Лаборантният търговец

Разказ от Алекс Болдин

Срещнахме се в една мъглива ноемврийска утрин. На входната врата на апартамента ми се позвъни. Отворих. Пред вратата стоеше слабичко, мургаво, с големи, черни като маслини очи, момче. Беше в почти зряла възраст, току-що прехвърлило тинейджърската. Усмихваше се приветливо. От цялата му външност лъхаше доброта и светлина. Подаде ми ръка за здрависване и обясни:

– Казвам се Митко… Димитър Илиев Йовчев. Лаборантен търговец съм. С това си изкарвам прехраната. Чичо, искате ли да Ви предложа нещо, което би Ви вършило работа? Ако купите, ще помогнете на мен, а и на други деца без родители, на които правя дарения.

Последното ме озадачи. Как това момче хем търгува за да яде, хем помага на деца без родители? Бях крайно озадачен и любопитен. Външният му вид ме предразположи. Наистина, днешният свят е пълен с измамници, а и момчето имаше вид на добре облечен представител на циганския етнос.

Реших да рискувам. Поканих го в кухнята. Седнахме край масата, сложих джезвето за кафе и една чинийка със сладки.

– Кажи сега, Митко, какво ще ми предложиш? Той бръкна в един книжен плик, извади някакви целофанови пакетчета и ги нареди пред мен.

– Това са пръстени за мъже и за жени. Ето и огърлици за ваша близка, индийски са, евтини, по пет лева броя. Това са играчки за деца, ако имате внуци са много интересни – вижте само!

Той отвори малко целофаново пликче, извади едно дребно мече, побутна го и то започна да пристъпва по покривката и да ръмжи.

– Вижте какви красиви химикалки. Евтино ще ви ги дам, по петдесет стотинки бройката. Имам ги в два цвята, син и червен.

Станах, сипах кафето в две малки чашки, поставих едната пред него. Загледах се в момчето. Цялото му лице грееше в предразполагаща усмивка. Зъбите му белееха. Явно много държеше да ми се хареса и да купя нещо.

– Добре, харесаха ми химикалките. Ще си купя един комплект, тъкмо изписах моите.

Момчето се зарадва, очите му засияха весело. Посегна към чашката с кафе, отпи и заразказва за себе си. Не бях го питал нищо. Просто бе видял в мен един добронамерен и позитивен човек, и имаше нужда да сподели житието си.

– Чичо, аз съм без родители. Може би имам някъде, но не зная за тях, никой досега не ме е потърсил. Израсъл съм в домове за деца без родителски грижи. Много е тежко да се живее без родители, чичо. Когато навърших пълнолетие, трябваше да напусна дома и да търся начин да се издържам сам. Работил съм какво ли не – в старчески дом, в хоспис, мил съм чинии в ресторант, служил съм и в казарма – 6 месеца. През свободното време се занимавам с лаборантна търговия. Така сам си поех живота.

Обичам да помагам на хората, а и те ми помагат. Леля Сийка – шивачката ми помогна да си намеря квартира. Помага ми и да се устроя на работа.

Като припечелих пари от лаборантната търговия, започнах да правя подаръци на децата в домовете. За Коледа и за Великден им нося лакомства и играчки. Аз съм бил като тях и зная какво е да си сам, без родител. Като ги гледам в очите, радост ми облива сърцето. Всяка тяхна усмивка е и моя усмивка. Чувствам, че трябва да им подаря нещо, колкото и да е малко, което ще ги зарадва. Щастие ме обзема като ги видя, че са щастливи.

Има едни добри хора, който ме взеха на десет години като приемни родители. Това са семейство Лазарови. Децата им са в чужбина и са много самотни. Добри хора са. При тях се чувствам като при истински родители. Миналата седмица се навършиха 60 години от тяхната сватба. Подарих им торта със шест свещи и един голям букет цветя. Зарадваха се много, целуваха ме. А на мен ми потекоха сълзите, чичо, като ги гледах.

Чичо, не е радостен живота на дете, отгледано в домовете за безпризорни. Най-тежко е по празниците. Всички се веселят семейно, слушат музика, пеят, а ние – изоставените, тъгуваме и плачем. Гледаме някой да дойде и да ни поиска за свое дете. Нямате си на представа какво е това чувство, какво изпитва едно такова дете… Затова им нося подаръци, защото зная какво жадуват душите им.

Митко замълча. Засърба кафето си. Явно не му се бе случвало да пие тая напитка често. Беше му някак притеснено, но говореше. Имаше нужда да изкаже онова, което му е на сърцето.

– Как мислиш да продължиш нататък живота си, Митко?

– Как ли? Искам да се изуча. Ще се запиша в механотехникума. Харесват ми автомобилите. Едновременно ще работя, ако ми позволят разбира се. А като завърша, ще хвана работа в автосервиз. Ще припечеля и ще уча за инженер. Това ми е мечтата. Ако имам късмет, ще се и оженя. Искам да си имам едно детенце, което да мога да отгледам сам, да го възпитам като добър човек, което да няма моята съдба на безпризорния. Искам то да отрасне като нормален човек, да се изучи, да не бъде наркоман, дилър или крадец. Хей това искам! Не е много, нали, чичо?

– Ти си добро момче, Митко! Имаш ли нужда от нещо? Мога да ти помогна, само кажи?

– Не, нямам. Сам се оправям в живота. Сега трябва да тръгвам, защото съм обещал да помогна на готвача от ресторанта, за да приготви дневните ястия, а после, след обяд ще ида до старческия дом. Там имам един болен приятел – дядо Стоян. Не може да се обслужва сам, а санитарите все го забравят. Пита за мен непрекъснато…

– Я да видя… мисля, че ще купя и тоя пръстен за моята племенница. Харесва ми…

Това беше моят жест на възхищение към това момче. Нямаше как по друг начин да му помогна. Не можех да му дам милостиня. Можех само да купя нещо от него. Това щеше да запази достойнството му.

– Вземи и тези ябълки, виж колко са сочни. Имам достатъчно в килера, от моята градина са, вземи…

Митко се усмихна срамежливо, пое плика с ябълките, взе чантата с „лаборантната“ си стока и тръгна.

Надали щях да го срещна отново, но ми стана много приятно от тая среща.

Съдбата обаче отреди друго. След седмица ми се наложи да се отбия в полицията. Бях наел един „строителен майстор“, който ми взе капаро и ме измами. Нито свърши работа, нито върна парите. Не ми се искаше да се занимавам с полиция, но след кратко колебание реших, че е нужно.

Влязох в приемната за граждани и подадох жалбата на служителката от деловодството. След като взех входящия номер, се обърнах да си ходя. С периферното си зрение обаче съзрях позната физиономия. Край масата на един стол седеше младо мургаво момче с посинено око. Стори ми се познато отнякъде. Напрегнах ума си и се сетих къде съм го виждал. Разбира се, това беше Митко, „лаборантния“ търговец.

Видя ме и той. Позна ме. Усмихна се, стана, подаде ръка като на стар приятел и без да го разпитвам започна да обяснява:

– Вчера, когато се прибирах у нас, ме нападнаха двама цигани. Биха ме и ми взеха сака със стоката и парите. Сега съм тук, за да се оплача. Чакам вече почти един час, но никой не ми обръща внимание. Искаха ми лична карта, питаха ме къде живея, кои са родителите ми. Като чуха, че съм без родители, нещо замлъкнаха. Казаха да чакам и това е. Чакам цял час и никой не идва. Ще постоя още малко пък, ще си вървя. Може и нищо да не направят за мен. Аз си зная, че имам вид на циганин, а те, в полицията, не ни харесват нас, циганите. Не им харесва, че се оплаквам от моя етнос… Нямам надежда, че ще ми се помогне. А вие, как сте, чичо? Добре ли сте? За какво сте тука?

Разказах му без да се впускам в подробности. Всеки един от нас си имаше своите житейските грижи и би трябвало да си ги понася сам, без да занимава другите с тях. Той ме разбра. Усмихна се въпреки, че едното му око го болеше и се беше затворило. Поканих го да ми дойде пак на гости. Обеща. Разделихме се като приятели.

Излязох от полицейското управление. Ноемврийската мъгла се стелеше наоколо. Някакви общински метачи събираха окапалата жълта шума. Говореха на висок глас и се оплакваха от недоимъка си.

Пред входната врата се бяха събрали групичка полицаи. Те пиеха от крак кафе и обсъждаха последните новини от местните избори. Някои от тях бяха изкарали безсънна нощ около изборните секции. Не им бяха давали работно облекло. Коментираха го оживено. И те си имаха грижи и проблеми…

Някаква мръсно бяла котка се прокрадна от ъгъла на зданието, притича през улицата и се шмугна под една полицейска кола. Беше и студено, и вероятно там очакваше да намери малко топлинка. Това едва ли щеше да стане, точно обратното. Мъглата някак неочаквано прихлупи всичко наоколо, студена, влажна и непрогледна. Отнякъде се появи с ръмжене общинският камион за събиране на смет. Метачите започнаха да товарят по двойки събраната есенна шума. Те бяха така гръмогласни, че в един момент притаилата се котка не издържа. Изскочи изпод колата и с неподозирана бързина се стрелна натам, където мъглата би я скрила от хорската гълчава.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Бел.ред.: По желание на автора, в заглавието на този разказ не е отразена условността на прилагателното „лаборатният“ и то не е в кавички.