Граждани „второ“ качество

Близо 1,5 млн. емигранти нямат пряко представителство в Народното събрание

Светла Василева, в. „Дума“

България е там, където има поне един българин. Значи навсякъде. Или поне в повечето кътчета на планетата. Данни на МВнР сочат, че към 2010 г. българските граждани в чужбина са над 1 млн., без тези в Турция. Според дипломатическите ни представителства обаче към 2011 г. броят им общо надхвърля 2 млн. души. Държавата няма точна статистика за своите граждани, напуснали границите й. Така, както няма статистика за българите, учещи във ВУЗ или специализиращи и пишещи докторати извън пределите на страната. Било трудно събирането на подобна информация. Едва ли не невъзможно. Според чиновниците.

Държавата България, в лицето на последните управляващи от ГЕРБ и тяхната програма за европейско развитие (от 2009 г.), обеща да разработи общонационална стратегия за съхраняване и разпространение на българската култура, идентичност и език и за гарантиране правата на българите по света. Подобен документ все още не е факт. Миналият на първо четене в НС Закон за българите и българските общности извън Р. България (ЗББОИРБ) е оттеглен. Поради очевидната му несъстоятелност и протестите на диаспората срещу един чисто формален акт, създаден без нейно участие с цел уреждане статута на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ) и официализиране на политики, които ще се водят от назначени бюрократи, дистанцирани от исканията и проблемите на емигрантите.

Държавата България чрез управляващите заяви от високи трибуни, че ще привлича обратно напусналите я нейни граждани. Премиерът Борисов дори се ангажира със срок – до три години, през които ще се реализират европроектите и ще се построят магистралите. Сякаш емигрантите са напуснали заради факта, че няма къде да карат колите си, а не поради липсата на перспектива, заради лоши икономически условия, непредвидима бизнес среда, мудна съдебна система, висока корупция, тромава администрация, недружелюбни институции, безнаказана престъпност, двойни стандарти и унизително отношение, и пр.

България е там, където има поне един българин. Нейните граждани, независимо от географската си локация, са с равни права и задължения. По Конституция (чл. 26, ал. 1).

Действителността е различна

от записаното в основния закон. За разлика от живеещите в страната, българите, установили се в чужбина, нямат нито легитимно институционално представителство (съгласно действащите към момента нормативни актове), нито пряко политическо представителство в парламента. Предвид стресиращите данни на статистиката, наредили българската нация сред най-бързо топящите се в света, комбинирани с факта, че сме един от водещите донори на „сиво вещество“ и не можем да се похвалим с добра демографска перспектива, смислената политика и реалните стъпки за приобщаване на емигрантите са крещяща необходимост. Евтини ПР-ходове като срещи на политици със задграничните общности, съпроводени с обещания на килограм и кресливи лицемерни послания, вече не са ефективни.

Българската емиграция, особено тази от последните 20 години, е сравнително млада и все още има силни връзки със страната. Фактът, че само за 2011 г. българите в чужбина са превели на свои близки 770,1 млн. евро (по официални данни) – сума, над шест пъти по-голяма от преките чужди инвестиции (125 млн. евро), ги превръща в значим икономически фактор. Това едва ли ще е така завинаги. С увеличаване на годините зад граница мостовете стават по-крехки. Нужно ли е да рухнат, за да започнем да ги строим отново?

Стари европейски демокрации са намерили форми за приобщаване на емигрантите си към проблемите на страните-майки, за включването им в националния живот и използване на енергията, експертизата и контактите им за разширяване на влиянието, за ненатрапчиво лобиране или дори за откровена икономическа експанзия. Първият подобен изборен орган в Европа – Асамблеята на французите от чужбина (създаден като Висш съвет на французите от чужбина през 1948 г.), има консултативни функции към правителството по въпроси, засягащи френските граждани по света и френското присъствие зад граница. Италианската диаспора е представена (от 1989 г.) чрез комитети на емигрантите към дипломатическите представителства и Генерален съвет на италианците от чужбина. По подобен начин са организирани и испанските емигранти (от 1987 г.). Португалците разполагат със Съвет на португалските общности (от 1996 г.).

България е единствената страна на Балканите, чиято диаспора не е институционално представена в страната. Съгласно действащия Закон за българите, живеещи извън Р. България (в сила от 2001 г.), би трябвало да е създаден и да функционира Национален съвет на българите по света. Такъв обаче няма. Понеже над

десет години никой не написва правилник

за прилагане на закона. В действителност дори и да беше създаден, този орган по своя замисъл, същност и начин на конституиране щеше да е далеч от реалния свят на диаспората, защото по дефиниция 9-членният му състав се избира не от нея, а от Народното събрание (7 члена), президента и Министерския съвет (един от министрите се определя за представител в съвета). Подобна формация би легитимирала държавата, но не и емигрантите. В заключителния акт на конференцията „Политика за българите в чужбина“, състояла се в Брюксел през ноември м.г., представители на българите по света настояват за:

– провеждане на избори за легитимни и представителни редовни Обществени съвети по държави, със статут на консултативни органи към дипломатическите представителства;

– създаване на реално действащ изборен национален орган – Национален съвет на българите в чужбина, съставен преобладаващо (минимум 4-5) от представители на българите зад граница, на администрацията на президентството, излъчени от парламента депутати и представители на изпълнителната власт.

Изборът на Обществени съвети като консултативни органи към дипломатическите представителства технически е осъществим още с предстоящия това лято парламентарен вот. Като организация е необходимо огласяване на кандидатите за съветници и поставяне на допълнителна урна в помещението за гласуване. Проблемът е в наличието на политическа воля за подобен акт, доколкото съгласие за провеждане на подобен избор трябва да бъде дадено от МВнР, а то към момента предпочита да не коментира темата.

Освен, че нямат легитимно институционално представителство, емигрантите ни са лишени и от пряко парламентарно присъствие, макар Конституцията да прогласява равни права и задължения за българските граждани, независимо от географското им местоположение. Така създаването на закони от НС, писането на подзаконови нормативни актове и въвеждането на административни практики, които ги засягат пряко, става без да има кой да защити правата и интересите им.

На последните парламентарни избори (2009 г.) гласувалите зад граница са 156 195, но въпреки това те нямат свои депутати. Съществуващото законодателство не предвижда в избирателен район „Чужбина“ да се регистрират партийни листи или независими кандидати, както в останалите 31 МИР в страната. Гласовете на емигрантите се разпределят било в Перник, Велико Търново, Габрово или Шумен, постигайки двойно негативен ефект. От една страна, подобно „упражнение“ обезсмисля гласуването, защото не води до пряк резултат и дистанцира диаспората от случващото се в България. От друга страна, изкривява вота на избирателите в страната в районите, в които се получават гласовете от чужбина.

В Европа, и дори на Балканите, вече е решен проблемът с директното представителство на емигрантите в националните парламенти чрез депутати, избрани в обособени избирателни райони зад граница. Тази практика е установена във Франция, Португалия, Италия, Румъния, Сърбия, Македония и Хърватска (вж. таблицата). У нас политиците се правят, че подобен опит не съществува, лишавайки с лека ръка над 1,5 млн. български граждани от пряко представителство в НС.

Нещо повече. Сегашните управляващи въведоха с Изборния кодекс

най-рестриктивните условия за гласуване в чужбина

за последните 20 години. Те наложиха практиката на фактическа активна регистрация чрез изискване за предварително подаване на заявления за гласуване, завишиха минималния брой необходими заявления за откриване на избирателна секция извън дипломатическите представителства – от 20 на 100, премахнаха възможността за откриване на избирателни секции по преценка на посланиците, увеличиха срока за подаване на заявления – от 20 на 25 дни преди датата на изборите. ЦИК също постави допълнителни препятствия при упражняване на избирателното право от диаспората, затруднявайки изпращането на заявления за гласуване по електронен път, изисквайки то да става само в сканиран вид по имейл и задължително в един определен електронен формат (pdf). Администрацията на МВнР пък, по собствените й признания, не е отчитала заявления, ако не са изпратени едно по едно, всяко в отделен имейл или писмо.

Държавната администрация с помощта на информационните масиви на МВР и ГД „ГРАО“ успя да направи забранителен списък за гласуване на местните избори, включващ над 600 000 български граждани, добросъвестно декларирали пред нея настоящ адрес в чужбина, вместо да използва тази информация за оценка на необходимия брой избирателни секции по държави.

През 2011 г. българите успяхме да се преброим електронно през мрежата (41,1% по данни на НСИ) и резултатите бяха признати за валидни. Учудващо е, при съвременното развитие на технологиите и възможностите, които предоставят за дистанционен обмен на информация, защо досега на българските граждани в чужбина не е даден шанс за интернет гласуване. Освен че ще бъде по-евтино, вероятността повече емигранти да се възползват от правото си на избор е огромна. Годината на парламентарните избори и особено настоящият момент, в който върви обсъждане на Изборния кодекс, е чудесна възможност за корекция на съществуващата несправедливост по отношение на институционалното представителство на диаспората и на прякото й представителство в НС. Ще има ли обаче политическа воля…

Данните са от „Избори в чужбина 2001-2011: изборни статистики и еволюция на законодателството, критики и препоръки“, д-р Стефан Mанов и проф. д-р. Любомир Гаврилов

Страни, въвели политическо представителство на диаспората в националните парламенти. Данните са от презентация на Временните обществени съвети на българите в чужбина, представена на конференцията в Брюксел през ноември м.г.