Почит към жертвите на т.нар. Народен съд

В деня за почит към жертвите на комунизма: „И никакви съображения за хуманност“... Денят за почит към жертвите на комунистическия режим се отбеляза за пръв път на 1 февруари 2011 г.

.

Петя Владимирова, в. „Дневник“

Защо 1 февруари?

На 1 февруари 1945 г. първи и втори върховен състав на Народния съд белязват историята на Третата българска държава с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици. Осъдени на смърт за 67 депутати от ХХV народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 г. до 3 септември 1944 г., начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици). На смърт са осъдени и тримата регенти на малолетния Симеон ІІ – княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор.

Ген. Никола Михов. Снимка: в. „Дневник“

Оцеляват само един премиер – Константин Муравиев, и неговият кабинет, управлявал страната от 3 септември до 9 септември 1944 и свален с деветосептемврийския преврат. Муравиев получава доживотна присъда и излиза от затвора през 1961 г.

Преди да започне процесът тримата регенти, премиерите и началниците на Генералния щаб са  откарани в СССР и там са разпитвани повече от месец. Върнати са на 3 януари 1945. (След масова обществена подписка през 2008 г. две български  правителства уж настояват Москва да ни върне архивите, изнесени от съветското военно командване, а заедно с тях да получим и протоколите от разпитите на българските държавници или поне копия, но реални действия на междудържавно равнище досега не е известно да са предприети.)

Абсурдът е в това, че присъдите на т. нар. народен съд се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите“, тъй като все още действа Търновската конституция. Която впрочем  не позволява извънредни съдилища, какъвто е народният съд.

Британският политически наблюдател в София по онова време Бозуел Хаустаун посочва, че „присъдите са определено отмъстителни“. И добавя онова, което днес историците признават единодушно като факт (защото то е документирано в достъпните вече архиви на Коминтерна), макар и да му дават различни обяснения според собствените си идеологически пристрастия: „Присъдите са планирани не само на местна почва.“

След 10 ноември 1989 историците публикуваха телеграмите на Георги Димитров от Москва от декември 1944 до април 1945 с разпореждания до ЦК на Комунистическата партия, сред които се открояват две забележителни „препоръки“: „Никой не трябва да бъде оправдан“ (21 декември 1944, написана на руски!) и „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“ (януари 1945).

Резултатът е уникален: Докато Нюрнбергският трибунал постановява едва 14 смъртни присъди на висши нацистки функционери, а в Япония – 9,

„народният съд“ убива общо 2730 българи

И това се случва в България, която единствена от съюзниците на Германия не е била воюваща държава срещу съюзените народи през Втората световна война. И която удържа натиска на Хитлер и не изпрати нито един войник на Източния фронт.

Огромният брой осъдени на смърт дава основание на повечето историци – казва проф. Георги Марков, директор на Института по история на БАН, да направят извода, че решението на великите сили – победителки във войната, за съдене на виновниците за престъпленията е използвано от сателитната на коминтерна комунистическа партия в България за подготовка на съветизацията на България. На практика чрез народния съд е ликвидиран политическият, военният и част от интелектуалния елит на Царство България, който би могъл да се съпротивлява на съветизацията. На 1 февруари 1945 са пратени на смърт повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всичките войни, водени от България до онзи момент.

Народният съд започва да действа през декември 1944 г. Дотогава върви стихийно разчистване на сметки, изчезват безследно десетки хиляди. На мемориалната стена пред параклиса до НДК, издигнат през 1992 г. в памет на невинните жертви на комунистическите репресии, са изписани имената на убитите и безследно изчезналите, за които са намерени данни.

Народният съд слага началото на „законната чистка“

От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души.  Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Произнесени са 9155 присъди. Освен 2730-те осъдени на смърт 1305 души получават доживотен затвор.

Съставите на Народния съд, обвиняемите и присъдите се определят на практика от централното и местните ръководства на комунистическата партия. От „народните съдии“ не се изисква дори юридическо образование или квалификация. Адвокати масово отказват от страх да поемат защитата на арестуваните.

В обемистата монография „Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд“ проф. Диню Шарланов и Поля Мешкова показват въз основа на документи пълната зависимост на „народните съдии“ от указанията на комунистическата партия – тогава все още БРП (к).

Когато питат по време на „процеса“ проф. Богдан Филов защо България е била прикачена към престъпната германска машина, професорът, основател на археологическата наука в България, учен с европейска слава, посрещан с почести в най-престижните университети на Германия, Франция, Италия, не казва „защото така реши парламентът“. А помолва „почитаемия съд“ да му разреши да се спре „по-нашироко, по-обстойно“ на този въпрос, защото „той опира до много други въпроси, които се налага да бъдат обективно оценени“. „Съдът“ отлага отговора си, докато получи инструкцията „отгоре“. И тя – инструкцията, е ясна. В никакъв случай, какви са тези меки съдии, които си позволяват да питат дали да говорят враговете на народа.

Присъдите са обявени към 16 часа, държавното радио предава на живо. Свикан е митинг и площадът около Съдебната палата и дори фоайетата са пълни с народ, който вика „смърт“, разказва проф. Марков. Кордоните на милицията едва удържат гнева на народните маси. Справедливата ярост на един човечец изведнъж се оказва толкова силна, че милиционерите са безсилни да го спрат, той пробива кордона и… удря шамар на княз Кирил, извиквайки: „Дойде вашият край.“ Народът  зашлевява физически и заклеймява политически управниците! Князът спокойно отвърнал на човека: „Помислете за себе си.“

Екзекуцията на политиците е извършена в нощта на 1 срещу 2 февруари до запустяла яма в Орландовци, изровена от бомбардировките, извън Централните софийски гробища. На близките не е разрешено да се срещнат с осъдените. Проф. Александър Станишев, който е бил лекар и министър на вътрешните работи и на здравеопазването в две правителства, е накаран да провери дали всички са мъртви, след което последен е застрелян в тила. Ямата е засипана със сгурия, а по-късно превърната в бунище, за да не ходят близките на поклонение.

В книгата си „Спомени“ царица Йоанна пише, че до септември 1946, когато напуска България, тя е посещавала многократно  мястото на екзекуцията и е палела свещи, давайки кураж на близките на убитите да се поклонят и те.  Нито един представител на властта не е намерил кураж да  спре близките, когато сред тях е присъствала  царицата.

През 1995 г. на мястото е поставен каменен кръст. На 26 август 1996 г. Върховният съд отменя присъдите на първи състав и реабилитира регентите, народните представители, министрите, издателите и журналистите.