България – „съучастник” в геноцида на евреите?

Даниела Горчева, списание „Диалог“, Холандия

.

„Уникалната история на българското спасение, най-обхватното и най-драматичното спасение на евреи по време на Втората световна война, си заслужава да бъде разказана.”

                                                                              проф. Михаел Бар- Зоар

  „Единственото, което комунистическият режим споменаваше по повод това най-достойно и човечно дело в новата ни история беше една лъжа…Режимът в България отказваше на българската нация не само правото на гордост, но и правото да има пример, който да следва…

Нормалното поведение на нацията се поддържа най-добре от нормални институции. Такива през Втората световна война в България имаше в значително по-голяма степен отколкото в повечето европейски държави. ”

                                                                                           Филип Димитров

 „Група български евреи поде инициатива за гора и паметник на цар Борис Трети в мемориалната Градина на спасените в Тел Авив, но друга група български евреи яростно се противопостави, в резултат на което паметникът бе махнат.”

                                                                                           Леа Коен, през 2008 г.

На 5 октомври 2012 г. в хотел „Радисън” в София бе открита тридневна конференция на тема „Да опознаем миналото си” под егидата на Български хелзинкски комитет (БХК). В официалното съобщение на сайта на БХК се казва черно на бяло, че целта на събитието била, цитирам: ”третирането на евреите от българската държава да се разгледа комплексно – да се обсъди както спасяването, така и съучастието в геноцида.”

Съучастието в ГЕНОЦИДА?

 Да оставим настрани грозния израз „третирането на евреите от българската държава”, вместо по-неутралния и не издаващ предубеденост израз „отношението на българската държава към евреите”.

 От анонса на БХК обаче излиза, че поканените на конференцията „изтъкнати български и чуждестранни учени и публицисти” са поканени

не да дискутират дали може да се говори

– за съучастие на българската държава в изселването (не и в геноцид във внушавания му смисъл на планирано изтребление) на евреите от Беломорието и Вардарска Македония

ИЛИ става дума

– за изпълнение на нареждане на външна, могъща и непреодолима сила (нацистка Германия). 

А били поканени да разгледали „съучастието” на българската държава априори в… геноцида на евреите.  

Употребата на членуваната форма (съучастиеТО) предполага, че то вече е доказано, прието и не подлежи на обсъждане.

В такъв случай следва да се зададе въпросът кой компетентен международен съд, коя всепризната световна институция призна „съучастието на българската държава в геноцида на евреите”, доказвайки геноцидната цел на българската държава спрямо евреите по времето на Втората световна война и оттам и „съучастието” й?

Нюрнбергският трибунал? ООН?

Отговорът е – никой компетентен международен съд, никоя всепризната световна институция.

 Триумфираща балканска подмяна на понятията

 Едва ли има нужда тъкмо на БХК да се обясняват правните понятия „геноцид” и „съучастие в геноцид”.

 За мен лично е изключително разочароващо, че дълбоко уважавана правозащитна организация като БХК може да попадне в споменатата от Татяна Ваксберг „необяснима лекота в подмяната на цели категории и понятия”, която по думите й триумфира на Балканите за изненада на западната историческа и правна наука (виж: Татяна Ваксберг. „Милошевич и Трибуналът”, София 2006 г., стр.157).

 Ето защо като организатор на събитието, Български хелзинкски комитет или ще трябва да поднесе извиненията си на българската общественост, а също и на участниците в конференцията за това нелепо съобщение, израз на правно и историческо невежество, или да докаже по БЕЗСПОРЕН и правно издържан начин „съучастието на българската държава в геноцида на евреите”.

 Опасявам се, че мълчанието по въпроса ще нанесе тежък удар върху авторитета на Български хелзинкски комитет, който действително върши изключително полезна работа в България. А без необходимия авторитет БХК няма да може да изпълнява мисията си. Която, пак повтарям, е важна и необходима за държава като България, където правата на човека, меко казано, не са на висота.

 „Съучастие” или изпълнение на нареждане?

 Съучастието в дадено престъпление напълно изключва действия под принуда от страна на „съучастника” и задължително предполага съучастие на равна основа с останалите му съизвършители, съинициатива и предварително знание (и съзнаване) на престъплението, както и одобрението му.

 Българските административни власти* по германско пълномощие в Беломорието и Вардарска Македония – земи, които са част от завладените и окупирани от нацистка Германия територии по време на Втората световна война, действат по нареждане на германския окупатор (който според международните конвенции за водене на война е отговорен временен суверен), точно така, както и например, местните полицейски власти в окупирана Холандия по нареждане на германския окупатор, извършват практически действия, свързани с принудителното изселване на евреите от Холандия.

 Но както холандските власти, така и българските власти не само не са инициатори на тези принудителни изселвания, но и едните, и другите не могат да бъдат обявени за съучастници в геноцид, защото и представа нямат какво е планирала нацистката държава на Германия да предприеме с тези хора.

 По времето, когато се извършват тези, пак повтарям – по нареждане на германския окупатор депортации, включително на евреите от Беломорието и Вардарска Македония (а именно през пролетта на 1943 година), НИТО една държава в Европа или в света, вкл. и българската, не подозира за съществуването на строго секретния план на нацистката държава за изтребване на евреите (план одобрен на тайна конференция, проведена в Берлин на 20 януари 1942 година). И това е доказано в стотици изследвания по темата.

 А ако „изтъкнати учени и публицисти” твърдят нещо, което е известно единствено на тях и напълно неизвестно досега в сериозната световната историческа наука, а именно – че през пролетта на 1943 година единствено българската държава в цял свят е ЗНАЕЛА за строго секретните решения на нацистка Германия, ще трябва да го докажат. Но не по метода: „така е, вярвай ми.”

 Спекулативното използване на днешни знания, които автоматически да се приписват и на тогавашните български власти е не само некоректно, но и неморално.

 Депортацията – срамна практика на Втората световна война

 Принудително изселване на хора по етнически или религиозен признак днес е престъпление, но не и според дотогавашните международни конвенции за водене на война и за жалост депортацията е срамна практика на Втората световна война не само от страна на нацистка Германия, която обявява евреите в Европа за свои „врагове”, а и от страна на съюзниците: Сталин депортира в Сибир цели „вражески” народи, като кримските българи, татари, чеченците и т.н., американската държава депортира своите американски граждани – японци, защото ги смята за „вражеско” население, британската държава депортира своите британски граждани – германци, защото ги смята колективно за „вражеско” население.

Всъщност, дори Четвъртата женевска конвенция от 1949 г. допуска при определени условия и ограничения изселване на цивилно население (вж чл.49). Апропо и днес има държави с претенции, че са демократични, които изселват цивилно население, оправдавайки се, че това население заплашва тяхната сигурност.

 Логичен и правен абсурд

 Да се говори за съучастие на българската държава в „геноцид” на евреите през Втората световна война без и най-малкото нейно знание за същинската цел на нацистка Германия и години преди възникването и даването на съдържание на понятието „геноцид” и криминализирането му, е и логичен, и правен абсурд, доказателство за отсъствие на елементарна човешка грамотност.

 Да опознаем миналото си – добре, но как?

 Що се отнася до темата на конференцията, тя е чудесна, но миналото няма как да бъде опознато нито с една-единствена конференция, нито с невежествени сензационни изхвърляния, а с дългогодишни добросъвестни и компетентни изследвания, подкрепени с неопровержими факти като спорните въпроси се дискутират открито и аргументирано, а не тук-таме някой факт да се вади от контекста на времето и да се правят недопустими обобщения.

 Тъй като конференцията не бе достъпна за всеки, а само за специално поканени, смятам, че една открита дискусия ще е полезна и за обществото, и за участниците в конференцията.

По тогата се посреща, по ума се изпраща

 Докато пишех този текст, във в. „Дневник”, в рубрика „Балкани” бе публикуван отзив за проведената конференция със заглавие „Учени настояха България да признае вина за избиването на 11 000 евреи”.

 Не ми е известно България да е участвала, когато и да било, в избиването на 11 хиляди евреи, за да „признае” подобна „вина”, но не е зле да се напомни на въпросния учен, който си позволява да приписва колективна вина на днешни българи (70 години след трагичните събития) със смехотворни приказки като :“Вие сте герои спасители, но също и брутални убийци и хладнокръвни потисници”, че точно това правеха именно Сталин и Хитлер – приписваха колективна вина на цели народи.

 Разбира се, това че някой е „учен” далеч не е доказателство за неговата компетентност, обективност и правота, независимо дали е български, американски, македонски и пр. Едва ли е нужно да напомням, че и България си има един печално известен учен, който си позволи подобни манипулации, при това историк, а за жалост даже беше и президент на страната и чиято „компетентност”, „обективност” и „морал” са публична тайна.

Известна е и „обективността” на университетската преподавателка по история Искра Баева, която очевидно пред историческата истина предпочита партийната пропаганда, след като си позволява публично да твърди черно на бяло, че диктаторът Тодор Живков „е добър политик и държавник, който мисли не толкова за своето собствено битие и богатство на семейството, а за държавата” …

 Така че учени всякакви и това че някой е „учен” още не значи, че е прав в тезите си, а опитът да се придаде тежест на конференцията с твърдението, че в нея са взели участие „изтъкнати учени и публицисти” е неуспешен, доколкото по дрехата (тогата) се посреща, но … по ума (компетентността, обективността, интелекта) се изпраща.

Историята им до колене

 А ако някой си въобразява, че историята му е „до колене” и че с манипулативни тези ще смае света, много се лъже. Вярно е, че докато истината си върже обувките, лъжата ще обиколи няколко пъти света, но е вярно и че истината винаги е била по-силно оръжие от лъжата.

Защото всеки може да прочете документите от съдебния процес срещу Айхман в Йерусалим, воден във време, когато хората все още помнеха ясно събитията. Има ги и на интернет.

И защото не друг, а прокурорът Яков Бар-Ор – и то въз основа на документи от германските архиви и на свидетелските показания по време на процеса, заявява категорично и недвусмислено: „Борис е бил герой. Той напълно е блокирал Айхман и е защитавал българските евреи.” **

На страната на жертвите­ – да, но не за сметка на историческата истина

Съжалявам единствено, че уважавани от мен правозащитници в искреното си човешко желание да застанат на страната на жертвите, така са се увлекли, че не забелязват как неусетно са преминали от страната на … палачите на историческата истина.

 И не заклеймяването, а просвещението е единственият начин да се бориш с някои тревожни явления, резултат от невежество и политически манипулации.

 А тъкмо идеята за предизвикване на възхищение и гордост от извършеното хуманно дело споделят и членовете на ръководството на Anti-Defamation League (просветителска организация, която чрез знания се бори с нетолерантността и неправдата) Абрахам Фоксман и Хауърд Берковиц.

Ето какво ни казват те: „Трябва да се пише за достойното поведение на България през мрачните дни на Холокоста, за да бъде бляскав пример за бъдещите поколения навсякъде по света и за да предизвиква гордост у младите българи.”

Колко евреи от всяка страна стават жертва на Холокоста?

 (източник: Encyclopedia of the Holocaust)

„Аз се гордея с тази нула – като българин, като гражданин и като човек!”

(из стенограмата на 417-то заседание на 38-то Народно събрание, проведено на 27 юли 2000 година)

 Дянко Марков: Не става дума и за това дали израелската държава и еврейският народ свалят една или друга плоча. Това е тяхно суверенно право – да преценят кой има заслуги за съдбата на техните съотечественици в епохата на Втората световна война, кой има вина и как да се постъпи с едни или други. Ние не можем да внушаваме или да кажем: „Моля, оставете плочите. Направете паметник на България.“ 

Но ние имаме едно преимущество спрямо всички други европейски народи, които през Втората световна война бяха под егидата на Германия. Това наше преимущество е изразено в тази именно карта, която аз я оставям тук като документ и в която карта американският историк Раул Хилберг в книгата си „Унищожението на европейските евреи“ тази именно карта посочва. Тя е ползвана и аз я имам в немския превод от книгата, издадена от немския историк Хайнц Хьоне в Хамбург през 1966 г. под надслов „История на SS – орденът „Мъртвешка глава“. В тази карта, уважаеми госпожи и господа, са посочени… (Шум и реплики. Предава картата на председателя на НС).

Дянко Марков: В Полша са унищожени 90 на сто от евреите, в Германия, Австрия и Чехословакия – 50 на сто, в Румъния – 34 на сто; в Холандия, Белгия и Люксембург – 56 на сто: в Дания – 1,5 на сто. Всички други са спасени чрез лодки.

В България седи нула! Срещу името на България седи нула, господа! (Силни ръкопляскания и възгласи „Браво!“ от блока на ОДС.)

И това е паметната плоча за хората, които спасиха българските евреи. Тази нула – аз се гордея с тази нула като българин, като гражданин и като човек! (Ръкопляскания от блока на ОДС.)

Акад. Благовест Сендов оспори тази нула и каза: „Цар Борис е изпратил 11 343, на унищожение в лагерите Треблинка и другите лагери в Полша.»

Цар Борис не ги е изпратил! Ето ви друга карта! Заповядайте, уважаеми господин председателю (подава картата). Ето ви друга карта – издание на вестника “Дас Райх” на Гьобелс, в която карта Беломорието и Македония са посочени “под българско управление” – за разлика от Добруджа, която е включена в българската държава.”

 Това е откъс от изказването на Дянко Марков пред Народното събрания, което години наред беше фалшифицирано от български комунисти с изваждането на едно-единствено изречение от контекста, което изречение допълнително бе преиначавано, „доукрасявано” и манипулирано. За жалост към този хор се включиха и правозащитници, които не си дадоха труда да прочетат стенограмата и да разберат за какво говори Дянко Марков. А той коментираше единствено правната, не и моралната страна на проблема и поясни, че според Хагската конвенция за водене на война депортацията на „вражеско” население във време на война не е военно престъпление, давайки пример с депортацията, която американската държава предприема спрямо своите американски граждани от японски произход. И никъде и никога не е твърдял, че евреите са „вражеско население” за България, напротив – и от стенограмата, както и от коментара му ясно се разбира, че визира нацистка Германия, която смята евреите за „вражеско” население.

Демагогията като част от „морала”?

 Що се отнася до морала, повече от съмнителни са тия „моралисти”, които настояват днешни хора да признаят „вината” на някогашни.

Още повече, че част от участниците в конференцията, които днес, със задна дата безстрашно размахват показалец, едва ли ще поискат да дискутират какво достойно действие извършиха самите те по време на комунистическия режим, в който живяха. Или напротив, без свян и угризения се възползваха от привилегиите си на деца на комунистическата номенклатура? Къде им беше тогава моралът, който днес така щедро раздават?

Всъщност, няма противоречие, защото нито тогава, нито днес са се отличавали с морал. Иначе не биха правили опит да изопачават историческата истина. Демагогията никога не е спадала към моралните ценности, напротив.

–––––––––––––––––––––––-

* В Холандия има един израз ”кмет във време на война”, който говори за целия драматизъм, пред който местните власти са изправени при изпълнения на задачи, дадени „отгоре”. Особено, когато властта над теб е окупационна. Не случайно цар Борис Трети казва, че евреите в Беломорието и Македония са „изгнаници на хитлеровото военно командване”. Те не са под юрисдикцията на българската държава и тя не може да предотврати тяхното изселване. Отказът на българските власти да изпълнят това нареждане на германския окупатор, със сигурност нямаше да предотврати депортацията, но вероятно щеше да има жестоки последствия и за населението в тези земи, и за евреите в България, и за българските граждани.

** Вж The News and Courier, 22 май 1961 и други американски вестници от същата дата:“ was a hero. He absolutely blocked Eichmann and protected Bulgaria’s Jews.“