Премиерата на „ЛЮБОСЛОВ“: АНТИНОСТАЛГИН или за словото като лекарство

На 15 февруари т.г. в Дискусионната зала на Skokie Public Library – Чикаго се състоя премиерата на годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света, литературният алманах „Любослов”, за която премиера Еврочикаго вече писа (вж. тук). Сборникът съдържа литературни съчинения на 36 български автори, живеещи в САЩ, различни европейски страни и в Родината.

Водещ на представянето бе Василен Васевски, секретар на СБП в САЩ и по света. Председателят на съюза, Георги Витанов – Богат, вместо слово прочете своя предговор към алманаха, наречен „Антиносталгин“*. Свои произведения от сборника представиха авторите Симеон Гаспаров, Добри Карабонев и Костадин Жеков, които получиха искрените овации на публиката. Почетен гост на събитието бе генералният консул на Р. България в Чикаго Симеон Стоилов.

По-долу публикуваме предговора на сборника, прочетен на премиерата, и снимки от събитието.

АНТИНОСТАЛГИН ИЛИ ЗА СЛОВОТО КАТО ЛЕКАРСТВО ПРОТИВ БОЛКАТА, НАРЕЧЕНА НОСТАЛГИЯ

„Често неукото сърце знае повече от учената глава.”

Авторът

Когато преди много, много години едно 16 годишно момче замина да учи в столицата, в едно от най-престижните училища, то се чудеше къде е попаднало. От селската къща с дървения чардак под вечно снежните върхове на Пирин и широкополата стреха, дворът с кокошките и петела Геро, козите Белуша и Роска, магарето Марко и верният до безсъзнание Шаро, момчето се озова в луксозен апартамент на 9-тия етаж, в току-що построен жилищен блок на алея „Незабравка”. С изглед към Борисовата градина, златните кубета на „Св. Александър Невски” и витошкия Черни връх, висок колкото един пирински баир. От групата селски деца – пакостници, крадци на ягоди и череши в полето, развалячи на птичи гнезда и убийци на змии, гущери, врабци и лалугери, с пъпчиви вратове, кални нокти и съдрани на коленете панталони, момчето попадна всред чистички, светлолики деца, с изгладени ризки, примиращи от белота и порязващ на панталоните им ръб. От лицата на момичетата струеше светлина, и в минижупите им шестнадесетгодишните им тела бяха не от плът, а от светлина. А напиращата от блузките им млада плът потрепваше като ябълкови цветове, разлюлени от пролетен повей. Момчето гледаше на тях като на извънземни създания и му се струваше, че те гледаха на него като на извъннебесно…

И интересно! Макар че момчето знаеше всички песни, приказки и сказания от баба и дядо, знаеше наизуст всички стихотворения на Ботев, Вазов, Яворов и Дебелянов, басните на Михайловски и фейлетоните на Измирлиев, това селско момче не можеше да говори с градските момчета и момичета. В момента, в който момчето казваше нещо, всички прихваха да се смеят. А подигравките и гавричките се лееха от сърце. Градските деца говореха на неразбираем за момчето език. Те казваха „Новата тепсия на Том Джонс, копеле!” и после някой казваше „Върхът!”. Казваха „Биитълс”, ”Ринго стар”, ”Ролинг стоун” или „Рита Павоне”, и пак се чуваше „Върхът!”. Най-смешният техен виц беше как „Една филия с минижуп гила по „Ръкси”, копеле, и точно на „Графа” скива две с’тинки на земята. Филията се навежда да ги вземе и… егати ташака!”. И пак: „Върхът!”. Кикотеха се и си приказваха по тяхному. А момчето тренираше техните „кво стаа, копеле”, ”ей, тъпунгер” или „ба мааму, пич” в квартирата си на 9-тия етаж на алея „Незабравка”. И не можеше да ги изрече… Гледаше извънземните златни куполи на „Александър Невски”, миниатюрната спрямо родната му планина Витоша от химически чистата си квартира, и сърцето му се свиваше от милост и болка за дома, за родна стряха, за неговата планина, за хората не така красиви, не до там „умни” и „цивилизовани”, но истински като земята, водата, небето и планината. И като нямаше с кого да говори за всичко това, понеже не владееше езика на другите, взе лист хартия, та прописа…

И странно! Пишейки, всички разбираха езика му. И не му се присмиваха. Възхищаваха му се. И граждани, и селяни, и учени, и прости, и умни, и слабоумни. Защото момчето пишеше не с ума си, а със сърцето си… Пишеше не с думи, а със СЛОВО.

И много време трябваше да премине, за да разбере, че мъката, плачът и синкопите на сърцето за дома се наричат НОСТАЛГИЯ, а словото, това чудодейно лекарство против тази „болест неверна”, нарече АНТИНОСТАЛГИН.

Но ако тази селско-градска, бих нарекъл домашна история, е буря в чаша вода, какво би могло да се каже за носталгията и антиносталгина на тия „неуки” селски момчета, нямайки и тридесетгодишна възраст – Христа Ботьов Петков, Иван Минчов Айвазов и Петко Рачов Славейков?! За момчетата Георги Стойков Раковски, д-р Петър Берон, Любен Каравелов, Стоян Михайловски и мнозина още, дето съдбата тях „млади пропъди” да ходят и да се скитат „по тая пуста чужбина, немили, клети – недраги”. В носталгичните си пристъпи тия български момчета, прокудени в далечна чужбина, дадоха на своето любезно Отечество най-свидните си писания, за да я има България.

Далеч съм от мисълта да сравнявам класиците на българската литература, писали в чужбина, с авторите, български момчета и момичета, пишещи в чужбина днес, включени в този сборник на СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА. Но в едно съм сигурен. Написаното тук къде с повече, къде с по-малко майсторство и творчески потенциал, но с любов към българското слово, е плод на носталгията. Изкуството е рожба не на щастието и радостта, а на болката.

Но ще попита някой – защо тогава в този сборник са включени и автори, живеещи в България?! Веднага отговарям: А нима в днешна България мнозина от сънародниците ни не се чувстват емигранти в собствената си страна!!!

Георги Витанов БОГАТ

–––––––––––––––––––––––––––

*  Антиносталгин – неологизъм, измислен от Г. Витанов – Богат