Правосъдие на абсурда

Случаят „Иван Александров Тодоров“, за който нашето издание писа неведнъж (вж. тук, тук и тук), е стигнал до дъното на своята вече напълно задънена съдебната улица. С издадени определения на Върховния административен съд и след това на Военно-апелативния съд на Р. България (към който първият съд е препратил за разглеждане последната жалба по случая „Тодоров“ и тя е била отхвърлена), всички правни механизми за защита на Тодоров на национално ниво са изчерпани. (Така поне смята неговият адвокат.)

Тази публикация съдържа една малка част от всевъзможните писма, документи, съдебни определения, откази от помилване и пр., касаещи случая „Иван Тодоров“. Както и цитати от медийни публикации във връзка със случая  „Тодоров“ и с военния следовател по неговото дело през 1987 г., по-късно скандално известен военен прокурор Николай Ганчев. Чрез тях още веднъж може да се „прочете“ това дело, започнало с присъда 20 години лишаване от свобода, издадена за Иван Александров Тодоров от Варненския военен съд през 1987 г. за „подбудителство към кражба в особено големи размери“. Присъдата над Тодоров е по свидетелствата на материално отговорното лице, осъдено в същия процес (Маринка Малакова), което е освободено още през 1993 г. (Има сведения, че в първоначалните си показания Малакова не уличава Иван Тодоров в никакво съучастие в престъплението, за което са съдени. Тя прави това по-късно, вероятно под натиска на следователя Ганчев, за да облекчи собствената си съдба.)

Всички стари следствени, прокурорски и съдебни протоколи, както и доказателствата по делото, в което Иван Тодоров е бил осъден, са унищожени. Тодоров е писал много молби, жалби и писма до всевъзможни български институции, които в общи линии не са довели до нищо. Всички негови отчаяни усилия, както и професионалните усилия на неговите защитници, се увенчават с пълен неуспех, разбити в стената от професионално безразличие или зависимости, прехвърляне на отговорност от една инстанция към друга, от една бюрократична машина към друга, понякога и от професионална небрежност „в името на закона“.

И така, „съвсем законно“, Иван Александров Тодоров е днес, в края на 2013 г. вероятно последният гражданин, осъден преди 1989 г., който лежи в затвора. За прокурорите от Военно-апелативния съд и други съдилища няма значение дали през 1987 г. Иван Тодоров е бил осъден справедливо или не. За професорите и доцентите, експерти в Комисията по помилването към Президентството, няма значение, че тази Комисия издава през 2007 г. документ с невярно съдържание, в резултат на който Иван Тодоров се връща в родината си, без да знае, че давността на неговата присъда не е изтекла, както се твърди в съответния официален документ на Комисията. (По-късно тази Комисия няколко пъти ще откаже на същия жалбоподател каквото и да било помилване, Тя също няма да се интересува дали Тодоров е бил осъден справедливо или не. Нещо повече – ще твърди в свое становище, че към деянието, за което е бил осъден през 2007 г., и днес имало голяма обществена нетърпимост.)

Отказът от правосъдие по казуса „Иван Тодоров“ се онагледява и чрез Определението на Върховния административен съд от 24 септември т.г., в което се посочва, че делото от 1987 г. е изчезнало. В това Определение се цитира и чл. 82 от Наказателния кодекс, според който член „наложеното наказание не се изпълнява, когато са изтекли 15 години, ако присъдата е повече от 10 години лишаване от свобода“. И се прави заключението, че по тази причина делото е било унищожено и че то е трябвало да се пази до юни 2002 г.

„Абсурдното е, че на тази база делото е унищожено, а Тодоров започва да лежи след този срок.„, коментира казуса пред Вgdnes.bg адвокатът на Тодоров Лъчезар Попов.

Поисканото тази година възобновяване на делото от адв. Попов е получило откази от Военно-апелативният съд на Р. България и от Варненският административен съд.  Така се стига до цитираното вече Определение на Върховния административен съд, в което се казва, че тези решения „като краен резултат представляват недопустим отказ от правосъдие, който следва да бъде отстранен“. И ВАС отменя постановлението на Военния съд в частта, с която този съд не е изпратил делото по подсъдност на Военно-апелативен съдия в София. Военно-апелативният съд, от своя страна, разглежда исканията за възстановяване на делото срещу Тодоров и за образуване на производство за констатиране на изтекла абсолютна давност – т.е. за това, че Иван Тодоров не бива да лежи за престъпление, за което е осъден преди 26 години. Решението на Военно-апелативния съд обаче, което е окончателно, е, че „изпратената по подсъдност жалба е процесуално недопустима“.

–––––––––––––––––––––––––––

Из Определение № 12174/ 24.09. 2013 г. на Върховния административен съд на Р. България:

„ИЗПРАЩА жалбата на Иван Александров Тодоров, изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Софийския затвор, подадена от неговите процесуални представители по пълномощно адвокатите Лъчезар Попов и Венелин Ненов (в сдружение) от гр. София, срещу „два писмени отказа на Председателя на ВВС по повод: 1) поискан Акт за образуване на производство за възстановяване на наказателно дело и 2) поискани Акт за образуване на производство за констатиране на изтекла абсолютна изпълнителска давност, както и отказ за издаване на поискано Съдебно удостоверение за документи и справки пред Главна дирекция „Изпълнение на наказанията““ и образуваното по тази жалба адм. дело № 2088/2013 г. на Административен съд – гр. Варна по подсъдност на Военно-апелативен съд, гр. София.

ОСТАВЯ В СИЛА определение № 3478 от 21.06.2013 г. по адм. дело № 2088/2013 г. на Административен съд – гр. Варна в останалата му част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.“

Из Определение на Военно-апелативният съд на Р. България, 21.10.2013 г. „ПРЕКРАТЯВА въззазивното производство по въззазивно дело чнд № 51/2013 г. по описа на Военно-апелативния съд  и ВРЪЩА делото на Варненския военен съд, който следва да спази процедурата по връщане жалбата на молителя като процесуално недопустима. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.“

–––––––––––––––-

Из „Открито писмо до Народното събрание на Република България от Иван Александров Тодоров, роден на 7.06.1946 г. в гр. София, задържан и осъден през 1986 година на 20 години лишаване от свобода, понастоящем находящ се в Затвора – София“, 25.01.2011 г.

Дами и господа народни представители,

Бях арестуван и осъден във времената на комунистическото управление на страната за престъпление, с което нямам нищо общо. Това бе типична за времето си разправа с мен и семейството ми, поради факта, че често и почтено изпълнявах служебните си задължения, като комендант на летище „Воден“ и водех порядъчен семеен живот.

Случайно станах свидетел на морално укоримо поведение от страна на местния дерибей Никола Ганчев (капитан, следовател и по-късно прокурор в Русенска област), който към настоящия момент заема висша прокурорска длъжност във Военна прокуратура. (Скандалният прокурор Никола Ганчев, уволнен през 2006 г. за уронване на престижа на съдебната власт, и после пак назначен, вече е покойник – бел.ред.) Този човек многократно е разследван за корупция, но именно това вероятно му е „помогнало“ да се издигне в йерархията.

Времената бяха такива, че всеки нарочен и неудобен за властимащите, особено в провинциалните градове, беше смачкван и унищожаван с целия ресурс на съдебната власт. Тогава тази власт обслужваше интересите на партийното и държавно ръководство по места. Така от честен и почтен гражданин, бях превърнат в престъпник, семейството ми бе разрушено, а единственото ми жилище бе конфискувано. […]

Парадоксът в моя случай е, че изтърпявам присъда, издадена от зависим и подчинен на „повелята на партията“ Съд! Съд, който изпълняваше поръчките на всяко служебно лице, овластено да „коли и беси“ в съответния район на страната. […]

В края на съществуването на комунистическия режим успях да емигрирам в САЩ, за да се „спася“ от изтърпяване на наложената несправедлива присъда и перспективата да прекарам голяма част от живота си в затвора за нещо, което не съм извършил.

В САЩ устроих живота си наново „от нулата“, създадох семейство и живях като почтен човек, работейки в системата на сигурността на малък американски град. Но България, изтърпяната несправедливост и желанието да се завърна някой ден останаха трайно в сърцето ми.

През 2006 г. помолих Президента на Р. България да бъда помилван, с оглед всички факти, които по-горе съм изложил. Отговора на Президента получих през 2007 г. и той гласеше, че няма юридическа възможност за моето помилване, тъй като давностният срок за изпълняване на присъдата е изтекъл. Можете да си представите облекчението и радостта, която изпитах! Защото това писмо отваряше вратите обратно към Родината!

През 2008 г. се реших да се прибера в България, която не бях виждал повече от 15 г.! Огромен бе шокът, на летище София, да бъда брутално арестуван и хвърлен в затвора да изтърпявам 20-годишната присъда!“

–––––––––––––––––––

Из публикация на в. „Сега“, 18.07.2008 г.

„Скандално известният прокурор Николай Ганчев се връща като зам. апелативен обвинител на София. Това следва от окончателното решение на петчленен състав на ВАС, огласено вчера.

Тричленката не уважи жалбата на Ганчев срещу дисциплинарното му уволнение, но горната инстанция намери доводи да го върне на работа, въпреки че приема нарушенията му за доказани. След като се върне на работа, Ганчев ще трябва да получи накуп заплатите си за времето, през което е бил отстранен. Става дума за поне 16 000 лв. […]

Дисциплинарното уволнение на Ганчев за уронване престижа на съдебната власт бе поискано през юли 2006 г., след като името му изскочи от прословутите 16 папки на ГДБОП. Според материалите в тях през май 2004 г. Ганчев и окръжният обвинител на Русе Люлин Матев са имали „нерегламентирани и користни връзки с ръководителя на русенска престъпна група“ – крупния бизнесмен Илиян Пенев-Мацола. Той е влизал в полезрението на разследващите, но никога не му е повдигано обвинение. В предложението за уволнение се разказваше, че Ганчев и Мацола са говорили за лобиране за назначението на Матев за окръжен прокурор, за оказване на съдействие по гражданско дело, за опит за въздействие на магистрати за разрешение обвиняем да напусне страната. След скандала Матев подаде оставка. Срещу него има и висящо наказателно дело. Решението на ВСС за уволнението на Ганчев дойде едва в средата на декември м.г., тъй като много пъти делото му бе отлагано по негова вина.“

–––––––––––––––––

Писмо от Председателя на Комисията по правни въпроси към Народното събрание на Р. България Искра Фидосова до Иван Александров Тодоров, 13.12.2010 г.

„Уважаеми г-н Тодоров,

Във връзка с Вашето писмо, в което описвате, че сте осъден на 20 години лишаване от свобода с влязла в сила присъда през 1987 г-, и сте задържан през 2008 г. за изтърпяване на част от наказанието по тази присъда, Ви уведомявам следното:

Видно от приложените към писмото Ви документи, Военно-окръжна прокуратура – Варна е издала постановление, потвърдено от Военно-апелативна прокуратура, с което е постановено да изтърпите оставащата част от наказанието лишаване от свобода, наложено Ви през 1987 г., тъй като погасителната давност за него не е изтекла. В същото време Комисията по помилване е прекратила през 2007 г. преписката по молбата Ви за помилване, тъй като счита, че давностният срок за изтърпяване на наложените наказания е изтекъл. Действително между двата документа има противоречие, но органът, който има правомощие по привеждане в изпълнение на влезлите в сила присъди е единствено прокуратурата. Аз като народен представител не мога да се произнасям по законосъобразността на прокурорските актове, нито да ги отменям или изменям. Нямам и правомощия, свързани с помилването. Затова Ви препоръчвам да подадете нова жалба за помилване до Вицепрезидента на Р. България, на който Президентът е възложил функциите по помилване, в която да изложите новите обстоятелства (задържането Ви за изтърпяване на наказанието с прокурорско постановление) и приложите съответните документи“.

–––––––––––––––-

Из писмо на Иван Александров Тодоров до Вицепрезидента Ангел Марин (с копия до министър-председателя Бойко Борисов и посланика на САЩ в България Джеймс Уорлик), 19.12.2010 г.

„…Преди 24 г. бях осъден от Варненския Военен съд на 20 год. Лишаване от свобода – случай, с който Вие сте детайлно запознат. Единственото жилище на четиричленното ми семейство бе вписано като „вила“ и бе конфискувано. Осъждането ми е несправедливо, защото не съм извършил подобно престъпление.

Считам, че Вие сте наясно с несправедливото ми осъждане, но не взехте никакви мерки, поради това, че вашите приятели, участвали в процеса, са ви по-скъпи от справедливостта. Тези, които изфабрикуваха фактите по обвинението, са ст. л-т Никола Ганчев /сега висшестоящ военен прокурор/ и неговите морално нечистоплътни приятели.

През целия си съзнателен живот съм спазвал законите на страната и това обвинение и осъждане е фалшиво и манипулирано.

С ваше писмо № 94003352/05, с което ме уверявате в това, че делото ми е прегледано по надлежния ред със становище, че давностният срок за изтърпяване на присъдата е изтекъл и съм свободен човек – е капан за да бъда вкаран в затвора в България. Аз и семейството ми Ви повярвахме, но това очевидно бе една измама, което се доказа от последвалите събития и бягане от отговорност.“

–––––––––

Из Молба за помилване на Иван Тодоров, изпратена от неговия адвокат Л. Попов до Вицепрезидента Маргарита Попова и до Комисията по помилването на 12 март 2012 г. (подчертаванията са според оригиналния текст – бел.ред.):

„…От САЩ през 2005 г. Иван Тодоров подава молба за помилване до Президента на Република България.

Отговорът от Президентството е получен на 16.11.2007 г. С него Институцията  постановява, че молбата е разгледана по надлежния ред, и е прекратена едностранно от Президентството, поради изтеклия давностен срок за изпълнение на наказанието му.

Иван Тодоров получава  отговора от Президентството на Република България на 16.11.2007 г. Зарадван той решава да се върне в  Република България, да види  свободно  и отново родината  си след 15 години и настъпилите  в нея демократични промени.

Пристига на  летището в град София на 27.01.2008 , представя американският си паспорт, (поради това, че българските му документи за самоличност са с изтекъл срок), но не крие пред граничните власти, че е  и български гражданин. След тези думи за голяма негова изненада, и въпреки показания на гранична полиция писмен Отговор от Президентството, Тодоров е арестуван и предаден на Софийския затвор,  без да му е връчен документ с основанието за ареста.

Адвокатът му обжалва законността на ареста  пред Варненския военен прокурор и  пред по-горестоящите прокурори. Доверителят ми чака много по-дълго от законния срок, цели 17 (седемнадесет) дни  за да получи документ за основанието на ареста. Едва на 13.02.2008 г., на Тодоров е връчено  официално постановление П-239/1987 г.на Варненския военен прокурор, постановяващо, че жалбата на доверителя ми не се уважава и Тодоров следва  да доизлежи остатъка от присъда  с номер 78/87 г. на Варненски Военен Съд, който според военната прокуратура тогава  е бил в размер на 13 години, 8 месеца и 20 дни. 

Основанието  за ареста, посочено в Постановлението е телеграма от „Дирекция Национална Служба Полиция“ за  общодържавно издирване на молителя, издадена под номер 1407/31.05.93 г. Телеграмата прекъснала  погасителната  давност по чл.82, ал1, т.2 от НК (Наказателния кодекс), която е 15 години за изтърпяване на такива присъди. Обжалването на Тодоров до Военно-апелитивна прокуратура също останало без резултат, но Военно-апелативния прокурор в Постановлението си по преписка 976/26.08.2008 , споменава за съществена грешка в телеграмата, а именно неправилно посочена година на наказателното дело. Цитираната телеграма никога не е показвана на доверителя ми или неговия адвокат, нито прилагана към прокурорската преписка, за да може той да вземе отношение по нея. (По-късно Попов успява след много усилия да получи копиe от тази телеграма – бел.ред.)

Обжалването до Върховна касационна прокуратура(ВКП) също остава без резултат.

Прокурорът по преписката, номер 9347/2008 на Върховна касационнна прокуратура в Постановлението си от 04.09.2008 г. посочва ново основание за прекъсване на давността, а именно Решение на Върховния Съд(ВС) под номер 18 от 03.12.92 г. Прокурорът обаче не зачита, че цитираното надзорно дело е образувано от доверителят ми по негова молба, съгласно която  той иска извънреден преглед на решението по делото на ВС тричленен състав,  под номер 117/91 г.

Принцип в наказателното право и процес е,  че  жалбите (молбите) от осъден, не могат свободно да служат като основания за  утежняване правното му положение и в негова вреда. Такъв е и настоящият случай.

В Решението си  по това последно дело, Върховният съд, петчленен състав, постановява следното: „Остава без уважение молбата на осъдения Иван Александров Тодоров, за преглед по реда на надзора на присъда 78/08.04.87 г. на Варненски Военен Съд с Решение по нохд 78/87 г.  и на Решение 263/22.06.87 г на Върховен съд, военна колегия“.

Чл.82, ал.3 от Наказателния Кодекс(НК), наистина дава възможност за прекъсване на давността, нопри действия,  извършвани по инициатива на надлежните органи, а не за молби и жалби, подавани от осъдените.

Следователно прилагайки принципите на наказателното право,  давността не следва да бъде прекъсната с цитираното от прокурора,  решение на Върховния съд, номер 18/03.12.92 г.

Ако прокуратурата беше подала протест с молба за преглед, то тогава Решението на ВС щеше да има ефекта на  прекъсване на давността спрямо доверителят ми.“

–––––––––––––––-

Писма от Администрацията на президента на Р. България, с които Иван Тодоров се уведомява, че молбите му за помилване са отхвърлени. (Главният експерт в Комисията по помилванията Малинка Коцева подписва през 2008-ма, 2009-та и 2010-та г.  уведомителни писма за отказ с едно и също eднотипно изречение. Цитираните откази не са всички, които Комисията по помилванията към Президентството решава по жалбите за помилване на Тодоров. – бел.ред.)

Писмо с изх. № 94-03-756/21.11.2008 г.: „Уведомяваме Ви, че Вашата молба за помилване е разгледана по надлежния ред и е оставена без уважение. Главен експерт в Комисията по помилванията: М. Коцева“

Писмо с изх. № 94-03-22/22-06-2009 г.: „Уведомяваме Ви, че Вашата молба за помилване е разгледана по надлежния ред и е оставена без уважение. Главен експерт в Комисията по помилванията: М. Коцева“

Писмо с изх. № 94-03-637/14.01.2010 г.: „Уведомяваме Ви, че Вашата молба за помилване е разгледана по надлежния ред и е оставена без уважение. Главен експерт в Комисията по помилванията: М. Коцева“

Писмо с изх. № 94-03-252 /3-07-2012 г. до адвоката на Иван Тодоров Лъчезар Попов: „С настоящото писмо Ви уведомявам, че молбата Ви за помилване на Иван Александров Тодоров беше разгледана. Не са налице основания Вицепрезидентът да упражни правото си да помилва. С уважение: Маргарита Попова, Вицепрезидент на Република България“

Писмо от председателя на Комисията по помилванията от 16.11.2007 г. до тогавашната адвокатка на Иван Тодоров, в което се казва, че „молбата за помилване на Иван Александров Тодоров е разгледана по надлежния ред и е прекратена поради изтичане на давностния срок за изтърпяване на наложените наказания“. (Този документ с невярно съдържание, издаден от Комисията по помилванията, вече бе цитиран в предишна публикация на Еврочикаго – бел.ред.)

––––––––––––––––––––-

Из Молба от адв. Лъчезар Попов, в качеството му на пълномощник на Иван Александров Тодоров, за проверка на обстоятелствата по случай на отказ от помилване от 30.11.2011 г. на Президентството, до Председателя на Временна парламентарна комисия за проучване на нормативните основания, фактите и обстоятелствата при помилване, опрощаване на несъбираеми държавни вземания и даване и възстановяване на българско гражданство, и освобождаване и лишаване от него през периода 22 януари 2002 – 22 януари 2012 г. (Молбата е подадена на 21.02.2012 г., подчертаванията са на адв. Попов. – бел.ред.)

„…По така наречената архивирана „стара“ прокурорска преписка 239/87 г. по казуса, получихме документ писмо изх. Номер ПП номер 239/87 г. от 12.10.11 г. от Варненска Военна Прокуратура. В писмото се твърди, че архивираната прокурорска преписка е била приложена нохд 78/87 г. на Варненския Военен съд, но че същото съдебно дело било унищожено през 1994 г. Приложено към отговора беше и копие от протокол от 12.03.94 г. за унищожаване на „явната“ архива на Варненска военна прокуратура за периода 1985-1988 г. […]

Писмените отговори, които получихме от Варненски военен съд са, че присъдата и решенията на ВС са били предадени за съхранение на Велико-Търновския Военен Архив с опис 10/04.06.99 г., но че материалите по самото дело са били унищожени една година преди това, с опис 141/30.01.98 г.

Следователно за Прокуратурата делото е приключило и е унищожено още през далечната 1994, а за Съдът е приключило и е унищожено четири години по-късно, през 1998 година, и въпреки пуснатата според Прокуратурата и МВР цитирана телеграма от 31.05.1993 г., прекъснала давността по делото.[…]

С унищожаването на документите по прокурорската и съдебна преписка, са унищожени и всички стари следствени, прокурорски и съдебни протоколи, както и доказателствата по казуса. С това ефективно се възпрепятства правната възможност за защита на доверителя ми да иска възобновяване на делото, съгласно с действащия чл. 422 от НПК.“ […]

Самата извършителка на длъжностното престъпление – Мария Малакова  (доверителят ми е привлечен като подбудител) е била осъдена в същия процес на 20 години лишаване от свобода, но е била на три пъти помилвана с Укази на Президента и ефективно излязла от Сливенския женски затвор, преди 19 години в далечната 1993 година. […]

Законодателят изрично е записал, че НЕЗАВИСИМО ОТ СПИРАНЕТО ИЛИ ПРЕКЪСВАНЕТО НА ДАВНОСТТА (в случая 15 години), наказанието НЕ СЕ ИЗПЪЛНЯВА ПРИ ИЗТЕКЪЛ СРОК, надвишаващ един път и половина давността (в нашия случай 22,5 години, т.е. края на 2009 г.)“

Из публикация на в. „24 часа“, 7.11.2013 г.:

„През 80-те години на миналия век старшина Иван Тодоров служел в поделение на ВВС в Щръклево край Русе. През 1986 г. внезапно го арестуват и заедно с Маринка Малакова го обвиняват в присвояване на 100 000 лв. от бензиностанция край града. Въпреки че не той, а Малакова е работела на бензиностанцията, първо задържат него. По време на процеса жената заявила, че именно Иван я подучил как да краде пари от бензиностанцията. Всички обвинения се крепяли единствено на признанията на Малакова. “Поне да бяха намерили част от парите с мои отпечатъци или да ме бяха заловили в момент, когато тя ми ги предава. Малакова твърдеше, че съм я съветвал винаги без свидетели, на 4 очи”, разказа затворникът преди 2 г. […]

Той е осъден за стопанско престъпление, а не за убийство. При това не е духнал с парите, както направи легендарният днес Жоро Милионера, за да изчаква времето, когато ще си ги харчи на спокойствие. Констатираните липси от 100 000 лв. още тогава са били компенсирани на държавата с конфискацията на вилата на Иван, която струвала многократно повече.

Преди 2 г. представители на администрацията в Софийския затвор не скриха удовлетворението си от неговото поведение. Наричаха го уважително “бай Иван” и единствено на него бяха разрешили да си носи униформата от охранителната фирма в калифорнийския град Бомон.“

–––––––––––-

Из писмо на М. Малакова до Здравчев (адвокат на Иван Тодоров по това време), в което става дума за възобновяване на делото, за неуредици по него, както и за други лица, които според Малакова са били замесени. Писмото носи дата 3.06.1990 г. и е изпратено от Сливенския затвор. (Подчертаното е според оригиналния текст – бел.ред.)

„На мен ми е известно, че Вие много добре сте запознат по делото, това е много важно, радвам се, че сте установили много неща, които не са така. Това трябваше много отдавна да стане, защото доста години са минали, но според мен все още не е късно. Аз съм съгласна с вас да възобновиме делото, тъй като доста неща не са така, доста време бях в очакване за моите колежки и ревизори да дойдат тук при мен, но за съжаление все още ги няма, няма и да дойдат, защото са с много големи връзки, те също трябваше да бъдат задържани при нас на „Черно море“. Величка Борисова Янкова, която беше най-виновната, също солидарно отговаряше с мен. Какво направи тя: отиде в МВР и направи всичко възможно първо Иван да задържат, а след няколко дни и мен. През този период тя вече се беше оправила, много добре я познавам, и всичко знаех за нея преди да постъпи на работа при мен в „Петрол“: беше магазинерка и имаше „Акт за надчет“ и т.н. Знаех за нея и нейния приятел (любовник), тя постоянно го поддържаше материално, също и на майка си даваше да й внасят пари на майчината й книжка. Много са нещата, за които трябва по-отблизо да ви запозная. Много има да се говори за ревизорите, които ми правеха ревизия, защо те напуснаха по време на моето следствие, дали по такъв начин трябваше да се правят ревизии, защо последната ревизия се направи без мен, нали съм „н-к бензиностанция“, защо не бях запозната с „Акт за надчет“ и т.н. Др. Здравков, моля Ви да разберете, защо в „Петрол“ Русе в Архивата не можаха да се намерят мои отчети, защо са изгорени, нали пет години трябва да се пазят. […] Вие знаете, че ние с Иван имаме по 9 месеца арест, който страшно много ми навреди здравето. Не съм била изкарвана от килията по цели месеци на разпит, постоянно съм се молела да ме извика следователя, той си ходи на почивка /в Кувейт/, на екскурзия и т.н. Това, което мен ме разпитваше, нито веднъж не ми беше представено да си го прочета, само се подписвах. […]

Просто бях принудена да кажа за Иван. Само ние двамата си знаем много добре нещата. Аз имах страшно много ревнив съпруг и си знаех какво можеше да се случи след делото и от страх не издадох останалите , а можеше и нещастен случай да стане. “ (Целият текст на писмото може да се види тук:  Malakova – бел.ред.)

–––––––––––––––––––––

Димо Вергил Димов, адвокат в Софийската адвокатска колегия от 1975 г., на 20.10.1996 г. дава клетвена декларация с подпис и печат на кантората (разполагаме с нейно копие в PDF формат – вж.тук: Advokat USA), в която между другото потвърждава, че е бил нает за адвокат от Малакова през януари 1987 г.

Според клетвената декларация на Димов през януари 1987 г. Иван Тодоров е бил арестуван във военния арест без предявено обвинение, право на адвокатски съвет и право на посещения.

Делото се е гледало пред Военния съд, който е назначил на Тодоров военен защитник. Защитникът е поискал делото да се отложи, за да се запознае с него, но искането му е било отхвърлено от Военния съд.

По време на съдебното заседание, състояло се 18.30 часа вечерта, адв. Димов потвърждава, че Малакова е твърдяла  пред съда, че Иван Тодоров е билв абсолютно неведение по отношение на нейната дейност в бензиностанцията.

Иван Тодоров е бил осъден на 20 години лишаване от свобода за една вечер без доказателства и свидетелства срещу него. Единственият свидетел е била Малакова, която е отрекла влияние и участие на Иван Тодоров  по отношение на извършеното от нея присвояване.

Според адв. Вергил Димов, Иван Тодоров бил осъден по причини, които не са свързани с главното обвинение, а процесът е бил скалъпен.

––––––––––––––––––

Из изпратената вече жалба на Иван Тодоров, представляван от адвокат Лъчезар Попов, до Европейския съд по правата на човека в Страсбург:

„…На 05.05.2011 г. подадохме Молба до Главния Прокурор за преразглеждане действията на Прокуратурата по казуса с осъдения молител и  с възраженията ни за изтеклата спрямо молителя  погасителна давност на 22.06.2002 г. по чл.82 ал.1 т.2 от НК- от 15 години, или с цели пет години и седем месеца и пет дни в повече, преди задържането на молителя на летище София. На второ място посочихме факта, че към 22.06.2009 г. е изтекла и абсолютната давност от 22.5 години, по чл.82, ал,4 от НК. И в двата текста на Българския НК е записано изрично, че при изтичането на погасителните срокове, изчислени в нашия казус, съответно от 15 години  и  от 22.5 години , наказанието не се изпълнява. В момента, продължаването на излежаването на наказанието от молителя, което е вече  повече от 25 години от влизане на присъдата  в сила, при създалите се обстоятелства по делото, не може да възпроизведе  предвиденият  в чл.36 от НК превъзпитателен ефект, а е по-скоро опит „за спазване на някакво формално правосъдие, без израз на загриженост за бъдещето на осъдения”. Това е логика,  противоречаща на целите на наказанието и форма за прикриване на грешки на правосъдието, осъществени през изминалите години. Отговорът  от името на Главния Прокурор ни беше даден на 10.05.2011 г., който обжалваме пред Международния Съд в предвидения 6 месечен срок по чл.35 от КЗЧПОС.

Съгласно с гореизложеното, имаме и допълнителни оплаквания и претенции за осъществена дискриминация на държавата  спрямо молителя.“

–––––––––––––––––––––––––––––

Какво можем да добавим към историята за случая „Иван Тодоров“? Може би това, че въпросната вила, за която съдът през 1987 г. е решил, че за нейното построяване за отишли присвоени от осъдения пари, е била конфискувана още тогава, нищо, че в този момент е била единственото жилище на Тодоров и тогавашното му семейство. Вилата е била построена, след като Тодоров е продал апартамента си, а теренът, върху който е построена, е бил дарен на Тодоров от човек, който му предписал мястото срещу доглеждане.

И ако след време защитникът на Иван Тодоров Лъчезар Попов успее да осъди българската държава в Европейския съд за правата на човека в Страсбург – не всички тези прокурори, съдии или експерти, които са имали отношение към казуса „Тодоров“, ще пращат обезщетението разбира се. Ще го платят българските данъкоплатци, които издържат правосъдна система, която най-много да осъди Митьо Очите примерно на 3-4 години лек режим и да го пусне после пак да се занимава с обичайните си дейности… А „големият престъпник“ Иван Тодоров, осъден преди повече от 26 години за „подбудителство към кражба“ при процес с изчезнали после документи и доказателства, може да продължи да лежи „съвсем законно“ в Софийския затвор и през 2013-та, и през 2014 година. Българската правосъдна система и други ресорни институции са си „свършили добре работата“ – и нито позволяват, едните, преразглеждане на делото, с което той е бил осъден; нито пък каквато и да било милост, другите, към един човек с вече достатъчно прекършена съдба. А Иван Тодоров всъщност не иска и милост, иска справедливост…

Не ни е известно дали по казуса „Тодоров“ са се случили нови обстоятелства (които са нужни като формален повод за нова молба за помилване), нито дали Тодоров и неговия адвокат биха повярвали въобще в това, че има смисъл пак да се отнесат към Комисията по помилването след всички откази, които са получили досега. Но ни се струва, че тази Комисия би могла да спести на българските данъкоплатци (ако вeче не е късно разбира се…) възможно плащане на обезщетения заради случая „Тодоров“, което може да бъде присъдено от наднационални институции. Както и да оправдае по-добре собствените си възнаграждения, плащани също от българските данъкоплатци.

Надяваме се също така, че сегашният вицепрезидент Маргарита Попова би погледнала по-дълбоко на този случай, както и че би била достатъчно смела да използва професионалния си и човешки опит не по буквата, а според духа и смисъла на законността. Което тя има правомощия да направи, отредени й от Конституцията на страната. За да има поне малко надежда, че правото в България не е само празна дума. И че професионалистите са живи хора, способни на съчувствие и на морал, а не просто бюрократи, неспособни не само да поправят някакви грешки, недоглеждания или злоупотреби, случили се в правосъдната система на страната още преди 1989 г. или след това, но и да ги бетонират с нови. Докато всяка институция защитава случили се чрез нея недоглеждания или грешки, и всяка действа без да се интересува особено какво се е случило или се случва в друга, във връзка с един или друг конкретен казус, за никоя от тях няма да има значение, както и няма на практика, дали една или друга несправедливост е разбила нечия човешка съдба.

.

Еврочикаго

–––––––––––––––––––––––––––––––––––

Бел.ред.:  Линк към този материал е изпратен на служебни мейлове в следните български институции: Президентство на Р. България, Върховен административен съд, Военно-апелативен съд, Варненски военен съд, Варненски административен съд, Прокуратура на Р. България, Комисия по правните въпроси към Народното събрание на Р. България.

.