Българи… на верига

Поликлиника в града. Десетина пациенти, девет от които пенсионери, чакат пред вратата на джипито. Идва майка с бебе на ръце, почуква на вратата и след като медицинската сестра се показва, я моли да постави печат върху ксерокопие на имузационния паспорт на детето й. Сестрата взема документа и се прибира. Подпрян на студения радиатор в коридора старец, с изражение на лицето, сякаш току-що са го уболи някъде отзад, изджафква свирепо:

– Ама, как тъй?! Ние по-прости ли сме тука да чакаме? Дойде и веднага иска да я обслужат!!! Туй да не ти е Франция?

– Аз само за един печат, за детето! – с умолителна усмивка отвръща майката.

– И ние само за нещо! Ще чакаш на опашката! – изкряква старица, изключително подходяща за прототип на баба Яга.

– Нямат никакво възпитание! – изпъшква като парен локомотив дебел, плешив старик, заел половината пейка в коридора до вратата.

– Но аз не влизам за преглед! – опитва да се оправдае майката, а в това време бебето заплаква.

– Не влизаш, ама времето на доктора отнемаш! Те не могат да пишат на компютър, нито докторът, нито сестрата, и сега има два часа да се бавят с твоите документи! – включва се суха като коричка хляб бабка отстрани.

– Аз само за един печат…!

– Стига! Засрами се, момиче! Ние да не мислиш, че нямаме друга работа за вършене! – довършва я пенсионерка, в края на опашката.

Медицинската сестра се показва на вратата и подава документа на майката. Със сълзи на очи тя благодари и си тръгва. Зад гърба й се разнася ръмжене, вой, крякане, мучене и блеене едновременно:

– Ууу, едно мерси не каза даже! Нахалница!

***

Колхозен пазар в центъра на града. Наредени стотина души на опашка за евтино зеле. На улицата, встрани от пазара, е спрян камион с дълъг прицеп, от който двама цигани мятат зелето на други двама, които го продават. Як дъртак мята на рамо чувал със зелки и доволно се отдалечава. Чакащите зад него завистливо го гледат. Циганите продавачи работят бързо, като от време на време се оглеждат подозрително встрани.

Междувременно две циганки на улицата метат падналите листа, като вдигат пушилка и прашат хората от опашката. Никой обаче не възразява. В края на опашката се скарват. Не могат да уточнят кой е по-напред, блъскат се, обиждат се и дори се чуват клетви. В това време изсвирват спирачки и от очукан микробус излиза намръщен мъж, облечен в закърпена рубашка.

– Ей, разбойници! – виква мъжът към циганите продавачи. – Какво мислите вие, а? Че няма да ви намеря ли? Връщайте зелето, откъдето го откраднахте!

Всички от опашката гледат втрещено, а двамата цигани от камиона скачат, приближават се до мъжа и започват да му говорят тихо нещо, със заплашителен вид.

– Не ме заплашвай, че ще позвъня на полицията! – отвръща мъжът, вади мобилен телефон и набира някакъв номер. От опашката се чува глухо ръмжене.

– Абе, човекът се объркал нещо! – обръща се към чакащите единият циганин. – Други му краднали зелето, а той нас набеждава!

– Да се маха! – ръмжи възстар мъж, облечен в износени военни дрехи.

– Той е луд, бе! – крясва жена с разрошена, проскубана коса.

– Хайде, не пречи! Продължавайте да продавате, бе! Какво чакате? – чува се от средата на опашката.

– Чакайте, бе хора! Аз цяло лято съм го копал и поливал това зеле! Как ще го продават, така? Зелето е мое! Те са крадци! – сочи циганите мъжът и успява най-после да се свърже с полицията.

– Твое, мое, да си го пазил! – тросва се мъж с количка, приготвена за извозване на зелето. – Сега аз съм на ред, теглете ми, момчета!

– Продавайте, продавайте! – обаждат се повечето хора от опашката. Камионът обаче вече е запалил, циганите мятат кантара с топузите в каросерията, подпират заканително юмрук под брадичката си към ограбения мъж и изчезват.

– Ууу, мръсник! – заплюва мъжа една жена. – Заради тебе останах без зимнина!

Той стои, гледа мълчаливо с мътен поглед, а устната му потреперва. Всички наоколо го гледат злобно и подмятат обиди. Встрани малка глутница улични кучета подвиват опашки между краката си и, уплашени от човешката злоба, побягват, скимтейки, към края на улицата. Двете циганки метачки се смеят, въртят метлите и опушват хората. Те се гушат, да не влиза праха във вратовете им, но мълчат. Изливат злобата си върху невинния собственик на окраденото зеле, който отново е тръгнал след камиона.

И уж е светло, а сякаш някакъв мрак се е спуснал над всичко.

Красимир Бачков