Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
А. Тодор Христов Живков е роден на 07 септември 1911 г. в с. Правец, Орханийско (по-късно – Ботевградско), и след като в продължение на 33 години[1] управлява България, почина на 87-годишна възраст на 05 август 1998 г. в София.
По времето, когато всемогъщият Генерален секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев и шестимата му наместници в „братските държави от социалистическия лагер” беха начело на „железния юмрук на социализма” – т.нар. „Варшавски договор”, западните журналисти ги иронизираха като „Великолепната седморка”.
По ирония на съдбата полякът Едвард Герек пръв се раздели с властта, когато през 1981 г. беше сменен от Станислав Каня, защото не бе оправдал доверието на Москва и не се бе справил с надигащия се синдикат „Солидарност”; той, обаче, остана жив и здрав, при управлението на Войчех Ярузелски за кратко време бе под „домашен арест”, но надживя всички останали, и на 29 юли 2001 г., на 88-годишна възраст, почина последен.
Погребалната процесия на членовете на „Великолепната седморка” тръгна от „Великата Съветска страна”, когато на 10 ноември 1982 г. на 75-годишна възраст почина Леонид И. Брежнев.
После строителят на Берлинската стена и „лидер на витрината на социализма” ГДР Ерих Хонекер, след като бе управлявал със железна ръка ГДР в продължение на 18 години, през 1989 г. падна от власт заедно с падането на любимата му стена; след обединението на Германия той бе потърсил политическо убежище в Съветския съюз, но после, през 1992 г., новото правителство на Русия отстъпи пред натиска на Запада и го екстрадира обратно в Германия, където бе даден под съд и затворен по обвинение за държавна измяна, както и за престъпления, извършени по време на Студената война, включително и като преко отговорен за убийствата на 125 души германци, които се били опитали да избягат от ГДР; след като престоя шест месеци в затвора в Моабит, той бе освободен поради влошеното му здравословно състояние (по-рано, в Москва, бе опериран от рак), и на 13 януари 1993 г. замина за Чили, където му бе даден „политически подслон” в знак на благодарност за това, че през 70-те години бе приютил стотици чилийци, бягащи от Пиночет; след около година и половина, на 29 май 1994 г., той почина в Сантяго де Чили на 81-годишна възраст.
Във „вихъра” на т. нар. „Румънска Революция”, на Коледа през 1989 г., след светкавичен съдебен процес от таен военен трибунал „геният на Карпатите” Николае Чаушеску и съпругата му Елена беха екзекутирани, а „свирепата” снимка на захвърлените върху боклука техни тела обиколи света; той бе убит на 71-годишна възраст, след като бе управлявал 24 години и единствен от социалистическите ръководители бе върнал външния дълг на страната си, възлизащ на 13 милиарди долари…
Густав Хусак е бил репресиран през 1950-1951 г. по обвинение в „буржоазен национализъм” и осъден на доживотен затвор, но през 1960 г. бил амнистиран, а през 1963 г. – напълно реабилитиран; след „Пражката пролет”, по време на т.нар. „Московски преговори” през август 1968 г., той прагматично застанал на страната на Леонид Брежнев; през 1969 г. станал Първи секретар (а през 1971 г. – Генерален секретар) на ЦК на Чехословашката комунистическа партия, и веднага поел т.нар. „Курс на нормализацията”, а през 1975 г. станал Президент на Чехословашката социалистическа Република, от който пост бил сменен от Вацлав Хавел след т.нар. „бархетна революция” през 1989 г.; починал на 18 ноември 1991 г., необезпокояван от никого и за нищо.
Унгарският партиен и държавен ръководител Янош Кадар бе управлявал страната си в продължение на 33 години – от м. ноември 1956 г. до м. май 1989 г., и само три месеци след като бе подал оставката си, почина на 9 юли 1989 г. – в същия ден, в който Върховният съд е бил обявил решението си за реабилитацията на Имре Наги, за чиято екзекуция Кадар изиграл решаващата роля.
Б. Тодор Живков е имал брат (Георги), сестра (Цветанка), съпруга (Мара Малеева), дъщеря (Людмила) и син (Владимир); първата му внучка – дъщеря от първия брак на дъщеря му – е била официално осиновена от него и носи неговото име като бащино.
През 1926 г. Тодор Живков завършил т.нар. прогимназия в Правец; през 1929 г. завършил шести клас на гимназията в Ботевград; през 1929 г. се установил в София, където през 1932 г. завършил известното Средно полиграфическо училище и постъпил като букволеяр в Държавната печатница в София. През 1932 г. станал член на Българската комунистическа партия (БКП). През юни 1943 г. е избран (от Софийския комитет на БКП) за член на щаба на т. нар. Първа въстаническа оперативна зона и за партиен надзорник в партизанския отряд „Чавдар”, след което по негова идея била създадена партизанска бригада с ръководител Добри Джуров.
На 6 септември 1944 г. Тодор Живков ръководи т.нар. Оперативно бюро за охрана на главния удар на демонстрациите, а на 8 и на 9 септември 1944 г. е командир на сборния отряд, който щурмува Военното министерство в София. От м. септември до м. декември 1944 г., в продължение само на около три месеци, Тодор Живков е политически ръководител на щаба на т.нар. Народна милиция, и този именно пост му дал възможността впоследствие да придобие изключителна власт – точно той е бил първият, прагматично прегледал полицейските архиви и не само преценил. „Кое как е било”, но и „Кое как ще бъде” в сферата на държавната машина.
Към януари 1948 г. Тодор Живков вече е Първи Секретар на стратегически важния Градски комитет на БКП в София, а през декември с.г. е избран за член на Централния комитет (ЦК) на БКП. През февруари 1954 г. е избран за Първи секретар на ЦК на БКП, и така станал втория човек след Генералния секретар Вълко Червенков. През м. април 1956 г. получил същинската върховна власт в комунистическата партия, като организирал т.нар. Априлски пленум, с който, в съзвучие с решенията на съветския ХХ конгрес на КПСС и на Никита Хрушчов, поставил началото на т. нар. „развенчаване на култа към личността на Вълко Червенков”. През 1962-1966 и 1966-1971 г. е Министър-Председател на 70-то и 71-то правителство на България; от 1971 г. до края на 1989 г. е Председател на Държавния съвет на България, която институция е имала статуса на постоянно действуваща Горна камара на Парламента и колективен държавен глава. На 10 ноември 1989 г. е свален от вътрешнопартиен преврат, на 13 декември 1989 г. е изключен от партията, а малко преди да умре партийното му членство е било възстановено в трансформиралата се като социалистическа (БСП) комунистическа партия.
В. Веднага след 10 ноември 1989 г. най-лакомата тема на журналистите и на примитивното масово съзнание на българина е тази за т. нар. агент-провокаторство на Тодор Живков в полза на самия шеф на политическата полиция на Царство България Никола Гешев, и дори на самия резидент на Германския „Абвер” в България д-р Делиус, както и на британските тайни служби.
Любопитно е, че въпреки изключително интензивните публикации в този аспект самият Тодор Живков бе интензивно зает с опровержения на официални съдебни обвинения, отнасящи се за по-близката българска история, поради което (а може би не само поради това) той никога не каза нито дума по тези обвинения.
Любопитно е, също така, че специално тези обвинения относно неговата „тайна” и „коварна” служба на „вражеските” политически централи винаги бяха поставяни в контекста на съпоставянето или противопоставянето на този, всъщност, непроверен и недоказан „факт”, с пределно ясния и добре известния факт на неговото многогодишно не само героизиране, но и функциониране като многодесетилетен държавен глава и функционер на българското и дори на международното комунистическо движение.
Още по-любопитно е обстоятелството, че всичките тези обвинения в предателство към комунистическата идея и практика, отправени към Тодор Живков, бяха изключително умело „гарнирани” с аналогични твърдения и относно редица други видни личности на комунистическото движение, като напр. че зловещият ръководител на съветските тайни служби и маршал на СССР Лаврентий Берия е бил агент на английските тайни служби, и дори че самият Ленин е бил агент на германските тайни служби и на европейския и американския политически и финансов елит.
На всичко отгоре изключително люпопитен беше и си остава фактът, че самият Тодор Живков не само никога не направи никакъв коментар на тези обвинения, но и никога не ги опроверга, както се казва, „поне с една или две думи”, които нищо нямаше да му коства да каже, независимо дали са верни или не; още повече че целият му живот е преминал в лъжи и измами, и несъмнено нищо не е щяло да му струва да изрече поредната лъжа или измама, с която да „опровергае” обвиненията.
Поне за мен този факт ми намирисва на наложена му фактическа или ситуационна забрана да коментира тези обвинения, или по-точно – на споразумение с властта да коментира колкото и както си иска официално предявените му съдебни обвинения, но не и медийните обвинения за сътрудничество с вражеските на комунизма политически и оперативни сили; при което му е било достатъчно ясно обяснено, че всичките предявени му съдебни обвинения, всъщност, целят да постигнат един публичен театрален терапевтично-катарзисен ефект сред населението, че в крайна сметка тези обвинения ще отпаднат или поне ще бъдат превърнати във фарс.
Поне на мен ми се струва, че всичките тези отправени към него медийни обвинения, независимо дали са имали нещо общо с истината или не, са преследвали постигането на един изключително съществен за пропагандата на преустройващите се комунисти ефект, а именно – да бъдат „успокоени” както умствено „чалнатите” редови комунисти, така и тотално неведомата и негодна да мисли с главата си масова публика на демоса, че разпадането на социализма съвсем не е било кодирано в неговия модел, а е станало по вина на чуждите агенти, които са били проникнали най-дълбоко в комунистическото партийно и държавно ръководство, и че след техното „демаскиране”, „отстраняване” и „осъждане”, „всичките ние ще можем” „да се изправим на крака” и вече „напълно спокойно и уверено да се заемем със строителството на самия истински социализъм и комунизъм”.
_______________________________
[1] В историята на България първият „най-дълготраен” държавен глава е бил цар Иван Александър, който е управлявал в продължение на 40 години – от 1331 г. до 1371 г.; вторият е Тодор Живков, който като комунистически партиен ръководител и като държавен глава управлява официално в продължение на 33 години (фактически 35 години – от м. февруари 1954 г. до 10 ноември 1989 г.); третият е бил цар Фердинанд, управлявал 31 години – от 1887 г. до 1918 г.
„Няма и не искам да ви отговоря на въпроса къде са тези пари“, заявява Тодор Живков пред сащисаните прокурори, който го разпитват през 1990 г. по дело №1 за злоупотреба с власт. Тато, който е тикнат в килия в следствения арест на „Развигор”, мълчи като комунист на разпит и ревностно крие астрономическите по това време 1,8 млн. лв. (днес тази сума се равнява на около 30 милиона лева!), получени от хонорари за издаване на трудовете му. Има съмнения, че парите са прехвърлени в швейцарски банки, твърди „Уикенд“.
Още преди Десети ноември Живков твърди пред свои съпартийци, че всички хонорари е внасял чинно в касата на ЦК на БКП. Това обаче се оказва лъжа. Прокуратурата му представя справка, от която личи, че нито един лев не е отишъл в партийната каса и че генералният секретар е първият комунист-милионер в България. Нещо повече, Бай Тошо се е скатавал от плащането на пълен размер членски внос в БКП, като са му удържани само 100 лева месечно върху заплатата от 2500 лв. Отделно е получавал 3000 лева еднократно като на народен представител.
„Уикенд“ прегледа в детайли всички документи в Държавна агенция „Архиви” и в Комисията по досиетата, отнасящи се до огромните привилегии, които Тодор Живков си е дал на самия себе си и на комунистическата върхушка. Медията ни дори успя да разговаря и с бивши офицери на Управление V на ДС – за безопасност и охрана (УБО), наричано личната стража на Живков.
Те поясниха, че бюджетите са варирали между 70 и 90 млн. лева годишно. Приходите от стопанска дейност на УБО са били минимални – само 3 млн. лева. Всичко друго са пари, взети от хазната. От тези бюджети за издръжката на Първия са отивали около 10%.
Това означава, че скъпият другар Тодор Живков ни е струвал по 20 бона на ден. През 70-те и 80-те години на миналия век най-голямата сума, която гражданин на социалистическа България е могъл да спечели законно е 20 000 лева от шестица от тотото – дори тя обаче не се изплаща накуп.
Разходите, които Живков прави, са за ескорт, обезопасяване на трасетата, през които преминава кортежът на самодържеца, и за западняшкия лукс, в който живеят той и фамилията му. Те включват и издръжката на модерния за времето си правителствен самолет „Ту-154“, на другата машина – „Як-40“, наричана „летящата лимузина на Политбюро”, както и на бутиковата яхта „Балкан“.
През 2011 г. „Ту-154“ беше потопен в морето на около 2-3 мили от курорта „Св. Св. Константин и Елена” край Варна и стана най-големия изкуствен риф. Яхтата „Балкан“, изработена ръчно от най-класните майстори в Пиза, пък е купена от държавата през 1981 г. за 2 млн. долара. След 10 ноември тя беше разпродадена за части.
Тодор Живков е не само основен двигател, но и архитект на порочната система, чрез която комунистическата върхушка се облагодетелства напълно незаконно.
През 1958 г. – четири години след като е оглавил партията, с решение на Секретариата на ЦК „Б-12” се създава безотчетния фонд на правоимащите. Оттогава всяка календарна година червената върхушка започва да получава скрито от обществото хиляди безотчетни левове, разкриват тайните тетрадки на началника на УБО ген. Илия Кашев.
Когато през есента на 1986 г. генералът се самоубива, ген. Георги Милушев го наследява в УБО. Десет дни след като е назначен, той е извикан при министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. Министърът му дава две тетрадки и нарежда ги прибере.
В тях са отразени партиди на всеки един от правоимащите – имената, годината и сумата. Така например на генералния секретар съгласно новото решение „Б-13” от 1981 г. му се изплаща размера на ползваната от него и семейството му храна – 18 000 лева. Тетрадките са иззети от секретната каса на ген. Кашев след смъртта му. Това правят министър Стоянов и заместника му по ДС Григор Шопов. Те уведомяват секретаря на УБО Чавдар Томов, че по нареждане на Живков трябва да отворят касата и да вземат наличните документи. От тетрадките става ясно, че ген. Кашев е записвал собственоръчно раздаваните суми срещу всяко име.
„Живков ми нареди: „Тетрадките да се унищожат!“, спомня си ген. Милушев. Той обаче се консултира с министър Стоянов, който му казва: „По-добре ги задръж и ги пази!“ Така е съхранен архивът за парите на правоимащите в периода 1981-1989 г. Огромните суми са раздавани в началото на годината и след подписа на всеки правоимащ в партидата му шефът на УБО и главният счетоводител са изготвяли протокол, слагали са подписи под него и унищожавали касовите ордери. Така ритуалът на плащанията оставал в тайна.
Парите за храна не са единствените, които членовете на Политбюро и на ЦК получават. Живков раздава и допълнителни средства по друго перо – за представителни нужди. На членовете на Политбюро например дава по 12 000, а на себе си – 25 000 лв.
Пари са набирани и в черната каса на отдел „Специален“ към финансовото министерство, създадена още в края на 50-те години на миналия век. Тя представлява извънбюджетна сметка. Ревизията, направена след 1990 г., установява, че в нея най-много преводи са постъпили от оръжейната фирма „Кинтекс” – над 70 млн. лв.
Една справка по дело №4/1990 г. за икономическата катастрофа на БКП установява, че за периода 1976-1989 г. от издателствата „Партиздат”, на БЗНС, на ОФ, „Народна младеж“, „Народна просвета“ и агенция „София прес“ Тодор Живков е получил хонорари в размер на 1 895 009 лева. От тях е удържан данък общ доход 729 356 лева. Чистата сума е 1 165 652 лв. В справката не влизат авторските му хонорари в периода 1956-1976 г., тъй като документи не са запазени. Най-вероятно стана въпрос за подобни фрапиращи цифри.
Астрономическите суми трудно се вписват в пропагандното клише на БКП за социалистическо равенство. За сравнение през тези 13 г. средната месечна заплата се движи от 148,08 до 274,33 лева.
Историята започва през 1960 г. Тогава е издаден сборник, в който са включени приветствените речи и пресконференциите на Живков, както и други материали от 15-та сесия на Общото събрание на ООН в Ню Йорк. Първоначално събраните съчинения са издадени в шест, а след това допълнени в осем тома.
Реклама
Само до средата на 70-те години на миналия век са отпечатани общо 23 тома съчинения на Тодор Живков. Милко Балев е записан като съставител. Макар последните шест тома да са издадени без негово участие, той обаче получава хонорар.
С решение №179 от 16 май 1975 г. Политбюро утвърждава издаването на нови съчиненията на Живков. Става въпрос за най-мащабното издание на „Събрани съчинения” на генералния секретар в 39 тома. То е посветено на 20-годишнината от Априлския пленум на ЦК на БКП и е по инициатива на Секретариата на ЦК. Издателство „Партиздат” е дотирано с държавни пари, тъй като цената на томовете не покрива себестойността им.
През 1982 г. например за книга „Отечественият фронт – наше историческо завоевание” на Живков е изплатен хонорар от 30 000 лв. като автор. Всяка една от 50-те коли е оценена по 600 лв. Милко Балев прибира 2240 лв., без да е съставител и редактор. 20 000 лв. (15 700 чисто) e хонорарът за книгата за културата и изкуството на Живков. През 1986 г. на генералния секретар е изплатен хонорар от 25 816 лева за второто издание на книгата „Тодор Живков – строител на нова България“. „Аз не съм писал такава книга”, признава пред прокурорите бившият генерален секретар на ЦК на БКП – Трябва да има някакво недоразумение”.
Съчиненията на Тодор Живков прескачат българските граници. Агенция „София прес” отпечатва няколко издания на чужди езици. В тази връзка Балев посещава Англия, Франция, ФРГ, Гърция и Швейцария. Разходите за тези командировки покрива ЦК, а след като става секретар на ЦК и член на Политбюро, парите идват от УБО.
Произведенията са издавани и от братските партии в соцстраните. Само че Живков от тях не е получавал хонорар. Единствено съветските другари правят изключение – те изплащат на Тато хонорар като автор, а на Балев – като съставител.
Гигантските суми са получавани от Тодор Живков чрез приемането на специална заповед за тарифата за хонорари на издания на членовете на Политбюро на ЦК на БКП. Решението за нея е взето от Секретариата на ЦК на БКП, оглавяван от самия Живков. Заповедта е под №VІ-1301 от 20 октомври 1971 г. на Комитета за изкуство и култура с председател поета Павел Матев. Цялата комунистическата върхушка около Живков се облажва от тази заповед.
Тази практика шокира бившите партизани, признати от режима за активните борци. Те нямат подобни лъвски привилегии. Могат да вземат жилище и лека кола без ред, но подобна покупка им излиза около 18 000 лева и те трябва да теглят кредит от ДСК. „За това ли се борехме, някои да са по-равни от други?!“, заявява един от активните борци. Те, както и граждани, прашат сигнали до ЦК на БКП, в които изказват възмущение от тази практика.
Новият началник на кабинета на Живков Никола Стефанов лично докладва тези сигнали на Първия. „Уведомих го накратко от какво е негодуванието. От поведението на Живков останах с убеждението, че той въобще не се изненада, че е получавал хонорари по специална тарифа. Само ми каза да не се занимавам с хонорарите, а да предам на Георги Йорданов да отмени тази заповед и занапред да няма специална тарифа. Лично разговарях с Георги Йорданов и му предадох разпореждането на Живков”, пояснява Стефанов.
На 4 август 1986 г. шефът на Комитета за изкуство и култура Георги Йорданов със заповед №353 от 4 август 1986 г. отменя специалната тарифа.
След Десети ноември личната медицинска сестра на Живков Ани Младенова – майор от УБО на ДС, разказваше пред прокурорите как е кърпила чорапите му. Това се оказа подсказано от адвокат Рени Цанова, защитничка на Първия по дело №1. Самата Младенова си призна пред „Уикенд” за този адвокатски трик, но поясни, че Живков е давал за смяна износените яки на ризите и обувките си за поправка.
Тези факти трябваше да му изградят образ на разумен, скромен и пестелив човек, който накрая останал само с едно одеяло. Нещо повече, биографите му от Института по история на БКП към ЦК на БКП ни внушаваха как Човекът от народа живеел преди 9 септември като беден печатарски работник, изцяло посветил се на революционната борба.
Разсекретеното полицейско досие на Живков, за което „Уикенд” ще ви разкаже в навечерието на датата на комунистическия преврат, обаче разбива на пух и прах този мит. Тодор Живков през 1937 г. е следен от хората на страшилището за комунистите Никола Гешев – началник на отделение „А“ на Обществена безопасност в Дирекцията на полицията.
Разузнавач с агентурен № 3252, подписан като Б. Янков, е изпратил рапорт до Гешев. По ирония на съдбата фамилното име на полицая, съвпада отчасти с бойното име на Бай Тошо – Янко. В рапорта е записано, че Живков всеки божи ден като букволеяр от Държавната печатница обядва и вечеря в гостилница „Средец” на улица „Бенковски” №12 в центъра на София, където днес се намира ресторант „Скара бар”. Още по-унищожително е заключението в рапорта: „лицето е комунист, в миналото е бил активен, но от проследяването не се установи да проявява такава дейност”.
Екип пише съчиненията, Тато не драснал и ред
Кабинетът, който Тодор Живков формира и изгражда в ЦК на БКП, няма аналог в историята ни. Той е център на партийната и държавната власт. Показателно е, че се намира в Партийния дом, където е ЦК на БКП и Живков предпочита да управлява оттам, дори когато заема поста министър-председател в периода 1962-1971 г.
Началото е през 1950 г., когато Тато е избран за секретар на ЦК на БКП. Първият сътрудник, който привлича, е Нисим (Нико) Яхиел. Той е партиен функционер от Русе, който следва философия, а впоследствие се издига до професор. Яхиел от своя страна предлага Милко Малев, който по това време работи в отдел „Пропаганда и агитация” на ЦК. В следващите години Милко Балев се утвърждава като първи помощник, а от 1954 г., когато Тодор Живков е избран за първи секретар на БКП, става началник на кабинета му до 1986 г.
Кабинетът се превръща в център, в който се изготвят и издават десетки томове от името на Живков. След 1956 г., когато се утвърждава като едноличен лидер на БКП, партийния вожд въвежда практиката на т. нар. сутрешно „кафе”. Диктува основни тези и насоки, които екипът му нарича „канава”, и ги превръща в пространни доклади и публикации от негово име. В края на управлението си – някъде след 1985 г., Живков не търпи чуждо мнение, защото се смята за непогрешим.
Забранява на екипа да разказва как му помага. Сътрудниците на Тодор Живков обаче не са видели и един ред, написан от него, а само как слага подпис под изготвените от тях документи.