позициите при село Комщица са прогонвали неприятеля. Не знаят за героизма и морала на тогавашните народни представители и княза, които от Народното събрание се отправят към позициите на Сливница. И ако за Малкович, за автора на пиесата и за жителите на Суринам това да е разбираемо и простено, то за културтрегерите на национална художествена институция е позорно.
Много отдавна бяха дадени сигнали за подготвяне на една „художествена провокация“ и високомерието на културтрегерския елит, с цялата „свободна“ медийна машина, прилагайки пропагандистките трикове на тоталитаризма, се опита този нравствен позор да го прикрие чрез несъмнено предварително съгласуваните прояви на насилие от радикални млади хора, които умело и задкулисно бяха направлявани от същото задкулисие, което управлява и политиката, и медиите, което се опита да скрие и оскверни гласа и чувствата на обикновения българин. С крясъци за свобода на изкуството, неомарксистите не допуснаха пред обществото изявата на другата гледна точка за смисъла и значението на изкуството. Не допуснаха обикновените хора до нормален дебат и аргументи, а чрез гьобелсовите техники се разпространяваше постоянно и агресивно навсякъде една и съща мантра, за да сработи психологическият диктат на манипулацията – да формира нагласа и съзнание у хората, че единствената правда е само пропагандната матрица, а те – хората не само да се откажат от своето разбиране и гледна точка, но и да не създават и изявяват свои възгледи и идеи. Тоест, система за формиране на тълпа.
Но въпреки медийно-политическия тоталитаризъм, в нашия народ все още гори светлика на родолюбието от възкресението на нашата нация. Родолюбие, което се основаваше на изначалните общочовешки ценности и морал, както проповядваше Васил Левски.
А иначе за отбелязване епопеята на Сливница „свободните“ медии и „елитарните“ дейци на културата и изкуството нямаха памет, художествено вдъхновение и време за почит и уважение. Те бяха заети с отбраната на „свободата“ на културтрегерите монополисти, които живуркат от преклонението пред чужди авторитети, но издържани с парите на обикновените граждани и държавата.
Нямаше време и сили т.нар. социален елит да отдаде с уважение към отбраната на нашата свобода на Сливница, към истинския духовен облик на тогавашния елит и народ, защото ако се извади на показ сравнението с днешното време, би сравнило не само художествено, не само културно, но политически и морално злополучния съвременен елит в очите и съзнанието на обикновените хора, заради наглостта, некадърността, безотговорността и продажничеството, които са завладели горните етажи на обществото и държавата.
Ето защо и на 27 ноември няма да се напомни, че протестът срещу Ньойския диктат от 1919 г., изключително важен за нашето национално съзнание като размисъл и поука за съдбата ни, която е необходимо да се припомня като завет за нашата отговорност и стремеж за справедливост. Протестът срещу Ньойския диктат е гражданската ни позиция за отхвърлянето на имперските амбиции за господство, които днес отново надвисват над Европа. Но вместо това, съвременният псевдоелит отново ще се изпокрие, ще се сниши и мълчаливо ще угодничи, за да покаже навън своето лицемерно безгръбначие и навътре своята наглост и безразличие към националната ни съдба. Нещо повече – Народният театър точно на 27 ноември пак ще представя „Оръжията и човекът“. Вероятно всички билети отново ще бъдат изкупени и местата заети, както бяха препълнени киносалоните с войници на съветски филми през комунизма.
В тази комично-трагична обстановка, която изпадна управлението на Народния театър и самозвания творчески елит, е уместно да докараме абсурда докрай с театъра на абсурда. Защо не творческият съвет и артистите на театъра да представят втора част на постановката „Оръжията и човекът“, като поставят на присмех и критика и народа, и армията, и държавата ни, използвайки присъдата на България в Ньой. В тази връзка могат да почерпят вдъхновение от не по-малко художествени произведения, като за препоръка е един от най-значимите творци, използващи оръжията на перото, като Йован Хадживасилиевич с неговото произведение „Българските зверства във Враня и околностите“ – една разработка, която дори започва с позоваване на Иван Вазов: “Техният най-голям народен певец Иван Вазов им е пял да колят всичко сръбско, да убиват и деца в пелените, и в майчина утроба, да се закърмят с вечна омраза към Сърбия и сръбския народ“. Хадживасилиевич прави преход със спектакъла на Малкович с някои нови детайли, които Бърнард Шоу като жив участник в Сръбско-българската война е изтървал, а именно: „Познати са българските зверства над сръбския народ от 1885 г. А воплите на сръбките деца, жени и старци в Стара Сърбия и Македония, в които години е господствала българската кама и револвер, дълбоко е врязан в сърцата на целия ни народ.“
Художествено, свободно, трогателно… изкуство, което ще наслади изтънчената публика и неомарксистки интелектуални среди в България днес.
За декор и участие в режисурата на една нова версия на „Оръжията и човекът“ редно е да се ползва и разпространява в България препоръчания от самия Хадживасилиевич – Рудолф Райс, специалист по монтажна фотография, издал един изключителен шедьовър на първообраза на компютърните програми – програмите за манипулативна обработка на снимки с цел създаване на нови реалности, публикувани в „Албум за престъпленията и жестокостите на Българите в Сърбия през 1915-1918 г.“ В своя труд Рудолф Райс има 52 публикувани ужасяващи фотографии, като в 47 от тях ясно се откриват манипулации, но с огромен ефект върху неопитността за тогавашното време.
Произведенията на тези и още няколко творци са основа на големия спектакъл в Париж през 1919 г., когато под формата на мирна конференция, се разиграва една невероятна творческа постановка – театър на абсурда – раздаване на правосъдие над България, в която обвинителят, свидетелят, съдията и ищците са едно и също лице, а обвиняемият няма право не само на защита, но и на думата.
Една много „интересна“ комедия, с която ръководството на Народния театър, ако не може да отбележи на 27 ноември, може да включи в своя репертоар занапред, като със сигурност ще има откупени билети за няколко представления напред.
Ще бъде художествено, свободно, трогателно… както постановката на Малкович.
И най-важното, с такава една пиеса ще се запушат устите и на оределите граждани, които 105 години продължават да отстояват правото на истина, на справедливост и отговорност за криминалното осъждане на България в Ньой чрез манипулации и фалшификации, точно каквито виждаме на сцената на Народния театър, чрез които се прикриват амбициите за пълно унищожение на нашата държава и народ.
.
