Свободата да си роб

Всеизвестна е телевизионната реклама „Свободата Санчо…”, в която прегладнелият хидалго припада пред блюдото с рекламирания салам с надпис „КФМ”. Всъщност свободата да избираш желания вид салам е неограничена, стига да можеш да си го позволиш. Рекламната профанация на прочутия със своята поучителност монолог на Дон Кихот ни кара да потърсим оригинала, а той е:

„Свободата, Санчо, е сладко нещо. От сладкодумците властимеющи не я чакай – с обещанията ще си останеш. Сладките неща те за себе си ги пазят. Я гледай, за година власт само какви търбуси правят. Теб най-много с някое позагнило морковче да те залъжат.

Свободата, Санчо, сам трябва да си я вземеш. Парченце по парченце. Отваряй си очите да не ги изпускаш! Не се лакоми за цялата наведнъж – цялата само с бой се взема, а боят е лошо нещо, никога не знаеш как ще свърши, какво ще спечелиш. Най-често тия, задните, прибират печалбата и я заключват, и ти пак парче по парче оттук оттам…

Та пак ти казвам, Санчо, отваряй си очите! Било зорлем да измъкнеш някое парченце свобода, било да чукнеш през пръстите някой забравил се свободолюбец…”

.

Свободата и равноправието, „гарантирани“ ни чрез всеобщото избирателно право, парламента и парламентарния ни живот, не са гарантирани всъщност. Изброените механизми и институции са само подстъп или в най-добрия случай – прeлюдия към тях. Но родната ни парламентарна политика е проникната от лъжа. Стремежът да се получат възможно повече гласове се превръща в самоцел. Напълно се пренебрегва онова, на което следва да се служи – идеи, програми, политики, в името на всеобщото благо. По този начин властта като цяло и нейното упражняване се превръщат в цел за партиите и политиците, а всички обещания и конкретни действия стават техни средства, в името на получаването на властта за самите тях. Властолюбието на постигналите властта е като похот, греховна като всяка друга. Политиката у нас е лъжа, заблуда и фикция, и единственото реално в нея е упражняването на властта като самоцел.

Но кой ни управлява? На днешния „демократичен” фон стои измамна идеализация и натрапване в медийното пространство на културен и политически псевдоелит. Самодоволството и самопревъзнасянето на голяма част от този елит излъчва егоизъм и гнуслива самоизолация от тези, които са ги издигнали да представляват народа, гражданите на страната. Излъчва и липса на призвание да се служи. Няма нищо по-противно от презрението към към т.нар. обикновени хора, проявено от ония, които се самовеличаят, че са елит.

Всъщност този елит или поне голяма част от него се оказа парвенюшка върхушка, претендираща за „аристократизъм“. Но истинския аристократизъм е този на личността, на великите хора, културни и научни гении, които винаги осъзнават дълга си да служат на другите – и са способни не само да възхождат, но и да низхождат в общуването с народа си. А нашият управленски и културен елит е доста далеч от това ниво на съзнание. И неговите представители често са само едни марионетки в театър на абсурда, организиран от задкулисни играчи. Персонажите в този „театър“ обикновено робуват на съблазните на собствеността и парите, заради които са готови на всичко.

Царството на парите е нереално и понякога нетрайно, а от „виртуалния двор“ на банковите отчети и счетоводните книги не става ясно кой всъщност е собственикът и на какво е собственик. Сегашната финансова криза в Кипър е най-актуалното напомняне за този факт. Оказва се, че тълпящите се пред банките притежатели на влогове, включително и милионери, не са в състояние да се разпореждат със своите пари. Човек все повече преминава от реална към фиктивна действителност.

Ужасът в царството на парите е двоен. Властта на парите не само обижда бедния и нямащия, но и потапя съществуването ни във фикцията на виртуалните пари и богатство. Със собствеността не стават порядъчни неща и това е видно за всеки нормалномислещ човек. Неловък е погледът, който се крие, когато става дума за собствеността и за парите на богатите. Или когато дойде ред за реалното им обявяване и данъчно облагане.

Несправедливо е разбира се да мислим за богатите хора като за непременно користни и егоистични. Някои от тях може дори да водят аскетичен начин на живот, да не са зависими толкова от това, което притежават. А други може да са способни на жестове на солидарност, за които не знаем и които биха ни учудили. Но мъдреците от всички епохи са казвали, че богатството и парите не са гаранция за щастие. Богатият също е роб на парите и собствеността си, макар че заради същите тези пари може да превърне други хора в роби. Самият той може да е добродетелен и да спазва моралните норми, но господството и властта на парите го деморализират. Всъщност всяка господстваща социална класа или прослойка се деморализира малко или повече. А най-много деморализира господство, което е основано на богатството.

Наивно е впрочем да си мисли, че буржоата по природа и същност може да бъде победен чрез промяна на социалния строй. От капиталистически в социалистически, и дори комунистически. Този човешки тип е вечен, жизнен и по чуден начин се трансформира и приспособява към новите условия във времето. Какъв по-убедителен пример за това от Китай! Капиталистът може да стане комунист и комунистът – капиталист. Всички станахме свидетели на тази смятана за невъзможна трансформация и в нашата страна. Това е въпрос на душевна, не на социална нагласа. Не бива да се вярва, че социалната структура и политически строй създават нов човек. Но оттук не следва, че социалната структура не подлежи на промени.

Във всички времена низшите, угнетените, трудещи се обществени класи са възставали, несъгласни да търпят повече робството и унижението. Отхвърляли са установения йерархичен ред, който е изглеждал вечен. Чрез революцията човек иска да се освободи от робството на държавата, господстващата класа и старите идоли. Но тутакси си създава нови идоли, нови измамни идеали и попада под нова тирания. Не напразно Херцен е призовавал за „борба на свободния човек с освободителите на човечеството”. Това означава, че е бил напълно освободен от революционния мит, като е искал да остане напълно свободен човек.

Свободата на личността е дълг, изпълнение на призвание, реализация на идеята за човека като такъв. Човек е длъжен да бъде свободен, не бива да допуска да бъде превърнат в роб, защото е задължен да бъде човек. Но той често е съгласен да бъде роб и претендира за правото на робство, приемащо различни форми през различните времена. Парадоксално, но робството е норма, изисквана от самите нас. Намиращият се в робство често не го забелязва и дори понякога го обича. Предпочита друг да мисли и действа вместо него и се примирява с подчиненото си положение. Но дори примиреният не може напълно да се примири, дори той продължава съзнателно или несъзнателно да се стреми към освобождение.

В бунта и революцията народът е стихия, като пожар и наводнение. И напразно тези, които го ръководят, си въобразяват, че го създават, ръководят и управляват. Именно тогава изплуват всички потиснати първични чувства на злоба, завист, разрушение и мъст. Свидетели сме на масов бунт и в нашата страна. Участващите в него смятат, че са свободни в този бунт, но това е някакъв вид самозаблуда. И те могат да станат роби на тъмни стихии, да се оставят да бъдат водени са от елементарни инстинкти и реакции.

Бунтът и революцията имат своя смисъл и са важен момент в съдбата на народите. Те са социален опит, при който хората се обединяват и обогатяват духовно. Определена форма на робство се унищожава. Това дава възможност на нов слой от един народ или едно общество да прояви своята историческа активност; снемат се оковите, които са сдържали активността и енергията му. Но в бунта и революцията не се създава нов човек. По-скоро това обслужва масовия човек, който въобще не желае изменение на структурата на съзнанието си, не желае нов дух и не става по-различен. Масовият човек не е способен на реална победа над робството.

Любовта към свободата, стремежът към освобождение показват определена човешка висота, свидетелстват, че вътрешно личността е престанала да бъде роб. Погрешно е да се смята, че т.нар. средностатистически човек е готов да понесе и издържи свободата си. Защото свободата не е декларацията за правата на човека, тя е декларация за задълженията му. За дълга да бъде личност и да проявява сила на характера като такава.

Не бива да се отказваме от своята личност. Допустимо е да се откажем понякога от живота, но не и от достойнството и свободата, която е неделима от достойнството на личността. А с какво настървение самодоволни „експерти” се опитват да обвинят по медиите в невменяемост самоубилите се в знак на протест и пълна безизходица. Хора, предпочели да запазят достойнството си, вместо да влачат робско съществуване.

Човешката личност е свързана със съзнанието за призвание, независимо от дарбите си. Призвана е да слуша вътрешния си глас за справедливост. В същността си личността е непокорна и непослушна. Тя е съпротива и непрекъсваем творчески акт. Робската покорност е мерзост и характера я отхвърля. Затова може би великите хора винаги са слушали предимно вътрешния си глас.

Светослав Атаджанов