Три стъпки към Велика Албания

Странно е, че министър от страна – членка на ЕС, като Николай Младенов се включва в инициативи за Западните Балкани, подети от Ахмет Давутоглу

Марко Марков*, в. „Сега“

Малко след като през миналия месец министърът на външните ни работи се закани още тази пролет да започне процес на „идентифициране на новия граждански и политически елит“ в балканските страни и да инициира организирането на голям балкански форум, взе, че се случи нещо. Навръх православния Великден край Скопие бяха убити по особено жесток начин няколко македонски младежи.

Политически анализатори в съседство намесиха името на поредната Армия за освобождение, но този път не на Косово, а на окупираните албански земи. Конспиративният балкански ум съзря в тази паравоенна формация едновременно и сръбска, и косовска връзка. Медиите в балканските държави се надпреварваха да публикуват догадки за националността на загиналите младежи и други „любопитни“ подробности. Становище от официална София се чу едва, когато от скопското вътрешно министерство установиха, че никой от убитите не е с българско гражданство. Нашето дипломатическо ведомство преразказа тази информация, вместо само да бе проверило има ли български паспорт някой от жертвите. И използва повода, за да се присъедини към реакцията на Европейския парламент и да изкаже съболезнования на близките на загиналите. Становище на официална София не се чу.

Водещи специалисти в бившата югославска република Македония и фактори от международната общност определиха ситуацията в страната като напрегната, но без опасност от по-нататъшно влошаване на междуетническите отношения. Сякаш за да потвърди това, в Скопие пристигна на посещение президентът на Албания Бамир Топи, а официални лица в Прищина побързаха с изявления за непричастност на властите на новата квазидържава към клането на македонските младежи. Новата Армия за освобождение на окупираните албански земи обаче все не излиза от главата ми. Защо ли?

Преди две години и половина министър Младенов встъпи в длъжността на първи български дипломат с амбициозното намерение балканската ни политика да насочи вниманието си към невралгичната зона на Западните Балкани и да генерира свои инициативи, а не само да се присъединява и следва инициативите на други държави, да започне бърза обиколка в региона за запознаване на място с проблемите. По същото време в една съседна страна бе публикувана голяма статия от Кочо Данай, озаглавена

„Платформата Естествена Албания“

Разбра се, че авторът бил директор на Института за регионални прогнози в Тирана и съветник на трима албански премиери. Същото заглавие носи и издаденият освен на албански език и на сръбски, гръцки, македонски и английски програмен документ от около 200 страници. Той е представен като основан на конституцията на Албания, в която пък е залегнал „вековният стремеж на албанския народ към идентичност и национално обединение“, върху който трябвало да се изгради „окончателната архитектура на недовършената албанска мисия“. Албанският въпрос – според Данай – вече е излязъл извън фолклорните рамки и е преминал в реалната политика, станал е геополитическа реалност и поради това изисквал „тотално преформатиране и преконфигуриране в региона“. В крак с новото евроинтеграционно време се посочва, че мисията на албанския политически елит в триъгълника Тирана-Прищина-Тетово има силна историческа основа и единствено „европейски характер“, а реализирането на „Естествена Албания“ трябва да бъде постигнато със средствата на диалога и демократичната дискусия.

Тук няма как да не си припомним бомбардировките на НАТО над Сърбия, бягащото в паника към Македония население от Косово. А по-сетне, в мирно време, вилнеещите озверени тълпи от косовски албански младежи, рушащи многовековни православни храмове, икони и надгробни плочи.

Но на Балканите винаги витае миризмата на кръв. И Кочо Данай ни припомня, че „в продължение на едно столетие албанците са пролели толкова кръв, колкото да изградят не една, а няколко Албании“. Затова – казва той – днес, когато

силата на правото е по-здрава от правото на силата,

е назрял моментът албанците да потърсят националните си права. Защото „сегашното състояние на държавното организиране на албанците наподобява феодалните вилаети и княжества“, вина за което има същността на всички „неестествени споразумения и договори от Лондон (1913) и Версай до Ялта, Рамбуйе, Куманово и Охрид (2001)“. Докато Естествена Албания било понятие, сходно с принципите на организирането на Европейския съюз, т.е. едно модерно понятие, сегашното състояние на албанските територии наподобявало отоманизацията им. Бъдещата Албания щяла да олицетворява “колкото се може по-малко гръцко, македонско, италианско или турско-албанско и колкото се може повече европейско в албанския манталитет „.

По естествен път възниква въпросът как в съвременната европоцентрична епоха строителите на Естествена Албания си представят постигането на заветната им, но твърде чувствителна за балканското пространство национална цел. Тя по своето откровение “всички албанци в една държава “ съперничи само на девиза с подобно съдържание, смятан за патент единствено на покойния президент на изчезналата СР Югославия Слободан Милошевич, в името на който бе подпалена последната югославска война! Прочее, на Балканите никой не е бил, а и все още май не е чужд на слогана «Всички (българи, гърци, сърби, румънци, та дори и възкръсналите антични македонци) в една държава». Но май и тази война като Първата световна започна с едно убийство в Сараево, макар и не точно като това край Скопие.

Етапите, които трябва да доведат до новата Естествена Албания, са очертани с доста

богато балканско въображение:

Първо. Инициират се съответни промени в албанската конституция. Създава се Съвет на мъдреците на Албания и Косово от учени и експерти по държавно строителство.

Второ. Формира се конфедерация Албания – Косово едновременно с искане за федерализиране на Македония. Издига се искане за признаване на геноцида над албанците в Чамерия (област, включена в границите на Гърция след Лондонската конференция в 1913 г., б.м.) и завръщане там на албанците в родните им огнища и тяхната земя.

Трето. Обединяват се в една нова държава всички територии, населени с албанци, с няколко етнически малцинства вътре и извън нейната територия.

Строителите на Естествена Албания не виждат никакви основания за опасения сред съседите, защото албанският национализъм зачитал културата и традициите на съседите. Този национализъм не подценявал и не игнорирал нациите и етническите малцинства. Поради тази важна причина албанският национализъм не бил нищо друго освен един хубав, желан, неоспорим и необходим национализъм за регионалната стабилност, необходим за бъдещето на нашите деца и внуци… Какъв национализъм само! А нашият: само антитурски, антицигански и… ксенофобски! И почти никаква държавотворност…

При такава оптимистична перспектива пред регионалната сигурност какво ти генериране на свои инициативи от българската дипломация?! Какво ти идентифициране на новия граждански и политически елит на Балканите, какъв ти голям балкански форум?! Как да се осъществи идеята на младия ни първи дипломат да имаме достъп до хората в тези страни, които ще вземат решенията в бъдеще?!

Споделям тези може би частни случаи заради опасения, че конструктивното пролетно настъпление на българската дипломация може да се препъне в тях, без дори да ги забележи, и да продължи да дава уверения наляво и надясно за безусловна евроинтеграционна подкрепа: Албания, на Македония, на Сърбия, на Турция, на Молдова… Наскоро ме зарадва една, помислих си, разпознаваема българска инициатива, когато чух, че българският външен министър призовал НАТО на срещата си на върха в Чикаго през май да изпрати «силен сигнал към Западните Балкани, че вратата на НАТО остава отворена», като настоял Алиансът да започне програма за членството в него на Босна. Сетих се, че и преди три години в Талин на подобна среща пак бе лансирана, но безуспешно, същата идея. Побързах да прегледам има ли коментари в медиите на балканския Запад. Имаше, естествено. Оказа се обаче, че инициативата за ускореното включване на Босна и Херцеговина в НАТО е… на турския външен министър Ахмет Давутоглу.

Дали вълненията в Македония ще предизвикат София да прояви инициатива за цялостно разглеждане на «македонския въпрос», вместо само да изразява патерналистка подкрепа за евроатлантическото включване на съседната нам страна? Ще идентифицира ли България стратегиите на «неизучените» все още елити в региона и ще изработи ли адекватно поведение на европейска държава, без участието на която или против нейните национални интереси няма да може да бъде решаван нито един съществен въпрос на Балканите?

–––––––––––––––-
*Авторът е бивш посланик на България в Белград