Енчо Господинов*, e-vestnik.bg
Надушвам как много колеги няма да се съгласят с написаното по-долу, как ще ме ругаят наум или по форумите, но има моменти в живота на пишещите братя и сестри, когато те засърбяват не само ръцете, но и мозъка. И ти се ще извикаш като Боримечката, но не за да сплашиш турските заптиета, а поне себе си, ако можеш.
Миналата седмица се връщах от някакво служебно пътуване, и както понякога става, едно от малкото останали удоволствия от мизерията по самолетите днес, е да пиеш чаша вино в облаците със съботния брой на “Financial Times”. В секцията “House end Home” има една статия за дома (и духа в него) на един от нашите най-известни и най-уважавани колеги в света – Строуб Талбът. Хората от моето поколение помнят легендарния кореспондент на сп.”Тайм” в Москва, преводите му на Хрушчов и на Пушкин, по-късно дипломатическата му работа като Номер 2 в Държавния департамент и главен съветник на президента Клинтън по съветско/руските въпроси. Сега Г-н Талбът е директор на вероятно най-влиятелния американски мозъчен тръст известен като “Брукингс”, интелектуалният бастион на Демократическата партия.
Но редовете по-долу не са за него като един от “the best and the brightest”, а за онова, което липсва днес в и без друго окаяното всекидневие на българската журналистика: величие на духа, аристократизъм на бита, но и на мисълта. Последните две вероятно са свързани. И първото силно влияе на второто. Подминавам стария цитат за “битието и съзнанието”.
В статията за дома на Талбът лъха на уют и красота, на семейни ценности и тонове книги, на артистичност и интелектуална дълбина, на любопитство и уважение към другите, на оптимизъм и красота. Същото лъха и от статиите и книгите (12), написани от Талбът. Дори когато става дума за разоръжаване, стратегически ракети и глобални проблеми, той пише с една неподозирана комбинация от добре подбрани думи, които превръщат и най-скучната тема в нещо приятно за четене.
Забравих да кажа, че 66-годишният Талбът има и две класически испански китари, изработени във Валенсия, които красят дома и офиса му в “Брукингс”. По-интересното е, че този майстор на думите се опитва да бъде също толкова добър и в хармонията на струните: взема уроци по китара от 40-години по-младия от него учител, Пьотр Пахомкин, руснак, както подсказва името му.
Hо, както казва самият Талбът, най-влиятелното място в неговия красив дом е кухнята. Там той често кани на обяд хора, от които зависи ходът на събитията по света. Именно около масата в кухнята на Талбът, Евгени Примаков, бившият руски външен министър и впоследствие премиер, е предпочел да разисква с него отношенията на Русия с НАТО в средата на 90-те години на миналия век. Тази прочута “кухненска дипломация” съществува до голяма степен в прочутите приятелски вечери на сьомга и вино между Хенри Кисинджър и Джеймс Рестън от “Ню Йорк Таймс”, между “кралицата на перото” – устатата Морийн Дауд – и нейните политически персонажи. Изглежда, че често пъти артистичност на бита и артистичност в писането вървят ръка за ръка с мощта и влиянието на “петата велика сила”.
Така е и при Томас Фридман, и при Никълъс Кристоф, и при покойния бард на Би Би Си Алистър Кук, чийто легендарни “Писма от Америка” са чиста проба литература, маскирана като радиожурналистика.
Чийто дом в Ню Йорк беше красив с книгите и изящните си статуетки като малка зала на близкия “Метрополитън мюзиъм”. И където след часове на пишещата машинка в композиране на звучни думи, той сядаше всеки ден в 5 след обяд на кожения си фотьойл с изглед към “Сентръл Парк”. Така се роди прочутата му фраза, че “…няма нищо по-красиво от звука на бучките лед в чашата с уиски в 5 след обяд.” Но преди да настъпи този момент, той вече бе сътворил шедьовър от думи. И уискито, което пиеше, съответстваше на качеството на писмата му до 50-те милиона слушатели на Би Би Си по света.
Но за какво разказвам тези истории? Нима не е ясно, че нашата “мизерия от люлката до гроба” не определя стила както на националната ни журналистика, така и на другите клонове на културния и политическия живот?
Нима обяснението, дадено от Алеко и от неговите незабравими “Данко, Гочоолу и Дочоолу”, не прави излишни подобни сравнения?
Сигурно. Но защо във време, когато България е в потресаваща стопанска и духовна криза, ние нямаме пера като тези на Захарий Стоянов и Христо Ботйов? Като Алеко и Чудомир? Писатели като Радичков и Ивайло Петров (започнали също с журналистиката)? Защо тази брутална инвазия на просташки език, чалга-телевизии и байганьовска философия не предизвикват появата на “Окупирай диващината” в журналистиката, не доведат до раждането на нов тип вестникарство, където поне 20-30 имена ще ни карат да ги търсим рано сутрин по вестникарските будки или по екраните на лаптопите си, докато пием първото си кафе? Старата кримка Димитри, остроезичният Кеворк и още няколко души от неговото поколение са май малцината, които помнят, че “в началото бе словото”. И че думите трябва да се редят също толкова внимателно, както и мебелите в дома на Строуб Талбът.
Редки са случаите когато всекидневната мизерия води до духовна изтънченост. Ботев в бедната си редакция и Йовков с чистата риза пред писалището са само изключенията, които потвърждават правилото. Ако спестовността е майка на мизерията, последната е мащеха на калната (и калташка) журналистика. Извинявайте за звучната дума.
Удивително е къде се дяна професията “Редактор”, ако въобще някога я е имало през последните 20 години. Този страж на словото и единствена, последна бариера пред цунамито от профанация и скудоумие. Или и той потъна в тинята на всекидневието.
Познавам много колеги от последните две журналистически поколения в България, а и много извън нея. Една от тъжните разлики, които се набиват в очи е материалната нищета на много от българските колеги. (Вероятно с малки изключения). Бил съм по гостоприемните им, но скромни, мрачни и отчайващи апартаменти, в които често има повече празни бутилки и килограми с фасове, отколкото книги или предмети на изкуството. Антрополозите твърдят, че тази бедност предопределя и видимата нищета в нашите писания, от които често лъха на песимизъм и отчаяние, на арогантност и бездушие.
Но как да си Строуб Талбът или Джеймс Рестън, когато трябва да преживяваш със сегашните репортерски заплати? Как да правиш разследваща журналистика, когато никой не ти дава да разследваш? Когато няма къде да отидеш, ако те изритат от редакцията, макар че премиерът предложи на изританите да се обединят като пролетариите от всички страни и да си направят българския “Financial Times”,напук на българския Мърдок с неговата одухотворена физиономия на “касапин от Омаха”, по израза на Рестън…
Моят син Виктор и до ден днешен съжалява, че не е станал журналист. Аз и до днес му повтарям, че не е изгубил нищо. Особено в днешното време. Не случайно Марк Твен казва, че “журналистиката е най-добрата професия, особено ако я напуснеш навреме…”
Но започнахме с връзката между красивия бит и доброто писане. Или обратното: мизерията у дома и сиромашията на словото. Сигурно това не е важна тема за много колеги, които трябва просто да оцеляват. Със сигурност това не е най-големият кусур на журналистиката, на която днес всеки политик си точи ножа, или я разфасова със същия нож.
Но както разликата между Димитри и 99% от сегашните ни политици е „2 вагона книги”, така и разликата между Строуб Талбът и нашето тъжно всекидневие е 2 вагона мизерия, от която се ражда мътния потоп на бездуховността.
Алистър Кук, Джеймс Рестън и Морийн Дауд може да вървят по дяволите. Те са от друга планета. Също и Строуб Талбът барабар с красивата си кухня и акустичната китара.
Йовков днес е “ирелевантен”, кой му идва на ума за него.
А Маркес, който е отдал половината си живот на журналистиката, да има много здраве, че съществува любов по време на холера. Има само окаяна журналистика по време на безкрайния български преход. Но Маркес е стар и болен и едва ли има кой да му каже.
———————–––––-
* Енчо Господинов e дългогодишен журналист в някогашния в. “Поглед”. В началото на 90-те години преминава на работа в Международния Червен кръст и пътува по много горещи точки на света. От 2000 година до неотдавна е бил посланик на организацията в ООН. В този период написа поредица от “Писма от Ню Йорк” за e-vestnik, а по-късно и от Женева, където работеше в централата на Международния Червен кръст (виж тук). В момента Господинов е съветник към Еврокомисията.
За съжаление Енчо Господинов, не казва цялата истина. А тя е че оправдавайки се с комунистическото си наследство, българинът ще се жалва още две поколение че е останал бездуховен. Иначе кой ще махне най-смешният лозунг, който някое общество може да сложи над входа на парламента си. Само самоунищожаващите се народи, си слагат призиви за съединяване. Другите просто знаят че без това няма успешно общество и държавност. Какво ти комунистическо бездуховно наследство, след като още от времето на Кубрат се цепим по всичките си ширини и дължини.
Освен това нека не забравяме че най-умните говорят само с Тангра! На българите не им трябват писачи а войници Пред лицето на почти сто годишното турско промъкване на балканите преди 700 години българите си седят в разцепеното на три царство и се надяват Хемус да стане три пъти по висока, за да не могат да стигнат до тях турците. И днес неофициално в България има 120 политически партии, които живуркат на народния гръб с държавни подаяния и единствената им цел а само как да разединяват а не да обединяват.
Дори да се появи умно перо, то веднага ще бъде залято от жълтата помия на огромните безлични седмични издания, които днес са чумата на българското слово и мисъл. Молете се Б.Б. да успее още един мандат за да повехнат възможно повече плевелите на българската разрушителност.
„Удивително е къде се дяна професията “Редактор”, ако въобще някога я е имало през последните 20 години. Този страж на словото и единствена, последна бариера пред цунамито от профанация и скудоумие. Или и той потъна в тинята на всекидневието.
„Редактор“ не е професия, а призвание.
Както и поет, и писател не е професия, а дарба, дадена свише – или я имаш, или я нямаш.
Не се придобива с диплома за висше образование.
Проблемата не само на журналистиката, но и на България (географско понятие „страна“ понастоящем, царствена държава в миналото) е в БЕЗДУХОВНОСТТА.
ДУХЪТ беше унищожен – доколкото все пак го имаше – от другарите. Защото им вредеше.
Подмениха го с ДУШЕВНОСТ – низка, консуматорска, просташки елементарна. Очевидно такава е необходима на някои мераклии за световно господство.
Помня Енчо Господинов от в.“Поглед“, където отвреме-навреме публикувах научно-популярни статии.
Силно ме впечатли едно негово изказване в Сан Ремо през есента на 1988 г., където се разискваха проблеми на Червения кръст. Не знаех, че междувременно е постъпил на работа в същата организация. Несъмнено талантлив автор и, както личи от горната публикация – и способен дипломат.
Да е жив и здрав!