Роса. Роса покрива тревата, дъските на терасата, грила, столовете и масата. Капки роса като алмази по листата. Над езерото се вдига пара. На изток изгрява слънцето. „Пушек над водата – огън в небето…“ – имаше една такава песен.
Няколко ранобудни робина* посрещат слънцето с радостно чуруликане. Времето на песните е минало. Късно лято е. Яйцата са снесени, пиленцата отгледани. Сивите гъски всеки ден тренират за дългия си полет до Канада. Няколко гъски закрякват в тон, засилват се над водите на езерото и излитат. Към тях с крякане се присъединяват още и още, докато се събере ято. Ятото се построява в триъгълник и започва да прави кръгове над района. Все по-големи и все повече кръгове всеки ден, докато един ден, късна есен, гъските не се връщат повече на езерото. Отлетели са.
Така стана и с нас. Няколко кресливи и надути номенклатурчика се разкрякаха още през седемдесетте години на миналия век, за това колко хубаво било на Запад, какви им били колите, и къщите, а пък магазините – пълни със стоки и никакви опашки. Само влизай и купувай, стига да имаш достатъчно партийни пари. По тях се разкрякаха и младите им гъсета, пратени кой знае защо да учат в английски и френски гимназии. Ма то свобода, ма то култура, ма то хипи, ма то Джулай морнинг… “Smoke on the water… fire in the sky”.
Само че трябва да емигрираш в Индиана, да оцелееш там, да се изучиш, да си отгледаш децата в чужбина, да погребеш приятел пак там, да чуеш от брат си, че си американец, а ти да се имаш все още за българин, и чак тогава може би да разбереш за какво се пее в тези странни американски песни.
Децата на номенклатурата се изучиха в Америка и се върнаха да комадват България – така, както татковците им са я комадвали, а ние останахме тук да постигаме смисъла на „Хотел Калифорния“.
Утро в Индиана. Прекрасно утро. Капките роса блестят в лъчите на изгряващото слънце като скъпоценни камъни, разсипани по листата на градинските домати в американската ми българска градина.
Гъските крякат и се готвят за път. Те ще отлетят, но напролет ще се върнат пак. Ние дали някога ще се върнем? Един от нас вече никога няма да се върне. Погребахме го преди четиридесет дена тук, на брега на бялата река. Робините ще му пеят песни на зазоряване, а душата му ще търси щъркели…
Виктор Хинов
Индианаполис, 22.08.2020 г.
––––––––––––––––––––––––––––––-
* Робин – малка птица с размерите на кос, срещаща се в американския Среден Запад.
.
About the Author
Прекрасно написано..!