За избора да си жертва

Странно нещо е музата. Би могла да те посети, дори след прочитане в седмичника „Уикенд” на следния виц:

„Жена звъни на мъжа си:
– Как си, скъпи? Сутринта преди да тръгнеш на работа, по грешка съм ти оставила хапче за успокояване, вместо за разтройството ти.
– Добре съм, скъпа – усран, но спокоен…”

Аналогично на случката във вица е ежедневното ни дередже. В което чрез медиите системно получаваме от управляващите хапчето си за успокоение и релакс, въпреки изтощителната дизентерия, която ни мъчи от години като общество. А в това общество жертвите й са над 90 %. Което означава почти всеки от нас.

И така възниква въпросът – защо аз?!

Няма да е пресилено да се каже, че манталитетът на жертва може да бъде открит буквално във всеки един аспект на живота ни. Изобщо каква е първата ви асоциация, когато чуете думата „жертва“? Не образ, а асоциация! В повечето случаи отговорът ще бъде свързан с онеправдан човек, който е станал случаен участник в някакви злощастни събития, които „не са се случили по негова вина“. Обществото дори е изобретило термин, с който да описва подобни ситуации: „Беше на грешното място в неподходящo време“. Но как така се случи, че цял един народ се озовахме целокупно в тази стандартна за жертвите ситуация?

Чували ли сте как хората често казват с мрънкаща интонация: „Нямах избор, освен да постъпя еди-как си“? Жертвите обожават фразата „Нямах избор“. Фразата: „Обстоятелствата бяха такива“ е много популярна сред тях и е следствие от предхождащата я „Нямах избор“. Добре, но ние сме създали тези обстоятелства. Щом сме се въвлекли в дадени обстоятелства, то по някакъв начин и на съответно ниво, сме част от тях! В момента, в който започнем да се разграничаваме – това вече е отричане, бягство и прехвърляне на отговорност, което е всъщност и манталитет на жертвата. Само чувствайки се жертва, можете да страдате и да се самосъжалявате до насита. Но нещата са свързани. Защото бидейки с нагласите на жертва, сами провокирате агресора да гледа на вас така. Затова винаги се връщайте към източника на своето решение, за да видите истинските причини зад него. Всекидневно ние преживяваме последствията от своите нагласи. И ако не можем да видим или признаем това, ще си останем жертви.

Когато едно дете или тинейджър извърши нещо лошо или дори криминално, вината е на всеки друг, но не и негова, нито на родителите, които са го отгледали. Поне последните обичат да вярват в това. В техните очи детето им няма как да е виновно. Те все още го виждат като малък розов вързоп, паднал от комина, през който щъркела го е пуснал. И не могат да допуснат, че този розов вързоп е способен на зверства. Освен, че детенцето им не може да е виновно, и те не могат да са виновни разбира се. Поне така смятат и се самосъжаляват мнозина провалили себе си и/или децата си родители. Така по-лесно дори насилникът може да се чувства жертва и той в някакъв смисъл казано  е – най-малко от гледна точка на това, че не се е научил, че насилието, ако не е в отговор на насилие, е вид слабост. Слабост на духа, на личността, на характера, за която най-лесно е да е виновен друг.  И в общество с объркани ценности това разбира се е още по-лесно. Защото виновници много има, агресори, лъжци, крадци, измамници и пр. В подобна среда поредният лъжец, измамник, насилник и пр. може дълго и смело да се самозаблуждава, че виновен е всеки друг, само не и самият той.

Какво да кажем, че е традиционно за нас българите? Ние обожаваме да сочим с пръст и да виним всичко, освен очевидното, за това, което се случва в живота ни. Вината е в съседите, в образователната система, в здравеопазването, в правителството и неговите действия. Българите имаме дълбоко насаден манталитет на жертва. Откога датира той е спорно, но се чудя дали не е още отпреди византийското и турското владичество, иначе колективната народна нагласа нямаше може би да допусне външен агресор. Това обаче е запазено и до днес и е достатъчно силно изразено в колективните нагласи.

Виждаме „жертвите“ около себе си всеки ден. Да бъдат такива е удобно за тях, а и политиците ги окуражават с удобни мантри от рода на: „Вината е в обществото“, „Вината е в нравите и ниския морал“ и пр. Както и разбира се с дежурното: „Вината е в предишните управляващи“ (които и да са те). Разбира се конкретната вина за едно или друго рядко, да не кажа никога, не се признава от конкретните политици и управляващи. Тя разбира се не се признава и от публичните ментори, когато съзнателно са манипулирали обществените нагласи в една или в друга посока. Така т.нар. елит подава и „продава“ една лоша „музика“, по чийто ноти свирят всички или почти всички надолу по социалната пирамида.  Но това не значи разбира се, че политици, министри, депутати, публични ментори, да не говорим за олигарсите и кукловодите в сянка, нямат конкретни и понякога много големи вини. Нито значи обаче, че всички онези, които са приели да бъдат лъгани  и заблуждавани, нямат вина или отговорност, че са се оставили на това. Нито значи, че ако по-богатият крадец е забогатял повече на чужд гръб и по-изкусният лъжец е излъгал по-добре, то не толкова богатият крадец и по-неизкусният лъжец не са виновни за нищо. Лайтмотивът, че вината никога не е у нас самите, понеже нали ние винаги сме жертвата, попаднала „в неподходящото време на неподходящото място“, може само да продължи да ни затрива като общество.

Дори всички протестиращи и опозициониращи в момента проявяват някакъв манталитетът на жертва. Те казват от ТВ екрана, от радиоефира или от площада, че ако искате нещо да се промени, трябва да бъдете част от тяхната група, движение, партия, която ще промени нещата. Но отсега се вижда, че има достатъчно съмнителни фигури, които се опитват да яхнат народното недоволство и да седнат там, дето не им е мястото, понеже и повечето от тези, които седят сега, не са на място. Но и никой от протестиращите обикновено не казва, че самият той е виновен за нещо. За едни протестиращи (т.нар. контра) виновен е президентът, за други – парламентът и правителството. И макар че има политически вини, които са очевадни, жестоки и безспорни, ако нямаше толкова много избиратели с манталитет на жертви, щеше ли така точно да изглежда и сегашният състав на парламента?

Колективният модел на жертва се проявява разбира се и чрез нуждата натрупаната вътрешна агресия да намери отдушник. Хората искат да се почувстват контролиращи, понеже цялата им реалност в България е построена по начин, в който те да нямат контрол над нищо. Агресорите от своя страна (в лицето на правителството, управляващите и пр.) не са впечатляват обаче от случващото се. Може би сме единствената „демократична“ страна в света, в която хората протестират с месеци нонстоп, а политиците едва коментират това, сякаш нищо не е станало. Те знаят, че подобни вълнения могат да бъдат всъщност в тяхна услуга, защото това неизбежно ще доведе до идването на агресор с нова фасада. Целият модел е обречен да се самоповтори. Външна промяна за вътрешните ни проблеми като народ ще доведе само до още хаос – и в това няма никакво съмнение, според мен. Така в България нищо хубаво няма да има и в бъдеще, ако ще да има протести до края на времето, символично казано. Етапът, в който нещо можеше да бъде променено на колективно ниво,  е отминал. Макар че същото вероятно важи за много други страни по света.

За да няма място за съмнения – всички народи, които някога са били поробвани и са станали емблематични за неправда в човешката история, са имали манталитет на жертва, която е привлякла агресор, за да извади този вътрешен проблем на показ. Това важи за робите от Африка, важи за изтребването на индианците в Северна и Южна Америка, важи за всеки един подобен пример, за който можете да се сетите. Да, ние винаги съжаляваме подобни народи, етноси или групи и казваме, че те имат злощастна съдба – без да разбираме, че по този начин поощряваме самосъжалителната зона, от която те самите не искат да излязат. Криворазбраните ни системи от убеждения обричат, така или иначе, и нас българите като нация.

А изход има, и той е във всеки от нас като индивид. Винаги имаме личен избор дали направим нещо или не. Хората, научили се да носят отговорност, казват: „Имах избор и избрах еди какво си“. Това е поемане на отговорността за собствените действия. Нарича се зрялост. Докато не поемем лична отговорност, няма изход от ситуацията. Онези, които не искат да са жертви, са способни да кажат: „Вината беше моя“. Дори когато тяхната вина е била къде по-малка от тази на други, които не могат да я признаят. Но именно първите биха могли да провокират така необходимата промяна на едно обществено съзнание, в което множество от перманентни „жертви” никога не порастват.

Светослав Атаджанов