Разказ от Ибрахим Бялев
.
…Както винаги пак бях с нея, а тя засмяна, толкова пъстра, толкова нежна – докоснеш ли я, ще полети сякаш тъй игриво и високо, че ще те остави сам със спомените си. Да се ядосваш, че въобще си я докоснал. Затова само си я гледах и се наслаждавах на това творение на Всевишния, успяло да обземе всичките ми мисли. В хола на стената имах закачена голяма снимка, от коятоне можех да откъсна поглед. Беше един миг от живота ми, за който бих дал всичко да се повтори. Всяка вечер влизах в този миг, омагьосан от феите на любовта, времето там беше спряло. Дори и утрото ми започваше с него. Но не смеех да кажа на никого за това, страх ме беше, че ще се развали „магията“. Или, че времето ще заличи красивото лице от снимката, излъчващо толкова пъстрота и нежност.
*
Бях директор на предприятието и не трябваше да закъснявам за работа, не исках да бия на очи. И без това всички погледи се вперваха в мене още щом пристигнех. На едно служебно събрание взехме решение да отида да сключа договор с друго предприятие, което щеше да ни стане подизпълнител. Това означаваше, че ще пътувам доста път.
Когато събранието свърши, колегите взеха да ми съчувстват, че щял съм да отида на такова забутано място, което приличало на затвор. Не можах да се стърпя и попитах:
– Защо мислите така, какво лошо има по тези места? Да не би там да ядат живи хора?
Всички избухнаха в смях.
– Не разбира се, но хората там са някак си затворени, откъснати от света, не обичат чужди. Когато отидеш, ще видиш сам за какво става дума – каза ми един от колегите, който беше пътувал до града, за който трябваше да замина.
– Като се върна, непременно ще ви разкажа впечатленията си, пък да видим дали ще са като вашите – казах аз в отговор и се замислих защо всички ме гледат леко иронично.
Събрах си багажа и потеглих с автобус, криволичещ между възвишенията на мистичните Родопи. Забулила в зеленината си тайните на живота, опиращи чак в мистериите на древните траки, планината постепенно ни приемаше и потапяше в тях. Когато пристигнах в градчето, там ме чакаше един мой колега, който вече беше подготвил всичко. Трябваше само да подпиша документите и да се ръкувам с представителя на другото предприятие.
Всичко мина добре, стиснахме си ръцете, поговорихме още веднъж за това какво искаме ние и какво могат да предложат те. Пихме с колегата по едно кафе и тъкмо смятах, че ще можем заедно да разгледаме градчето, и той каза, че бърза да се връща вече, обещал на жена си да се върне още предния ден. На мен обаче не ми се искаше да връщам веднага, пък и нямаше кой да ме чака и да брои дните, вчера ли е или днес. Реших сам да се поразходя из града. Беше петък и за помаците, които преобладаваха в този град, беше почивен ден. Имаше пазар, беше голяма бъркотия, отвсякъде се чуваха гласове. Личеше си, че има живот на това място, даже преливаше от живот.
По едно време, докато бродех из пазара, пред мен застана едър мъж, с няколко чанти в ръце. Не ми отстъпваше да мина, непрекъснато ме зяпаше, сякаш бях някакъв вестник, в който искаше да прочете някаква новина.
– Гошо, Георги, ти ли си, бе? Ти си, вала, това си ти. – Засмя се той от все сърце. – Ех, братко, да те видя тук, и то баш днес… – Гласът му се разнасяше из пазара, сякаш беше в собствения си двор.
– Да, аз се казвам Георги, Гошо. А вие, извинявайте, не ви познах, вие кой сте? – Почувствах се много объркан, откъде ме познава този човек…
– Редник Георгиев, миирно, равнение наааа дясно! Хей, момченце, как така ма си забравил бе, не мога да повярвам… А аз ви помня всички до един.
И тогава се сетих – да, това беше младши срежантът ни Бялев, от който бях видял много добро в казармата. Как можах да не го позная…
– Младсержант Бялев, дявол да го вземе, същият си, няма грам промяна в тебе… – окопитих се аз и погледнах по-приветливо.
Той остави чантите на земята и така здраво ме прегърна, че ми изкара въздуха.
– Знаеш ли, точно на време пристигаш, утре и вдругиден ще правя сватба на дъщеря ми. Много държа да присъстваш, няма да те пусна тъй лесно, хайде тръгваме, хайде.
Нямах друг избор, освен да се съглася. Спомних си, че на този човек не можеше да се откаже – той не познаваше думи като „няма“, „не може“, „не искам“ и пр.
– Добре, но искам да взема нещо на младоженците, не може така с празни ръце.
– Абе няма нужда, имат си всичко, важното е да присъстваш. Ще ги зарадваш много, това стига.
– Не, карай ме сега в някакъв магазин, иначе няма да дойда, срамота е така да дойда без нищо…
Влязохме в един златарски магазин и взех една гривна за младоженката, а той все ми повтаряше, че няма нужда.
– Сега сме вече готови за сватба – казах аз с усмивка, защото бях доволен от покупката си. Пък и от това, че ще ходя на сватба, в семейството на приятел от казармата, с когото бяхме делили хляба и трудностите повече от две години.
Приятелят ми се спря пред едно муле, взе да го милва по главата и да му говори нещо, но не се чуваше какво.
– Хайде, ще му се качиш ли или те е страх?
– Досега не съм яздил, пък и нямам желание.
– Хайде, признай си, че те е страх… Ти там в София къде си видял муле?
– Защо муле, а не кон, не е ли по-добре кон?
– Мулетата са като помаците – товар носят, колкото им сложиш, пък и не ядат много. А като те ядоса жената, можеш да си изкараш яда на него, нищо няма да ти каже.
Това доста ме разсмя, едно животно толкова функции да изпълнява.
– Нашето село е хей тука зад хълма, за по-малко от час и сме там.
Той подхвана синджира на мулето и тръгнахме, а аз гледах да съм по настрани от това интересно животно.
По пътя се впуснахме в спомени за казармата, кой – крив, кой – прав, още не можехме да решим. По едно време пътят стана доста стръмен и младши сержантът ми нареди да яхна мулето. Беше ме страх, но нямаше накъде, с негова помощ се качих и се вкопчих в самара. А той беше толкова твърд и неудобен, пък и походката на това животно… а бе жива мизерия.
Като стигнахме билото на хълма, вече се виждаше неговото село. Младши сержантът взе да обяснява, че от това място в света по-хубаво няма, че тук иска да живее до края на дните си. Когато наближихме края на селото, се показа едно старо гробище. Той посочи към него и каза къде иска да бъде погребан. Като стигнахме вече в селото, реших да сляза от мулето, но се оказа, че и това не е лесно. Все пак с негова помощ слязох, но краката толкова ме боляха, че едвам се държах.
– Ще ти мине, то е защото ти е за пръв път. Пък и самарът е удобен като софийски трамвай… – каза наборът и взе да се смее с глас. – Само някой да те беше видял, щеше да каже, че си тичал от града до тука… – И продължаваше да се смее, колкото му глас държи.
Къщата му беше доста масивна, на три етажа и до нея се издигаше столетен орех. А под ореха се беше сгушила една друга, малка къщичка, взета сякаш от приказките. Отпред тя имаше широка тераса, на която беше седнал белобрад старец и пушеше лула. Като ни видя, той стана и се приближи с бавни крачки. Държеше главата си високо изправена, веждите му бяха леко събрани, а погледът му беше като на ястреб. Погледна ни и каза с твърд, но спокоен тон:
– Пристигнахте ли? Добре дошъл, чедо, това кой е? – Старецът ме закова с поглед, сякаш му бях плячка.
– Това е мой приятел от казармата. Видяхме се в града и го поканих на сватбата, той живее в София. – Гласът на младши сержанта изведнъж се измени толкова, че не можех да го позная. Лицето му пък беше изгубило цвят, заприличало бе на чернобял телевизор.
– Хубаво си направил. Да се настани при мен, при тебе има доста деца и женоря. Донесе ли това, за което те бях пратил?
Младши сержантът извади една кесия и я даде на баща си. Той я развърза, видя какво има вътре и кимна одобрително с глава. След това сложи лулата в устата си и се запъти обратно към терасата.
– Какво имаше в кесията? – не се сдържах да попитам.
– Ядигер*, на сватбата ще видиш какво е. Хайде идвай да хапнем нещо, че огладнях като вълк.
Къщата на младсержанта беше препълнена от роднини и комшии, които си правеха план за сватбата. Кой какво ще прави, кой ще готви, кой ще сервира, кой ще посреща и изпраща гостите и т.н. Когато влязохме, наборът ме представяше на всички, като силно подчертаваше, че сме като братя. След като ни нагостиха, трябваше да ходим на друго място, но приятелят ми го извикаха за нещо в една от стаите. Аз останах да чакам в коридора, който се пукаше се по шевовете, не можеше да се размине човек по него. Докато стоях така, някой ме докосна леко по рамото. Беше странно докосване, целият се разтреперих. То бе сякаш ме погали някой, и докосвайки рамото ми, беше стигнал до струните на сърцето. Когато се обърнах да видя кой е, видях едно творение на Всевишния, което за да го сътвори, сигурно беше работил с месеци. Това лице с тези руси къдрици, тези пъстри очи, а тези устни, които ми се леко усмихнаха, сякаш искаха да ми кажат ,,здравей “ или ,,добре дошъл”… Но каквото и да беше, не беше важно, важното беше, че видях любовта, за която вече бях готов на всичко, заслужаваше си да се преборя заради нея с целия свят. И не само любовта, дори ревността нахлу веднага като северен вятър и взе да се разпорежда кого и как да преборя, да убия ако трябва, само и само да съм с нея.
– Ще може ли да мина? – чух като насън гласа й. Беше толкова мек, толкова лек, толкова приятен, все още звъни в ушите ми. Искаше ми се да й кажа: „Не, не минавай, не си тръгвай, остани…“, но откъде у мене подобна смелост? Като премина покрай мен, се размириса на лавандула, божествен миризма, измислена да придружава митични богове и феи. Да, тя беше фея или „богиня“.
Скоро след това младши сержантът се появи отнякъде и взе да ми маха:
– Хайде да тръгваме, че стана късно. Чакат ни, сигурно са почнали без нас.
Искаше ми се да му кажа, че не искам да ходя никъде, да изчакаме още малко, за да я видя още един път, но той вече беше подел и трябваше да го последвам. Когато го настигнах, му се сопнах сърдито:
– Ти все така ли се разпореждаш като в казармата?
– Защо бе, какво е станало, не виждаш ли, всички питат ме за едно и за друго, а тази вечер се събираме.
– Къде са събирате и защо така бързаш, гони ли те някой?
– Ще видиш къде, ще ти хареса. Ще се повеселим сега, че на сватбата няма да можем.
Влязохме в стара дървена къща, която не си знаеше броя на годините. Пред входа имаше много обувки, а отвътре се чуваше шумна врява. Минахме по едно коридорче и младсержантът отвори една врата. Като ни видяха, всички станаха и почти в един глас извикаха: „Къде останахте, бе?“. Здрависах се с всеки един поред, а приятелят ми продължаваше да ме представя като негов брат. Къщата беше доста обширна, от всички страни имаше прозорци, и беше застлана с дебели цветни черги. Покрай стените й имаше нещо подобно на канапета, където бяха насядали мъжете от селото. Всеки един ме канеше да седна при него, но младсержантът пак се разпореди и седнахме на централното място, до една печка от ковано желязо. Върху печката имаше медни чайници, от които излизаха облачета пара. Когато вече се настаних, видях, че в центъра на стаята имаше шадраван, от който течеше вода, а точно срещу мен седяха няколко човека с малки дрънкала в ръцете, на които им казваха тамбури. Те настройваха инструментите си, сверяваха трептенията на струните. Имаше и едно пълно момче, което държеше таранбука.
– Хайде, наливайте вече, че ми се пие, какво още чакате? – провикна се до мен младши сержантът. Едно младо момче стана, взе един от чайниците и започна да разлива от горещата течност. Пред всеки един имаше специална чаша без дръжка и всеки я държеше в ръка, когато момчето пристигнеше с чайника. Така направих и аз. Когато сипа и на мен, разбрах, че това е гроздова ракия, но вкусът й беше по-различен.
– Какво е това? – попитах младсержанта, а той се засмя:
– Това е греяна ракия, пробвай, ще ти хареса. Но пий бавно, че после боли глава. Прави се от ракия и захар, слага се на огъня да заври и се пие и пее. Хайде бе, какво стана с песните? – провикна се пак той.
А те сякаш само това бяха чакали, веднага се понесе една много мелодична песен на три гласа: ,,Жени ме, майко, женен да ходя…“. И после: „Стига си ходил бе, сине, стига си шетал… “, ,,Където и да ходя, нея виждам, дори и в съня си… “. Така се редяха един след друг мъжете в стаята и вдигаха наздравици. А момчето с чайника сякаш беше раждано за тази работа, тичаше от човек на човек и разливаше от вълшебната течност, която доста мои се хареса. Взех и аз да вдигам наздравица след наздравица, а приятелят ми ме подканваше да не бързам, че нощта е дълга. По едно време всички млъкнаха и погледнаха към мен, а аз се огледах смутено, недоумявах за какво става въпрос. Младши сержантът пак се провикна:
– Хайде, твой ред е, какво чакаш, изпей една песен!
После всички го последваха:
– Хайде де, недей се срамува, тук няма жени… – и се смееха високо.
Досега не бях пял, как да пея сега, изобщо не бях си чувал гласа на какво прилича. И само това ли? Не бях яхал животно, не бях се влюбвал така отчаяно и силно, не бях пил греяна ракия… А съм директор, важен човек едва ли не, що за живот съм живял? Но подканянето „Хайде, хайде“ не преставаше и се престраших, запях ,,Шуми Марица”. Всички се шокираха първоначално – дали от гласа ми, дали от песента, не знам – но после избухна такъв смях, че още малко щеше да събори мазилката от тавана. Аз също се засмях, може би обстановката или това вълшебно питие бяха причината. Приятелят ми от казармата, който беше до мен, подхвана на свой ред една тъжна песен и така продължи до края, докато не остана ни един от присъстващите, който да не е изпял някоя песен.
Вторият тур на обиколката беше малко като викторина. Всеки трябваше да отговори на въпроса: ,,Какво е това любовта?”. Мъжете отговаряха един по един. Някой каза, че „Любовта е като песен, която трябва да се изпее, дори и да плачеш от нея“. Друг – че тя е „като връх, по който се катериш, за да докажеш, че можеш “ . Когато дойде моят ред, всички се бяха подготвили пак да се засмеят. ,,Любовта е като свещ – за да свети, трябва да гори “ – промълвих аз и последва не смях, а овации и ръкопляскания. После хората започнаха лека-полека да се разотиват, пожелавайки си приятно изкарване на нощта, макар че навън слънцето вече беше започнало да се показва над покривите. Младсержантът стана и ми заповяда и аз да стана, но не можех, бях като закован за място. Имах желание да се надигна, но силите ме бяха напуснали, беше ги отнело онова топло и сладко питие, с което доста се „здрависвах“. Все някак обаче се изправих и тръгнах с негова помощ, и после ме заведе в една стая в дома на баща си, в която, доколкото въобще помня, веднага съм заспал.
Като се събудих, излязох в двора и видях всички забързани, всеки даваше акъл кое как трябва да бъде, за да се спазва най-вече традицията, чието начало се губи далече във времето. Младсержантът ми го нямаше и аз реших да се поразтъпча малко, за да усетя вкуса на този ден, къната**, за която всички се стараеха толкова много, пък и исках да видя ,,богинята”. Знаех, че трябва да е някъде тук.
Но вместо ,,богинята“ видях белобрадия старец, който пръв ни посрещна. Той беше седнал на терасата терзийски*** и пиеше кафе, придружено с лула тютюн. После извади една златистожълта броеница теспих****, започна да я прехвърля между пръстите си и да казва на глас молитва:
Сърцето ми може да приеме всяка форма:
за монаха то би станало манастир,
за животните – пасбище, за правоверния – Кааба,
то би могло да стане свитък от айет или Корана.
Моята вяра е любов, любовта в Корана и в себе си.
Аллаше, направи ме инструмент на Твоя покой;
при омразата нека посея любов;
при обидата – прошка;
при съмнението – вяра;
при отчаянието – надежда;
при мрака – светлина;
при тъгата – радост.
О, Всемогъщи Аллаше, благослови ме
не да търся утешение, а да утешавам;
не да бъда разбиран, а да разбирам;
не да бъда обичан, а да обичам;
защото давайки, получаваме,
защото като прощаваме, биваме опростени,
и защото умирайки, се раждаме за Вечен Живот.
Амин.
Приближих се и реших да го претегля колко струва. Поздравих го внимателно и учтиво, и след като ме покани, седнах до него. От терасата се разкриваше страхотна гледка, особено ако се вгледаше човек по-надалече, към билата на планината.
– Какво виждаш, какво чувстваш, не си прост човек, дошъл си от далече, има ли разлика между живота тук и живота там? – попита ме старият Исмаил ага, като се взираше в далечината.
– Всеки сам решава съдбата си. Разликата е, че тук можеш да погалиш с ръце живия килим на тревата и да вдъхнеш с пълна сила мириса й, когато е окосена. Друго е вечер да седиш на терасата, да отпиваш от чашата кафе, да слушаш как жабите пеят своите летни песни. И песента на щуреца тук сякаш е друга, сякаш те кани за любов. С цялото си семейство да вечеряш под асмата и кучето да се излежава на двора, чакайки да дадат и на него от топлата баница. А котаракът нахалник да се мотае из краката ти и да те гледа, сякаш си му длъжник. Звездният небосклон да те осветява и да засвидетелства всичко случило се, в присъствието на цялото ти семейство, заедно с животните, които гледаш. Заедно с овцете, козите, кравата, мулето, кучето и котката. Душата ти да се отпусне и да бъде благодарна.Там при нас има интернет, от него можеш да научиш много неща, можеш да научиш всичко. Но да усети селската красота и да вдиша миризмата на окосена трева, това само селянинът може да го прави в ежедневието си. Та, с една дума, прекрасна е душата на селянина. Тя е много романтична и може да обича много всеотдайно. Тази душа обича и страда и за животинчетата, които има в двора си. На село и децата познават много добре природата. Тук рано се ляга и рано се става, а пък да те събуди петел е най-приятното нещо. Сутрин да храниш животните, всяко иска дажбата си и се ритат и блъскат, бързат като малки деца. Кокошките пеят, петелът гордо се разкарва между тях, брои ги да не би някоя да е прескочила при комшията. А градските деца се раждат с компютъра и с интернет. Модерни са и всичко знаят, но ако го попиташ кое е яре и кое агне, няма да познаят.
– Да, така е, ние живеем за природата и тя ни се отплаща щедро. А ти откъде познаваш толкова добре селският живот, от приказките на роднини или си живял на село?
– Не, аз съм раждан на село, това е най-хубавата страница от живота ми.
На лицето му се появи лека усмивка. Реших и аз да го питам нещо на свой ред. Много исках да разбера как би ми отговорил на въпроса ,,Да бъдеш или да не бъдеш?”.
– Каква ти е философията, живял си толкова време и на такова място, какво си разбрал от живота?
– Знам едно, че животът влезе през тази врата и през нея ще излезе, но си заслужава да влезеш и да излезеш. Философията ми е: ,, Когато си се родил, си плакал, а светът се е радвал. Изживей живота си по такъв начин, че когато умреш, светът да плаче, а ти да се радваш.“ – промълви белобрадият Исмаил ага.
Това ме впечатли, накара ме да се замисля откъде идвам и накъде отивам. В това време и пред мен пристигна чаша ароматно турско кафе. От някъде се появи младсержантът, поздрави ни и той отседна да пие една чаша. И докато отпиваше от кафето, даде отчет как върви приготовлението на сватбата.
– Всичко е готово, и за днес, и за утре, телето го заклахме и го предадох на готвачите, музиката също е готова, четири тъпани и четири свирки ще пристигнат всеки момент. Остава само да посрещаме гостите.
– Добре, знаех си, че ще се справиш, дано да не са пропуснали някого калесарите, че след това ще ме е срам да гледам хората в очите – промълви агата, а младсержантът го успокояваше, че всичко е наред.
– Какво е това ядигер? Моля, не разбирайте погрешно, питам само от любопитство – казах аз, макар че съжалих веднага за напоритостта си.
– Това е нещо, което се предава от поколение на поколение – каза Исмаил ага. – Може да се поработи върху него, за да се увеличи стойността му, както направих аз, но никога не се продава или заменя, а се предава на най-знатния от поколението, който с гордост ще го носи и съхранява.
След това извади от джоба си кесията, която беше получил от приятеля ми, и ми я подаде да я видя. Когато я развързах, отвътре се показа изящно колие, инкрустирано със зелени камъни. Направата му беше толкова красива, че веднага грабваше очите.
– Защо не си я дал на сина си, а я даваш на внучката, нямаше ли му доверие?
Исмаил ага се подсмя под мустак и каза гордо:
– На него му дадох песента на Родопите, от това по-гордо и скъпо няма. Иди и му покажи – рече той на сина си – че за този глас съм се затъжил, пък и искам хей тъй да ми олекне на душата, нека да чуем тази песен на тоя знатен ден.
Озадачих се малко, но зачаках и аз с нетърпение да разбера каква е тази песен, за която старецът каза, че символът на планината.
С младсержанта се покатерихме на тавана на неговата къща, там имаше специално помещение, което го държеше заключено. Когато влязохме, видях, че вътре има окачени десетки чанове. Те бяха в отлична форма, добре излъскани и подредени по големина.
– Това са тюмбилечки*****, за малките животни, а тези са тюмбилеци******, за по-големите. Но тюмбилеците са всичко за мен. Те са седемнайсет на брой, всъщност петнайсет – три от тях са вдянати един в друг, макар че пак се броят за три. Този виждаш ли го, всеки не може да го носи, тежи шест килограма. Носи го само водачът на стадото – трябва да е доста отгледан пръч или овен. Тези чанове са лети от прапрадядо ми по специален калъп, в тях има злато и сребро, за да дават по-добър звук.
След това взе да ги докосва, да ги поклаща леко и от тях започнаха да излизат звуци, които не могат да се опишат. Тези чанове така звънтяха и трептяха, че с тях човек можеше да полети, да се пренесе духа си високо и надалече. Залисах се в тяхната песен, но моят младши сержант взе да плаче. Аз исках да летя, а той плачеше – недоумявах.
– Какво става, защо така се разчувства? Да знаех, нямаше да дойда.
– Не е лесно, брат, да дадеш най-скъпото си. Остава още една вечер да е с нас и после, после чакай някой да ти отвори вратата. А когато дойде, или ще е разстроена, или ще бърза да се прибере при семейството си, ние вече няма да сме семейство за нея, а чужди.
– Защо говориш така, тя винаги ще си остане твоя дъщеря! Пък и не се жени някъде далече, а във вашето село.
Но това не стигаше да го успокои, изглежда имаше нужда да си поплаче. Затова го оставих сам с песента на Родопите.
На другата сутрин се събудих рано, но в двора вече бяха се събрали много хора и се чуваше гласът на готвача, който се разпореждаше: „Дайте това, дайте онова“. Като ме видя, се провикна така, че да го чуят всички:
– Хайде бе, софиянец, много спиш, вие там в София си проспахте младините, знам ви аз вас. Служил съм в София и гледам софиянки са толкова слаби, че да ги духнеш, ще паднат.
– Е-е-е, там няма толкова вкусни гозби като твоите, де да видим ти какво ще ни приготвиш – отвърнах му аз, но усетих, че този няма да ме остави лесно на мира.
– Е, ще направя, ама трябва и ти да помогнеш, не е лесно, ще храним цяло село – продължи да се заяжда готвачът.
Приближих се към него и го попитах с какво да помогна, а той ме изпрати при три здрави момчета и се провикна:
– Дайте и на него да побърка, така ще е по-сладка халвата. И хайде бъркайте, бъркайте, гледайте да не загори, че…
Приближих се до момчетата, които се въртяха покрай един голям казан. Вътре имаше царевично брашно, което пържеха в масло, като постоянно бъркаха да не загори с една голяма дървена лъжица. Подадоха и на мен тази лъжица, взех и аз да бъркам ту наляво, ту надясно, а от казана се носеше невероятна миризма. Готвачът се приближи до мен и взе да ми обяснява, че това ястие се готвело по една и съща рецепта от столетия насам.
– Както е сладка халвата, така да е сладка любовта на младоженците, и както гори жаравата под нея, така да горят техните страсти – нареждаше готвачът като стара жена, а останалите се смееха на остроумията му. През това време дойде човек с два фотоапарата на шията и трети, който държеше в ръцете си. Чакаше да дойдат младоженците, за да ги снима. Тъпаните и те дойдоха, предвождани от специално избран човек, носещ байрак, украсен като за сватба. Преминаха покрай нас и се спряха при Исмаил ага, който седеше пак на терасата и наблюдаваше дали всичко върви, както трябва. Като ги видя, стана и се здрависа с тях. Покани ги да седнат при него.
– Хайде, изкарайте сега един небет*******, нека да чуе мало и голямо, че си имаме сватба.
Понесе се мелодия, която съобщаваше на всички, че тук има сватба. И глух да си, и да си се улисал в нещо, нямаше как да не я чуеш. Исмаил ага раздаваше банкноти на музикантите, които издуваха устни и се пъчеха наперено. А фотаджията снимаше всичко, за да го запечата на тези хартийки, които щяха да говорят за отразените в тях моменти и след години.
Младши сержантът пак се появи отнякъде, караше булката и всички близки да се снимат. Като ме видя, се провикна и аз да отида да се снимам с него и булката.
Но като се приближих, видях, че булката е… момичето от коридора, което ми беше докоснало сърцето, което търсих навсякъде да зърна, за да му кажа че… Но вече беше късно дори и за една дума – ако щеше да е и най-прекрасната, тя щеше да е като глас в пустиня. Приближих се към тях, булката ме хвана под ръка и застана пред фотоапарата с такава усмивка, че тази усмивка се запечата в паметта ми така, както сигурно не би могла да я запечата никой фотографска лента. Сърцето ми тупаше силно и се бунтуваше, а умът заповядаше: „Върви си в София, какво правиш тук, не ти е тук мястото…“ Но вече нищо нямаше значение. Оставих на мига да ме превземе и… да мине покрай мен. Миг, който щях да запазя, скътан дълбоко в съзнанието и в сърцето си, колкото и да беше кратък, и колкото и нелепо да беше да очаквам каквото и да било след него.
Сватбата премина с много шум, възгласи и веселби. Гледах как хората се смеят и радват до насита. А аз чаках да дойде моментът, в който да си тръгна от това „забутано място“. От този рай, който някои нарекоха затвор.
Върнах се в София късно в неделя. А в понеделник разказах на колегите си за това, че съм пял песни, пил греяна ракия и варил халва на помашка сватба. За случката в коридора и за момичето, което срещнах там, кое е било то и пр., не споменах. Не всичко може да се разкаже и не на всеки. Не всичко, и най-вече чувствата.
–––––––––––––––––––
* ядигер – ценност, която принадлежи на целия род и е негова гордост; предава се от поколение на поколение.
** къната – веселие, организирано от булката, при което се къносват ръцете и краката й, пеят се песни и се играят хора; участниците са само жени.
*** терзийски – вид сядане на мъж, при което той е кръстосал крака пред себе си.
**** теспих – броеница с тридесет и три мъниста, която се използва при молитва и не само.
***** тюмбилечки – малки чанове, предназначени за агнета, ярета и пр.
****** тюмбилеци – чанове, предназначени за овце и кози.
About the Author
Евалла!:)
Страхотн разказ!