.
Обществата не се разпадат изведнъж. Те се разяждат отвътре, когато различията престанат да бъдат част от нормалния спор и се превърнат в повод за омраза, подозрение и взаимно отричане.
През последните години забелязвам, че с все по-малко приятели мога да говоря открито за политика. Докато мнението ми съвпада с тяхното, разговорът е приятен и върви. Но кажа ли нещо, което излиза извън рамките на „правилната“ според тях позиция, разговорът приключва с реплика от рода на: „Хайде да спираме, че не ми се слушат глупости.“
Още по-тъжно е, че познавам хора, които са спрели да общуват с близки и с роднини само защото мислят различно. И това явление далеч не е само български проблем, а се наблюдава в много държави по света.
Разбираемо в Украйна войната оказа решително въздействие. Там националният разлом естествено даде непропорционална сила на най-мобилизираните и най-шумните среди. Умереният глас все по-трудно се чува, а властта често се съобразява не с мнозинството, а с най-активните малцинства. Когато улицата започне да определя границите на допустимото, политиците отстъпват дори тогава, когда са убедени, че са прави.
В България пространството извън крайностите рязко се сви. Ако не си достатъчно „патриот“ за едните, значи си „жълтопаветник“, ако не си достатъчно „демократ“ за другите или играеш хоро на Йордановден, получаваш етикет и оставаш без защита. „Своите“ се оправдават автоматично, „чуждите“ са виновни по презумпция. Умереността вече не се чете като разум, а като слабост, безхарактерност или дори предателство.
И в САЩ идеологическата принадлежност все по-често определя отношението към човека. Много от хората се боят на работното си място да заявят за кого гласуват. Влиянието на политическите крайности нарасна, а пространството за компромис се стопи. Радикалните прогресивни течения набраха институционална тежест, а консервативният отговор стана още по-остър. И в двата лагера несъгласието лесно се обявява за морален порок. Спорът се превръща в битка за надмощие, а не в търсене на решение.
В Русия моделът е доведен до друга крайност. Там разделението не се управлява чрез спор, а чрез страх. Пространството за открито несъгласие е силно ограничено, а критиката към властта води до тежки последствия. Центърът не е изяден от две крайности — той е задушен от липсата на свобода.
Общото е ясно: пространството, в което можеш да спориш, без да бъдеш обявен за враг, непрекъснато се свива.
Най-опасният момент настъпва, когато политическата принадлежност стане по-важна от истината. Когато двойният стандарт се приеме за нормален. Когато „нашите“ грешат с добри намерения, а „чуждите“ са виновни по определение. Това е логика на племето, а не на гражданско общество.
Умереността не означава да стоиш по средата на всяка цена. Тя означава да защитаваш позицията си, без да отнемаш на другия правото да мисли различно. Да критикуваш и своите. Да отказваш да мразиш по команда.
Но точно това става все по-трудно. Наградата днес отива при онези, които викат най-силно, обвиняват най-безмилостно и отказват диалог. Умерените губят не защото са слаби, а защото продължават да играят по правила, които крайностите отдавна са изхвърлили.
Когато центърът изчезне напълно, няма да останат две мнения. Ще останат само два лагера. А лагерите не търсят истината — те търсят победа. И когато победата стане единствената цел, обществото вече е загубило.
.
About the Author
