Слепият мъж и планината

Пак срещнах слепия, който живее сам.

Малък, слабичък, чист и спретнат човек, който поне два-три пъти в годината тръгва сам от София до Бистрица и Панчарево и обратно. От Бистрица до Панчарево ходи пеша, а преди това и след ползва някак си градския транспорт. От миналото му на запален скиор и планинар са останали може би само раницата и две бели, очукани щеки, които му служат като бастунчета.

Слепият мъж, който живее сам, има деца, внуци и правнуци. Работил е дълги години като часовникар, понякога и до 2-3 часа през нощта, за да осигури спокоен живот и бъдеще на своите близки. От дългото взиране в малките колелца, през лупи и под изкуствено осветление (както и от едно злощастно падане) почти напълно е изгубил зрението си. Но не и куража.

– Добре съм, децата не са ме изоставили – казва старецът, когато го питам как е, как се справя. Едната ми дъщеря идва два пъти в седмицата, въпреки че и тя не е здрава вече, получи инсулт. А другата, която живее в чужбина, ми праща пари. И внуците се обаждат от време на време, макар че някои не са тук, далече са.

Слепият мъж, който живее сам, от нищо не се оплаква. Само от това, че няма другари за планината, която толкова е обичал. Понеже едни, приятелите му може би, са починали вече; а други пък не искали да ходят с него, бавел ги. Той е от една все по-рядко срещана, поне у нас, порода на неоплакващите се. Но човек трябва да е напълно духовно или физически сляп, за да не забележи, че прекосилият сам пътя Бистрица – Панчарево стар човек не може сам да стигне до свещниците в черквата на последното. (Тук той обикновено спира да си почине и да запали свещ.)

Старият човек казва тихо някаква своя молитва и после стигаме заедно до пейката пред храма. Присяда бавно до раницата и щеките, взира се в мен през счупеното стъкло на очилата си и се усмихва щедро.

– Надявах се да ви срещна пак, идвайки насам. Помните ли ме? Нали вие бяхте и предишния път, която ми помогнахте?

– Разбира се, че ви помня – казвам. И наистина е така. (Може ли да се забрави лесно „бяла врана“ или възрастен, почти напълно сляп мъж, който продължава да върви сам с кураж и достойнство по житейската планина?) Може би не са идвали скоро близките, за да забележат и подменят счупеното стъкло на очилата – пред единственото, все още нещо виждащо око – но не изглежда запуснат или изоставен. Старият човек, който живее сам, има толкова чистота и крехкост в себе си, че прилича на дете.

Поговаряме си още за десетина-петнайсет минути и после той става и тръгва, опирайки се на двете очукани щеки. Изпращам го донякъде и го питам сигурен ли е дали няма нужда да го придружа до автобусната спирка. „След като съм стигнал сам от София и Бистрица дотук, и не ми е за първи път, ще се справя някак си” – казва ми. Старецът, който прилича на дете, е вървял 80 и повече години по житейската планина, и продължава да върви по нея, въпреки че в последната част живота се движи сред сенки и тъмнина. Той има достатъчно вътрешна светлина да освети с нея всеки, който го придружи по пътя, дори само за няколко стъпки.

Мариана Христова,

Stranitzi-stannitzi.blogspot.com