Мълчанието на българските историци

Коректурите на Джъстин Маккарти – кой е този изследовател?

Този “еталон” на човеколюбието има тъй “неортодоксален поглед” към историята, че “съвсем умишлено” загърбва, отрича и осъжда “историографиите на западноевропейските държави, САЩ, на руската, арменската и на балканските страни”, с поразителното обяснение, че “те отдавна са тиражирани и чути”. И главно – защото “не се споделят от Маккарти”.

И още по-главно – защото тези дълбоко несподеляеми от “еталона” факти имат нахалството да противоречат на неговата цел – да докаже “вековния геноцид на мюсюлманите”, изтребени в резултат на “българските жестокости”. (А също и на “арменските зверства”, “гръцките погроми” и “руските злодеяния”.)

Това ни казва предговорът.

И още:

Джъстин Маккарти е американски демограф, професор в университета в Луисвил, Кентъки. Автор на:

“Арабският свят, Турция и Балканите, 1878-1914, Историческа статистика” – Бостън, 1982;

“Мюсюлмани и малцинства: Населението на османския Анадол и краят на империята” – Ню Йорк, 1983;

“Турци и арменци: наръчник по арменския въпрос” – Вашингтон, 1989;

“Османските турци: встъпителна история до 1923 г.” – Лондон, Ню Йорк, 1997;

“Османските народи и краят на империята. Исторически завършеци” – Лондон, Ню Йорк, 2001;

“Кои са турците? Наръчник за учители” в съавторство с Каролин Маккарти и с участието на Талят Халман, Юлкю Бейтс и Йозлем Сенсой – Ню Йорк, 2003;

“Арменският бунт във Ван” – издателство на универститета в Юта, 2006.

Какво не научаваме от предговора?

През 1967-а 22-годишният Джъстин Маккарти постъпва в Корпуса на мира в Турция и две години преподава в Близкоизточния технически университет (Orta Doğu Teknik Üniversitesi) и в Анкарския университт (Ankara Universitesi). Той е член-кореспондент на Турското историческо общество, почетен доктор на университетите “Демирел” (2000 г.) и “Ататюрк” (2007 г.) и – внимание! – на Босфорския университет (1985 г.).

Босфорският университет (Boğaziçi Üniversitesi) е приемник на Роберт колеж (Robert College). През 1876 г. директор на Робърт колеж е Джордж Уошбърн (George Washburn), негов близък приятел е проф. Албърт Лонг (Albert Long). Най-уважаваният гост на колежа е сър Едуин Пиърс (Edwin Pears) – английски адвокат. Благодарение на тази знаменита тройка и особено на сър Едуин Пиърс, в Лондон пристигат първите съобщения за ужасите в България – още на 23 юни 1876 г.

А преводачът на Макгахан, Скайлер и Карл Шнайдер в тяхното жестоко пътуване из “долината на смъртта”, която е опустошената българска земя, се казва Петър Димитров, ученик в Робърт колеж. През 1878 г. той ще преведе и “Уроци по клане” на Гладстон. Кръгът винаги се затваря. Понякога – в своето отрицание.

Маккарти е член на Управителния съвет на Института за турски изследвания (Institute of Turkish Studies), създаден през 1982 г. с $3 млн. безвъзмедна помощ от Турция. ITS е базиран в Georgetown University.

Мисията на ITS e “да подкрепя американски учени и научни изследвания за турската история и култура, както и за съвременните политически, социални и икономически промени в Турция; да подпомага американските университети в областта на турските изследвания чрез обогатяване на университетските библиотеки и програми за обучение, научни конференции и информационни дейности; да съдейства за издаване на книги и списания за Турция и за разширяване на разбирането и знанията за турската история, общество, политика, и икономика.

От 1983 г. Институтът спонсорира годишна програма за учените, колежите и университетите в САЩ. Основната цел на програмата е да предоставя подкрепа, безвъзмездна помощ и стипендии за развитието на османските и турските научните изследвания. Заявленията се оценяват от комисия, съставена от Съвета на гуверньорите и асоциирани членове на ITS. Тази постоянна комисия представя своите препоръки на Управителния съвет за одобрение”.

И още:

За първи път опусът на Маккарти вижда бял свят през 1995 г., в Принстън, Ню Джърси – “Death and Exile: The Ethnic Cleansing of Ottoman Muslims, 1821-1922″. През 1998 г. излиза на турски – “Ölüm ve Sürgün: Osmanlı Müslümanlarına karşı Yürütülen Ulus Olarak Temizleme İşlemi 1821 – 1922″.

През същата 1998 г. проф. Джъстин Маккарти е награден с Орден за заслуги към Турция. Други награди: наградата “Пол Харис” на Rotary International; наградата на председателя по образванието на Съвета за турско-американско приятелство; наградата на Турско-американските организации; наградата на Шюкрю Елегдаг (бивш посланик на Турция в САЩ), представена от Асамблеята на Турско-американските асоциации.

Само припомням – фондациите “Роберт Бош” (Robert-Bosch-Stiftung) и “Памет, отговорност и бъдеще” (Erinnerung, Verantwortung und Zukunft) финансираха проекта на Брунбауер и Балева, а титулната страница беше на официална бланка, украсена с герба на Федерална Република Германия. Междувременно в Berlin-Brandenburgische Akademie der Wissenschaften Балева защити докторат “Kunst und Nationalismus auf dem Balkan. Das Beispiel Bulgarien” (“Изкуство и национализъм на Балканите. Примерът България”). А на 19 май 2011 в Humboldt-Universität Балева потресе оскъдната аудитория с лекция за “някакви предполагаеми жертви” в Батак, за “които се говори, че били загинали или евентуално изгорени, или кремирани”.

Неортодоксалният хуманист

Маккарти не чете и не цитира “опортюниста Гладстон”; подминава с мълчание Юджийн Скайлер и Уолтър Беринг; не споменава името на Макгахан (но пък го титулува презрително – оня “журналист с богата фантазия”, автор на “сензации” и търсач на “високи тиражи”); а Иван дьо Вестин изобщо не съществува – нито репортажите му във “Фигаро”, нито книгата му “Пътуване в страната на въстаналите българи”.

Не чете и не цитира американската анкета на протестантския мисионер Джеймс Кларк и журналиста Хенри Дуайт (“Страданията в България”, 17 октомври 1876 г.); нито германската анкета на д-р Карл Шнайдер, кореспондент на “Кьолнише цайтунг” (“Няма край на турските зверства”, август 1876 г.); нито френската анкета на Албен Розе (“Въстанието на Балканите през май 1876 г. и кланетата в България”, 2 август 1876 г. и “Опровержение на доклада на Едиб ефенди”, 16 август 1876 г.).

Не чете и не цитира нито един български източник. И подритва всеки документ и факт, всяка буква, които го опровергават и изобличават в неговата откровена преднамереност, политиканско пренаписване на историята и мним академизъм.

Неуморният ревизор и коректор на историята зорко бди да не падне и най-фин тичинков прашец върху благообразната Османска империя. И още по-зорко дебне да не би във времето да остане някаква запетайка, не дай, Боже – удивителна, най-бледа следа дори за съществуването на България. И колчем срещне такова опущение в историческия правопис, мигом го заличава.

Маккарти зачерква българската история, нация и държава. Възкресява из историческото небитие мечтата на Мидхад паша за “османска нация”. Проповядва въжделенията на радикалния ислям за една обща, “ислямска нация”.

И с присъщата си дръзновена безкористност обслужва доктрината на неоосманизма за “реинтеграция на Балканите, Кавказ и Близкия Изток” в историко-географския и културно-икономически ареал на Османската империя. За “да станат те, заедно с Турция, център на световната политика, както през ХVІ в.”, за “да възкресим” чрез “създаването на нова регионална идентичност” онова златно време, когато “от ХV до ХІХ век балканската история беше история на успеха”. Защото “времето на Османската империя е Златният век за Балканите”. Това идилично описание принадлежи на Ахмед Давутоглу (флагман на нео-османизма и външен министър на Турция) и започва с думите “Имам един блян…”.

Маккарти ни причислява към несъществуващата “османска нация” – белким проумеем, че сал реинтеграцията в неоосманския блян има силата да помилва и опрости “българските злодейства”. И в дивно единомислие с Високата порта обвинява въстаналите българи в чудовищни престъпления, които никога не са извършвали. Осъжда на позор тяхната жертва и гибел, обрича на презрение тяхното достойнство и благородство.

Понеже неговият хуманизъм бил неортодоксален, извисен и висш. За разлика от жалкия ортодоксален хуманизъм, задръстен от зловредно състрадание и съпричастие, затлачен от някакви (всякакви) презрени принципи, примитивна последователност, низша почтеност, низка честност и позорна искреност, тъй присъщи на тъпите православни отодокси. Защото ортодоксален означава православен. Изначално и неотменимо.

Неортодоксалният опус на Маккарти е възхвала на робството, апотеоз на Високата порта, реабилитация на кървавата Османска империя, аргумент за реосманизацията на Балканите, Кавказ и Близкия изток.

Робството е благо; турските злодейства – нежна грижа; ятаганът и дръвникът – изтънчени инструменти на човеколюбието; поруганието –достойно за похвала; безропотното подчинение – добродетел; робското търпение – висша ценност; любовта към поробителя – божия благодат; поривът на един народ към свободата – предателство към благодетелната империя; непокорството – осъдително; протестът – престъпен; съпротивата срещу една най-гнусна тирания – черна неблагодарност към великодушието на тирана; саможертвата – позор; борбата за свобода – най-тежко престъпление; въстанието – варварство; Освобождението на България – грабеж; историческите факти – неуместна подробност; истината – лъжа.

Лъжа, опакована в академична тога.

Университетското издателство у нас е оставило опуса на Маккарти без научна редакция, без придружаваща студия, без послеслов (поне), без една бележка под линия (дори).

Защо?

Поради недоглеждане? Или съгласие? Или безразличие? Или заради “едни пари”?

Българските историци мълчат.

Мълчат политиците.

Мълчат медиите.

Защо?

За да не си навлекат обвинения в “просташка истерия”, “бутафорен патриотизъм” и “евтини националистически масали”; в организиране на “политическа цензура” и грубо посегателство върху “академичната свобода”? За да не изглеждат “неинтелигентни и агресивни варвари” в очите на световната прогресивна общественост?

Мълчанието е съучастие.

И още по-лошо.

Велислава Дърева,

Bolgari.net