От първия брой на вестник „К“: Случаят с Европа е Случаят

На 5 октомври т.г. излезе първият брой на в. „К“ (вестник за критика, дебати и културни удоволствия), създаден от Копринка Червенкова, Христо Буцев, Марин Бодаков, Геновева Димитрова, Теодора Георгиева, Никола Вандов, Екатерина Дочева, Кирил Василев и пр. – т.е. от екипа на онзи вестник „Култура“, който вече го няма и бе заместен от едно ново издание, имащо самочувствието да се нарича така и да „притежава“ тази „марка“, ръководено от Тони Николов, както и благоволението да бъде финансирано от банкера Светослав Божилов, който финансираше „Култура“ в последните години. Вестник „К“ е направен в редакция, останала почти без компютри, а средствата за неговото издаване са събрани от малки дарения.

На стария екип на вестника, който бе заменен от екипа на портала „Култура“, не му остана друго, освен да се опита да създаде нов вестник. Всичко, което е създал този екип, в който има известни журналисти, работили за вестник „Култура“ в продължение на десетилетия, е оставено като наследство на други хора, които разполагат и с името на вестника, и с неговия сайт, и с административен достъп до всички стари броеве на „Култура“, и с благоволението да бъдат финансово осигурени.

За разлика от тях, вестник „К“ трябва да тръгне от нулата. Без името „Култура“, без големия символичен капитал на това име и съдържание, пришити към други хора и създаденото сега, а не преди десетилетия от тях издание, без осигурено финансиране и само с помощта на част от читателите на в. „Култура“, които са дарили някакви средства, да има вестник „К“. Дали и как при тези условия може да просъществува това автентично продължение на в. „Култура“ (защото „Култура“-та с новия си екип и главен редактор не е такова автентично продължение), под името в. „К“, е въпрос, над който културни институции и/или фондации в България, ако въобще има такива, на които да им пука за това, си струва да се замислят.

Сайтът на вестник „К“ още не е готов, той е в процес на създаване. А в сайта на вестник „Култура“, където са събирани и качвани през годините толкова много броеве на този важен за историята на българската културна публицистика, критика и политика вестник, е качен, като пореден брой на в. „Култура“, първият брой на новото издание, ръководено от Тони Николов.

Понеже в. „К“ няма още сайт и първият му брой може да бъде видян само на хартия, публикуваме тук едно много интересно интервю с Ани Илков, наречено „Случаят с Европа е Случаят“, което ни бе предоставено от в. „К“. Както и, преди това, редакционната колонка, която гласи:

„Здравейте!

Вероятно този първи брой на едно ново издание ви напомня нещо. Няма как да е иначе, то е продължение на едно заглавие, Култура, което бе узурпирано и превърнато от седмичник в някакъв месечен сборник.

Екипът на седмичника започва това издание, защото многогодишните традиции искат да бъдат защитени, а новото, което променящите се времена носят – да бъде присаждано внимателно върху тях. Така, с постоянство и целенасоченост, се гради медия и се печели доверие. Така и само така, впрочем, се гради и културата на една нация – чрез приемственост, а не чрез скъсване.

Революционни прекъсвания се случват в света на изкуствата, там те улесняват създаването на адекватни към обновяващия се свят съобщения.

В по-общия случай с националната култура обаче, чиято непрекъснатост, бихме казали монолитност, е условие за здрави и плодоносни обществени отношения, всяко подценяване на натрупаното е фатално.

Фатално за културата е олекотяването и загубата на критерии при оценка на произведенията, множащото се бездарие под фалшивия лозунг за фалшива вседостъпност или фалшив елитаризъм на културата.

Фатално е – и за културата, и за обществото – налагането на една единствена гледна точка, на една единствено правилна идея. На страниците на това ново – обаче с богати традиции – издание множеството на идеи и на гледни точки ще е задължително.

Така започваме.

Добър ден!

К“

СЛУЧАЯТ С ЕВРОПА Е СЛУЧАЯТ

Разговор с Ани Илков

– Нямаш ли чувството, че нещо скърца? Че нашият свят нещо скърца? Нещо се клати. Нещо заплашва да се срути…

– Трудно можеш да намериш оптимист днес, където и да отидеш в нашия свят. Сега ще попитате какво скърца. Отговорът сигурно трябва да е дълъг и сложен. Според мен, на едно равнище самото човечество е вече уморено. Има критици на технонауките, които твърдят, че самият техно-научен процес (това, което комунистите се мъчеха да наричат „научно-технически прогрес”, но не му помагаха много) се забавя, блокира, буксува. Ще дам един пример – да си спомним научно-фантастичните истории, които се разказват, изписват се в романи – и западните, но и съветските, през 50-те и 60-те години – и да видим как там бива представен техническият прогрес на двехилядната година. Най-баналното е да се каже, че те представят света като екологически прочистен, социално доста изравнен, няма коли, няма замърсявания, колите са се превърнали в някакви въртолети, които летят ниско над земята – и всичко това днес не е вярно, ние не сме отишли в тази посока или ако сме се движили в тази посока, не сме напреднали много. А трябва да ви обърна внимание, че принципът на двигателя с вътрешно горене е патентован около средата на ХІХ век, ето ви пример за ужасно забавяне. Освен това, никой не е предвиждал през 30-те години, освен може би гении като Клод Шанън и Алан Тюринг, че светът ще се развие в посока на такова комуникативно обиграване на огромни пакети от информация. Въпреки че тези хора промениха радикално света, дори те не разпознаха промяната, дошла чрез тях. Ето такава е невъзможността да познаем какво иде и като скърца, какво точно ще се счупи. Обичайно не познаваме. Бъдещето идва с месианска стъпка и сред вселенска тишина, шумът на живите не му пречи, а техните дела не му помагат.

– Може би защото имаме „векторно” мислене. Когато говорим за двигателя с вътрешно горене и за това, че той е трябвало да чака години, преди да бъде внедрен и използван, изпускаме факта, че за да се случи нещо, трябва да се „съберат”, да се натрупат определено количество условия. Принципът на двигателя може да е изобретен и през Средновековието, но ако не са се събрали останалите условия, за да се направи автомобилът – материали, горива, пътища, социална необходимост – той си остава една потенция. Колко ли неща са измислени и никога не са влезли в употреба…

– Аз мисля, че е обратното – „измислено“ или открито, или дарено е винаги само необходимото. Всичко възможно е необходимо, а не обратното. Особено атомната бомба.

– Интересно, как е с теб, чувстваш ли умора от толкова смени в живота около нас. За един човешки живот възрастните поколения трябваше да минем през толкова различни начини на мислене, през толкова парадигми, можем да кажем и през различни мечти даже? И не само декорът се сменяше: радио, телевизор, компютър, интернет… Беше комунизъм с най различни фази, после капитализъм с либерална демокрация и край на историята, сега се е задало май нещо друго…

– Уморява се човешката надежда, че световете подобряват условията за живот на всички. Всъщност, не се получава така. Това си личи и от нашия опит с тази серия от социални, културни и политически промени… Нито идването чрез съветския ботуш на комунистите на власт, нито падането на комунизма изиграха месианистично-финалистката роля, която им се приписваше. Разбира се, падането на комунизма е акт на известен възврат, на някакво поставяне на нещата върху релсите на онова, което е било и което комунизмът е нарушил… Но тази ужасна меланхолическа непоправимост на света търпи решения в метафизичен план. Ще дам пример с един отдавнашен човек, когото аз обичам – Огюст Бланки*. Той е прекарал половината си живот в различни затвори, защото бил краен революционер и комунар, и анархист. В затвора и пише политическата утопия „През звездите към вечността“ (1872). Било му е забранено да приближава до прозореца, за да не го застрелят жандармите. И чисто мисловно, спекулативно, с меланхолична мечтателност създава идеята за други планети, на които съществата, които ги населяват, ще живеят безсъдбовно и може би затова щастливо. Защото всяко събитие, всеки един миг ще се повтаря и живее в безкрайните си варианти върху безкрайните планети, които той нарича звезди. Така например, ще има някъде планета, на която Наполеон ще победи при Ватерлоо, и т. н. И ако се върнем през линията на утопиите назад, ще видим, че утопиите са произведени също от скука и отчаяние, от тази социална досадливост. И ако светът скърца и сме в края на световете (но това е усещане, което исторически се повтаря), би трябвало да можем да мислим своята утопия като последен жест, би следвало да мислим своята мечта. Коя е мечтата ли? Мечтата за гения, пребиваващ във вечно детство, това е представата, мисля, на Бодлер, мечтата за онова, което технонауките, да речем, могат да дадат на света – вечното детство. Не го наблюдавам това в българския културен опит: общуването с идеи през утопиите. Или го наблюдавам малко свряно, малко изтласкано встрани. Българската култура се развива сега в попварианти, като популярна култура. Смятам, че трябва да се противопоставим на това.

– Това съвременно развитие е като че ли и европейско. Ти прекара немалко време в Индия. Как виждаш Европа оттам, откъм индийския си опит?

– Аз не съм ходил в Хималаите, не съм виждал ашрами и пр. Видях Индия в нейните интелигентски места. Работил съм сред академична интелигенция, тя е силно европеизирана – там бездруго английският език е необходим, за да бъдат събрани ведно, без него биха се разпилели, щяха да враждуват по хумористичен начин, както шоп би враждувал с македонец. Но Индия е много разновидно място, чийто модерен литературен опит е събран в индийската проза и поезия на английски език, която аз слабо познавам. Впрочем, топло място в Индия намират още теософите от първото поколение, самата Елена Блаватска с пронизващите сини очи и т.н. За тия, които разбират, теософите са своего рода утописти в действие.

– Тоест, и Индия скърца.

– Да, отговорът ми е частичен, но мога да отговоря с фраза, която Борхес е взел от любимия си Киплинг, когато казва: който е видял Индия, е видял света. Да, но кой е видял Индия, как виждаш Индия? Аз съм видял интелигентска Индия в Делхи, в най-големия индийски университет, а може би и в света, който обучава триста и кусур хиляди студенти. Та искам да кажа, че никой не е видял Индия. Освен може би Борхес, който никога не е ходил там, доколкото знам.

– Но там няма ли утопии?

– Не знам, в интелигентска среда може би има. Разбира се, обществото е разслоено и политически напрегнато. Въпреки че е забранено, те много добре знаят да се различават и по кастов, и по класов белег. Индия е най-голямата демокрация в света, но в ежедневното живеене няма много демократични правила, които да се спазват. Спазват се други правила и в този смисъл, ако интелигенцията е изграждала, по подобие на европейските утопии, свои утопични идеали, това няма да е никак странно.

– Усещането за скърцане, за тъга, за скука не е ли частен проблем? Не се ли опитваме частните си проблеми (българските, европейските) да ги универсализираме, да опаковаме целия свят с тях. Елементарен пример: Албания. Не мисля, че албанците имат усещането за тъга, за скърцане, което българите изпитват. Напротив, виждам подем, виждам ентусиазъм, енергия, младо общество със страшно много проблеми, но правещо невероятни крачки. Ако сравним Албания от 1989 година и това, което в момента се случва, виждаме практически една новопостроена страна. Същото може да се каже сигурно за Ирландия или Китай – общества в подем, които, струва ми се, въобще не изпитват тази краевековна тъга, за която си говорим.

– Ние описваме ситуация, която е описвана и в стихотворения, като онова на Кавафис, че така умира Европа. На български вече е преведена популярната книга на Дъглас Мъри, консервативен гей, който вече май живее в Австралия**. Случаят с Европа е Случаят. Случаят с Албания е частен. За Китай не можем и да говорим, Китай е комунистическа страна. В Китай подлежиш на смъртна присъда за каквото си искаш, Китай е наложил специални правила, за да допусне Гугъл на своя територия. И тук да вметна, че, парадоксално и сигурно не за дълго, но днес едно от последните свободни места в Европа е България. Тук можеш да плещиш каквото си искаш, хеле пък в академична среда. Нищо не могат, по-скоро не искат нищо да ти направят. Я опитай да плещиш в Германия, опитай го във Великобритания… С други думи, ако махнем Китай, където случаят е съвсем друг – управлението е комунистическо, държавата е позволила на някои хора да живеят с богатството си, но богатствата им са съмнително частни, те могат във всеки един момент да им бъдат отнети. Та, ако се огледаме по света, не е много сигурно, че универсализираме частните си проблеми, по-скоро световната направа на много места скърца. А европейската съвсем.

– Говорим за психологически и екзистенциални нагласи към света, които нагласи влияят на усещането за скърцане. Т.е. те не са непременно свързани с политическия режим, бил той тираничен или демократичен.

– Може би обществата, в които няма подобно усещане, са жизнените… Тогава те са „варварите“. Но не мисля, че това е вярно. Китай не е добрият пример. Живеем в криза на идеите, четете Питър Тийл по въпроса. А знаете ли кой му е преподавал в Станфорд? Рене Жирар.

– „Варварите“ обаче са решили проблеми, които са чакали столетия, може да се каже. Като с глада, например. Всъщност, въпросът е: не е ли Европа частен случай, погледнат от Китай и от Индия?

– Не знам. Може и така да стане. Нещата са на път да се обърнат. Ако Тръмп спечели втори мандат, което ще се разбере сега през ноември, той ще насочи центъра на политическото си внимание и активност към Китай, към Южнокитайско море, ще се опита да организира групи държави там срещу Китай. Но Европа много често в своя исторически път е била „стара“ и изоставяна, и прочее. Тя е стара и в навечерието на Първата световна война и то за пореден път. Преди това имате анти-старорежимните й революции и тути кванти, пише го и Пол Валери веднага след т. нар. Европейска война. Аз съм цитирал статията му в „Зверовете на Август“ цялата, тя е превеждана на български в навечерието на Втората световна война… Ала както и да е! Европа много често е остарявала и се е подмладявала. Но този път едва ли…

– Ако китаец те пита какво значи добрият пример, какво ще му кажеш? Не е ли това с „добрия пример” пак някаква утопия?

– Китайските фабрики са потосмукачни фабрики, там се работи, докато паднеш и умреш или се качиш на покрива и се самоубиеш. А органите ти се продават. Ама вие май не разбирате за какво говорим – говорим за културна война, която дава икономически и политически реперкусии и току-виж станала некултурна.

– Кога започна да изчезва усещането за радост за теб (ако е изчезнало). Радостни ли бяха времената в края на 80-те, началото на 90-те?

– За нас, за мен, за хората, с които дружах, това беше време на големи надежди. Ние таяхме тези надежди още когато съзрявахме, през късните 70, събирахме се в общества – не тайни, но знаехме, че в тях можем да говорим всичко. Големи надежди – горбачовото тръгване, смешните надежди на комунистическа България, която не го приемаше. Беше смешно време на една миопия, която обхвана комунистите. И ние се надявахме, че светът се променя за добро. И в някакъв смисъл, ако трябва да сравняваме късата отсечка на онова, което беше сивото време на комунизма, грубо казано – от 1944 до 1989 година, и времето, в което и сега живеем – дума да няма, България се прибра към оная възрожденска мечта: да има европейски корен, да има европейски начала, европейски маниер – пак кичозно, но тя и през Възраждането се е прибирала към Европа криворазбрано и кичозно – можем да го прочетем и у Алеко Константинов – и баловете в двореца, и всичките тия неща – и сега е същият кич. „Царя“ не беше ли кич?.. Този, който в момента управлява, е типологизиран като бай Ганю много рано. И типологизацията е точна.
Всъщност, това беше и последното идеалистично време. Нещата се правеха безкористно. За мен като крайно черноглед и песимист радостта изчезна и разочарованието настъпи още с първия разлом, с Боянските ливади, а и виждах как хората се променят. До онзи ден е идвал да те увещава в идеите на комунизма, а на другия ден вече… Имаше такива гротескови примери. Всъщност, аз бях отчаян още от загубата на първите общи избори. Никой не ми вярва, но тогава Желю Желев късно в нощта на изборите наистина обеща на митинг, че няма да ги признаят. Тълпата, в която и аз бях, отиде пред Народното събрание, където беше настанена изборната комисия, и крещяхме, викахме, появи се под формата на предател Александър Йорданов, който попречи тълпата да нахлуе в сградата и да разгони мошениците от изборната комисия, зазори се… И Желю Желев призна изборите.

– В момента либерализмът е критикуван и от десни, и от леви позиции. А самият либерализъм го възприемаме като обща позиция и на леви, и на десни по отношение на базисните основи на съвременните демократични общества. Къде сгреши, къде са грешките на либерално мислещите хора след 1989 г. в Европа и в частност в България? Т.е. кои критики, според теб, са справедливи и кои са опасни, защото могат да ерозират базисните основи на обществата?

– Знаете ли каква е заплатата на президента на Европейския съвет (Доналд Туск)? Той, както и Барозо преди него, дойдоха от младежката си марксистка лявост и се напъхаха там, където има пари. Какво да говорим за тая свиня Мартин Шулц, тоя нов Йосиф Дицген без висше образование, който доскоро беше шеф на Европейския парламент. (Сега, в новия формат, ще можете ли да пускате псувните…) Триста хиляди е заплатата на Туск, шейсет хиляди взимат парламентарните работници. Този парламент е абсолютно безсмислен. Ако не го реформират, т.е. законите на европейския парламент да имат безспорна сила, той е безсмислен. Той е като Франкфуртския парламент.
Никаква либералност няма наоколо. Има политически и плутократски истаблишмънт и има едно бюрократизиране на управлението на държавите и на въпросния Европейски съюз, въпреки че той е уникално образование. Но благодарение на френски мухльовци като Жак Делор, бюрократите, които никой не е избирал, на два пъти опитваха да регламентират чрез обща конституция една идея за Европейски щати. Не успяха да прокарат идеята, блокираха ги, сега правят закони, които не могат да работят. Така, както не работи дъблинското споразумение за бежанците… навярно не добре работи и споразумението за изправяне на кривите краставици, както и отделът към демографската комисия, създаден специално да се занимава с трудното майчинство на Елтън Джон.
Аз не виждам нищо либерално в това да даваш повечето от парите си за земеделска дейност вътре в Европа и да си затворил границите за внос на храни и да хрантутиш земеделци, които, общо взето, нямат пласмент, а после да се чудиш, че цяла Азия и Африка са твърдо решени да ти дойдат на гости завинаги. Можете да го прочетете в началото на романа „Платформата”***.

– Ти много вярваш на художеството.

– Аз много харесвам Уелбек. Вярвам на него, не на художеството. Аз смятам, че терминът популизъм с течение на времето (това вече се случва в Америка) ще се обърне в изцяло позитивен термин. И „болшевики” е назоваване от страна на другите, на враговете, па видяхте ли какво стана… ужас! Цялото това либерално есерство, всички тия глупотевини са лъжа. Идеята да се създаде такава европейска консолидация, която да изгради Европа не като съюз на държави, а като цялостно държавно образование – едва ли не по примера на Америка, очевидно дава фира, не сработва. От друга страна, каква корупция, какви заплати, какъв разврат… Помните ли любовницата на двуженеца Митеран Едит Кресон, дето си беше назначила и зъболекаря на политическа длъжност? А помните ли Нийл Кинак, който щеше да я разследва, докато работеше заедно с жена си и със сина си и с жената на сина си все в Европейския съюз?.. Не помните!.. Искате ли да ви върна, във връзка с корупцията, на темата какви хора пращат в Европейския съюз? В Европейския съюз отиват отпаднали политици, такива, които не могат да бъдат активни на местна почва.

– Това, което казваш, напомня аргументите на Орбан, на Волен Сидеров, които казват: искам да преминем към пряко управление, т.е. има силни личности, които ще държат нещата в свои ръце, ще приключим с бюрокрацията…

– Ти в Де Гол слаба личност ли виждаш? Или в Митеран? Орбан и Волен Сидеров не се свързват особено – в европейски план Сидеров е никой. С Орбан не е така. Така че връзката ви е публицистична.

– Но нито Де Гол, нито Митеран са били против бюрокрацията, напротив, по тяхно време Франция е силно бюрократична държава.

– Все пак, изразът „Европа на нациите” принадлежи на Де Гол, мисля.

– Къде е разумният отговор на тези две крайности: щението за пряко управление от силната личност и безличната бюрокрация?

– В десния популизъм. Който ще регулира поместно отделните държави. Ще свали част от овластяванията на локално равнище. Отговорът е да се даде шанс на хората да се самоуправляват – такава е и лявата, и дясната мечта. Да има това, което те наричат субсидиарност, да има все повече отливане на управлението от горе надолу, прехвърляне на функции все повече и повече – каквато е била Англия в добрите си години. Нищо от тогавашния дух не е останало във Великобритания днес. Ултимната точка е – политическо служене по идеални съображения – без заплащания и аванси. В тази точка стои Огюст Бланки!

– Но това, което разбираме за Унгария, е корупция като в България, хората на Орбан по места…

– Аз ви говоря за заплатите и бонусите на евробюрокрацията, вие ми говорите, че Орбан крадне! Като крадне, да го хванат, па да го осъдят! А за бюрокрацията и нейните кражби в рамките на закона нищо не казвате!

– А Брексит? Какви са основанията му? Ти си живял в Британия…

– Не мога да отговоря защо това се случи, защо консерваторите поискаха едно, пък получиха друго… Камерън се надяваше, че референдумът ще заздрави позициите му в преговорите вътре в Европейския съюз. Брекзит е по-скоро провинциална Англия. За мен, утаено се виждат противоречията между бедни и богати, но ако слушаш Найджъл Фараж, той твърди, че основното противоречие е между пристигащите отвън и англичаните. Ако слушаш Томи Робинсън – този популярен сред трудовата класа самонаправен политик, несправедливо хвърлян вече няколко пъти в затвора – радикалният ислям, идващ с имиграцията, е виновен. Силно повлияха и направените трудно разкрития за чудовищните престъпления на банди от изнасилвачи – т. нар. grooming gangs – основно пакистанци, мъже, които прелъстяват и изнасилват общо взето бели и малко сикски момичета, превръщат ги в проститутки, най-малкото момиче е на 11 години, това са го правили още от 90-те години насетне в серия от градове – и на Север, и на Юг; полицията е знаела, но не е смеела да се намеси поради страха, че ще бъде обвинена в расизъм. Говорим за хиляди момичета – деца фактически, говорим за шок и срив в културното съзнание на англичанина. Това е смесването на световете, това трябва да се знае от хората, които искат да се води глобалистка политика. Но ако кажеш всичко това така, във Великобритания ще те обвинят в ислямофобия и ще те осъдят. А сега вие ми кажете къде са ви великите либерални свободи? За пореден път циничните висши класи във Великобритания предадоха своя народ и свариха тия козлета в млякото на собствената им майка. А английските писатели мълчат ли, мълчат, докато Дикенс е мъртъв…

– Днес вече не е възможно да не се води глобалистка политика, ние сме вече в глобалния свят. Смесването и наместването на новодошлите е въпрос на десетилетия и столетия понякога.

– Не е така, хората от Карибите са пристигнали във Великобритания през 50-60-те и 70-те години и днес ще ги видиш доста смесени. Всичко това се е премляло, било е проблем, вече не е. Те обаче са католици или вуду-католици. С исляма е съвсем друго.

– Очевидно. Въпросът е, че той вече е в Европа, не може да бъде изтласкан обратно. Но въпросът е дали либерализмът не трябва да се върне към базисните си ценности?

– Старият либерализъм. Мога да кажа, че много хора измежду популярните коментатори по You Tube, като Пол Джоузеф Уотсън и Саргон Акадски, например, твърдят, че са класически либерали, но са обвинявани от официозните медии в популизъм и дори в расизъм… Е, какво е класическият либерализъм?

– Класическият либерализъм означава три неща: човешки права, наука и свободно предприемачество. Некласическият либерализъм изостави човешките права за сметка на въпроса за идентичността.

– Нищо, че си беден. Важно е, че си гей.

– Класическият либерализъм е универсалистки, посткласическият е либерализъм на, така да се каже, локалното. Постави ли се въпросът за идентичността над въпроса за човешките права, това означава взривяване на обществото.

– И защо наричате хората, които се стараят да казват нещата едно към едно, популисти? Приписват им някакъв фашизъм, някакъв нацизъм – това са най-тежките уличавания на Запада. Антисемитизмът е забравен, гласуват се закони за ислямофобия. Вижте какво се случва в Кемниц. Убили човека като куче. Властите се опитват да скрият, че става дума за две момчета, изповядващи исляма. Това са неща, които сме ги живели при комунизма. Това е отвратително. Какъв популизъм? Защо да не се вдигнат, защо да не псуват? Наричаха ги нацисти, те започнаха да вдигат само националното знаме. После, като правят мълчаливи демонстрации, срещу тях кой се изправя? Някакви, които на Запад се наричат антифа, от антифашисти. Демонстрантите мълчаливо носят портрети на хора, убити по подобен начин, ония ги нападат и ги замерват – и полицията е очевидно на страната на антифа, нищо, че те са пет човека. Нали разбирате какво е социалното разминаване, което се случва в Европа и частично в Америка.

– Да питаме тогава: ти си един от малкото интелектуалци в България, които не се отнасят негативно към Тръмп. Защо?

– Какъв е Тръмп, няма значение. Той дойде по волята на хора, които имат значение. Хора, на които им омръзна да изтичат работните места, да се пълни с нелегални чужденци, които да изчерпват социалните фондове и едновременно с това да не могат да оправят живота си, да се напиват, да блъскат, да убиват, да насилват, да създават каши, да осират Сан Франциско… Омръзна им да са втора класа. Абе, питайте Стивън Банън, а не някоя холивудска лицемерка като Джордж Клуни или Бен Афлек, или някой друг богат с пари холивудски афлексивен идиот и лицемер.

– Излиза, че основният проблем на либералите е това, че са крадливи?

– Глобалистката политика не е много ясно какво причинява, нито пък е ясно защо левите я изповядват. Та преди десетина години те бяха антиглобалисти, биха се в Генуа с полицията и дадоха жертва, биха се в Сиатъл, мъчеха се да блокират срещите в Давос, нахлуха в скъпите части на Манхатън… Но откакто Тръмп е президент, а той е антиглобалист, те взеха да свирят на друга гайда… но все така фалшиво. Иначе глобализмът е в удобство на големите корпорации – ниско платена и флуидна трудова сила; на големите пари, които могат лесно и бързо да се местят при криза. И всичко това е форма на кражба, която неолибералните пръдлета (като Хабермас) подсигуряват интелектуално и политически.

– Оказва се, че напоследък има нещо като мода сред големите молове на Запад (където са по-богати). Те хвърлят стотици хиляди, а и милиони, за да канят съвременни художници, инсталационисти предимно, да показват свои творби в магазините. Скулптури в търговските зали и пред магазина, инсталация около ескалатора… Търговците твърдят, че докато клиентите разглеждат творенията, оборотът се увеличавал. Това какво е, „изкуството по-близо до народа”?

– Нали всички искаме нещо, което хората не искат, дори нашего брата не иска – да имаме понятие за висока култура. И затова говорим за стойностна култура, говорим за добър вкус – въпреки че понятието за вкус е толкова тъмно понятие. Тъмно е то още в третата критика на Кант, в частта за естетическото съждение. Иначе – „изкуството по-близо до народа”… когато питаш при раздаването на литературни награди защо тази награда е дадена на този автор, често пъти мотивът е: „защото той е разпродал такива и такива тиражи”. Получава се въртележка: литературната награда някак си се дава, тя пък продава книгата, получила наградата, заради това, че книгата се продава. Такива са парадоксите на днешната популярност… Ако на Запада му беше ясно – нали ние оттам черпим сведения и черпим опит, и черпим модели, и всичките сме алафранга – та ако беше ясно как точно трябва да стане, нямаше да имаме празни години на Нобеловата награда за литература, нямаше англичани да се опитват да създадат награда за кратка художествена проза „Фолио” и да я провалят – и това е заради липсата на спонсори. А къде са спонсорите? Ето ги – в новите форми, които са уж акционистки, активистки… Човек би могъл да каже – да, това е връщане към стария акционизъм, но не е.

– Всъщност е част от съвременния пиар.

– Колкото до евтините авангардисти, един от хората, които ги създадоха, Лари Гагозян, взе, че ги изхвърли от американската си галерия, пък после пак се сдобриха. Но така или иначе, в днешно време успехът твори добрия вкус, а не обратното. А успешен е този, който продава. И към днешна дата, ако си човек на изкуството, ти трябва да имаш награда – без награда не си човек, а камо ли на изкуството.
И процесът води до това, че групи от пишещи хора се свъртяват около по-силни издателства. Или някои, по-смели, се опитват да създадат собствено. Това е – ако нямаш издателство, не можеш да преживееш успех. Електронното преживяване на успех е спорадично, случайно. Случва се, но се случва само в полето на попкултурата. Така като електронно, блогово явление се появява романът „Марсианецът“, който се превръща финално във филм с някакъв популярен актьор, дето не му помня името. Първо е блог, после е роман, произведен в Амазон, в ранните формати на Амазон за публикуване, после е произведен от големите издателски фирми в популярен роман, после го правят холивудски филм.

– Но това са изключения.

– Това са изключения, но факт е, че това поле е освободено за каквито искаш експерименти, както никога не е било. Експерименти в смисъл, че ти имаш и силата на комуникативната съобщимост. Новата съобщимост – Фейсбук, блогове – това не е било никога. Ние сме се събирали да си четем в приятелски групи и сме разменяли на машинопис, и сме пишели през индиго, и… стигаш до трети екземпляр! Третият е вече нечетлив. Всичко това е радикално отместено. Нови технически средства, но и нови модели на писане… Аз харесвам тази свобода. Мен това положение не ме плаши. Плаши ме, когато усещам, че някое приятелче, някой от пишещите братя хитро се досеща и се прави на висока норма писател, на голям експериментатор, но хитро използва тези нови средства, за да спечели повече пари или повече любов от момичетата – или от когото… както му харесва. Не ми харесва това, а иначе свободата и възможността да комуникираме и експериментираме – това ме изпълва с възторг. Въпреки че аз гледам всичко това отстрани.

– В един предишен разговор ти зададе въпроса: кой е големият поет на света днес. Да го зададем пак!

– Няма. Ето, вие двамата – Марин и Кирил – сте поети, кажете… като си отиде Тед Хюз… Шеймъс Хини беше още жив, но и той си отиде. Кои са големите поети? Няма. Това е друга част от следствията на техно-революцията – че всички ставаме поети. А както казва Гадамер, когато става лесно да се пише добра поезия, за гения става изключително трудно да възникне. И ето – геният го няма. Няма го и в нашите малки култури, малки словесни светове. Малки, но вече силно интернационализирани; какво значи малки – който хване преводачите, ясно е, че ще успее повече. Но това е фалшив успех, защото обичайно преводите се правят по културни програми за обмен и в малки издателства, и т.н. Така че успехът е само за пред местна публика, където преведеният поместен гений се завръща като „вуйчото от Америка“, става любимец на грозните жени и му дават орден. Аз току-що описах част от емпирическия флик-флак на понятието за световна литература, не знам дали разбрахте. Дадох малко превес на грозното в него.
Горе-долу така се появи понятието „световна литература”, то е ляво понятие. То не разтваря световете ни един за друг толкова лесно. Ние можем да сме разтворени един за друг чисто индивидуално. Момче от селата от моя край може да се съобщи с момиче от Юта като нищо. Трябва да поназнайваш английски и това е всичко, ако трябва, ще си помагаш с Гугъл преводач, но може да общуваш и може да се харесате, и това е индивидуалното харесване, и това е чарът на цялата работа. Но когато искаш да я социализираш през идеята за литератури, които се съобщават и се смесват – не, само индивидуалности се смесват и се съобщават. С литературите е приключено. Не можем да кажем нищо обобщаващо вече. А сме мислели, че тези неща стоят като вечност. Не. Стои момичето от Юта, стои до момчето от село Ружинци. Стои сестра ми до своя съпруг от Бенин.
Това също може да е глобализация и нека да е такава. А не работната сила да губи социални права, да губи работа и ти да я прехвърляш на хора, които използваш като роби в Китай. И другото, пак да го кажа, е чудовищната и много неефективна световна бюрокрация. Например, съвсем очевидно е, че ЮНЕСКО е глупост. Той е създаден да мисли биоразнообразието, да мисли живите неща, той е създаден от биолог. Всичко това е забравено, мисли се само за тия и ония тухли. Това е чудовищната световна бюрокрация, която някакви шмекери крепят отвътре… Да ви кажа ли колко взима Дейвид Милибанд, бившият външен министър от правителството на Гордън Браун – сега той ръководи една от най-мощните организации за събиране на пари International rescue committee**** – взима шестстотин хиляди долара годишно. Някои ще кажат, че подобно ровене е дребнаво – вие може да сте над тия неща, но за обикновените хора това не е дребнаво: те усещат как тая бюрокрация не прави нищо. Бюрокрацията не знае за какво говори, тия хора само ръсят клишета. Приличат ми на някогашните комсомолски лекета. Моля ви, запознайте се през мрежата с Дейвид Милибанд отблизо…

– И глобализацията, и бюрокрацията очевидно предизвикват загриженост. Някои хора обаче правят паралел между популизмите сега и популизмите от трийсетте години. Допустим ли е такъв паралел?

– Чувствам го и аз този страх. Но ние като европейци трябва да знаем и по-сложните условия, при които Хитлер е дошъл.

– Може би няма да е същият вид катастрофа. Но желанието да се освободим бързо от напрежението, което определено ни тормози заради чувството за несправедливост; желанието бързо да се освободим от това напрежение, разрушавайки институциите, защото са корумпирани, най-вероятно би довело до катастрофа с неизчислими последици. Как да гарантираме, че зад справедливия гняв няма отново да се появи познатият ресантиман?

– Това са задръжни думи, които в „Под игото” още са изписвани; те са постоянно думите, които се чуват.

– Но въпросът е следният: няколко пъти елитите са се сменяли. А ние виждаме все същото.

– Затова е моето отчаяние – аз го наричам скука, скуката е по-меката форма на отчаянието. Няма гаранции, че ще видим нещо различно. Но ние говорим за напипване на социални движения, които никой не може да спре. Томи Робинсон, за когото споменах, е роден в Лутън, а Лутън е твърде ислямизиран град…

– Като казваш „ислямизиран”, с какъв знак го казваш? Положителен, отрицателен, неутрален?

– Казвам го като Уелбек. Той казва: ислямът заема мястото, което може да заеме и което уморена Европа му отпуска поради културната болест, която тя претърпява в момента и която Уелбек нарича „метафизическа мутация“.

– Уелбек вписва ли се в т. нар. световна литература? Това, което той описва, е Франция и Европа. И е трудно да бъде вкаран в оная усредненост, която „световна литература” предполага…

– Да не вулгаризираме. Уелбек е много смел и затова много популярен писател. На него не му трябват програми за културен обмен, за да бъде превеждан и четен. Те трябват на фалшивите и слаби писатели. Но идеята за световна литература има и други аспекти, които сега не е време да засягаме. Например, знаете ли колко превода имат „Метаморфозите” на Овидий на английски?

Разговаряха Христо Буцев, Кирил Василев и Марин Бодаков

15 септември, улица „Милин камък” 14, София, България

–––––––––––––––––

Бележки:

* Луи Огюст Бланки (1805-1881) прекарва общо 37 години по затворите.

** Вж. Дъглас Мъри, Странната смърт на Европа, Изток-Запад, 2018.

*** Вж. Мишел Уелбек, Платформата, Факел експрес, 2004.

**** Организацията е създадена през 1933 г. по инициатива на Алберт Айнщайн, за да подпомага противниците на Хитлер. Тя има за задача да подкрепя жертви на гонения: расови, етнически, религиозни и жертви на войни.