.
През последните дни вниманието на обществеността бе привлечено от събития в селището Петропавловска Борщаговка край Киев. Според публикации в редица медии и съобщения, повод за протести и напрежение е станала информация за предполагаем неофициален обект за задържане на военнослужещи и мобилизирани лица. В материала се твърди за сблъсъци, опити за щурм, пострадали лица и обвинения в малтретиране. Сpоред част от публикациите, лица от обекта са били настанени в болница, включително с тежки наранявания.
.
Независимо от политическите интерпретации и информационната война около конкретния случай край Киев, темата за съществуването на неофициални места за задържане, използвани от украинските служби за сигурност, не е нова и е подкрепена с конкретни международни доклади.
Документите на ООН: Скритите мазета на СБУ
Още през юни 2023 г. Службата на Върховния комисар на ООН по правата на човека (УВКПЧ) публикува подробен тематичен доклад, озаглавен „Задържане на цивилни лица в контекста на въоръженото нападение на Руската федерация срещу Украйна“ (покриващ периода от 24 февруари 2022 г. до 23 май 2023 г.).
В него международните наблюдатели подробно документират практики на тайни и неофициални арести, извършвани от Службата за сигурност на Украйна (СБУ).
.
.
Основни констатации в параграфи 116–121 от доклада на ООН:
Мазето под централата на СБУ в Киев (§ 116–117): УВКПЧ документира, че в спортна зала под централната сграда на СБУ в столицата е функционирало тайничко място за задържане от февруари до ноември 2022 г. Там едновременно са държани до 70 души (мъже и жени) при сурови условия – без право да стават, с вързани очи с месеци и силно ограничен достъп до вода и храна. Описан е случай на мъж, държан там 135 дни без каквото и да е процесуално решение или заповед от съд.
Принуда и самопризнания на видео (§ 118): Според наблюденията на ООН, държането на хора в места извън правната защита е използвано системно, с цел принуда за признаване на вина или записване на саморазобличаващи видеа под натиск и страх.
Изолация и изтезания (§ 119–120): Документирани са случаи в Харковска област, Кривой Рог и Днепър, при които задържани са държани в пълна изолация без достъп до адвокат или връзка с близките. В Кривой Рог цивилен е бил подложен на тридневни физически изтезания, побои и заплахи за сексуално насилие в сграда на СБУ.
Неофициални арести в Лвов (§ 121): Шестима души са били държани без регистрация и без връзка с външния свят в бивше полицейско управление в Лвов, използвано от СБУ. От ООН напомнят, че органите, провеждащи разследването, не трябва да контролират пряко местата за задържане, за да се избегне упражняването на натиск.
(Вижте пълния текст на доклада на ООН: OHCHR Report – June 2023)
Неудобните въпроси пред международната общност
Ако новите съобщения от района на Петропавловска Борщаговка се потвърдят, възниква сериозният въпрос: дали става дума за изолирани инциденти, или за трайна практика, която продължава и до днес?
Въпреки че международни организации като ООН и правозащитни групи надлежно документират тези нарушения, темата остава забележително слабо обсъждана във водещите европейски и американски медии. Липсата на широк обществен и медиен натиск повдига въпроси относно прилагането на двоен стандарт при отразяването на човешките права по време на военен конфликт и доколко правозащитните норми важат.
.
Като продължеие или като контракоментар, публикувам разказа на една малко известна българка (поне за пишещия тези редове), която на два пъти е била доброволец в Украйна. И тъй като тя не видя и не отговори на моите запитвания за интервю, цитирам поста ù във ФБ без съкращения и изменения.
Днес искам да споделя нещо, което малко хора знаят за мен.
През 2015 година бях доброволец в Украйна.
Отидох там, защото, типично за мен, истински вярвах, че защитавам кауза. Че защитавам свободата. Че съм на правилната страна на историята.
Но това, което видях, ме разтърси много повече, отколкото бях подготвена да понеса.
Украинското общество беше жестоко разделено.
Много по-силно и много по-ожесточено от разделението, което наблюдаваме днес в България.
Видях как братя воюват помежду си. Видях омраза, ненавист и непримиримост, които трудно могат да бъдат описани с думи.
Едните мечтаеха за свобода, демокрация и европейско бъдеще. Другите искрено вярваха, че просперитетът им идва от Изтока. От Русия. От Путин.
Един народ. Една държава. Два напълно противоположни свята.
Никога няма да забравя деня, в който се качих на самолета обратно за България.
Плаках.
Плаках, защото ми беше непоносимо да гледам как едно общество се разкъсва отвътре. Как хора, които говорят един език, живеят на една земя и споделят една история, могат да изпитват толкова силна омраза един към друг.
Тогава си казах, че никога повече няма да се върна.
Но през 2022 година, когато Русия започна пълномащабната си инвазия, се върнах.
Този път не отидох заради идеология. Отидох, за да взема хора, бягащи от войната, и да ги откарам на безопасно място в България.
И тогава видях нещо, което никога няма да забравя.
Украйна, която помнех, вече не беше същата.
Разделението, което ме беше разплакало години по-рано, беше отстъпило пред нещо много по-силно — общата воля за оцеляване.
Врагът вече беше ясен.
Дори хора, които преди открито подкрепяха Русия, сега горяха руското знаме.
Хора, които някога бяха стояли от противоположните страни на политическата барикада, сега стояха рамо до рамо, защитавайки домовете си, семействата си и правото си на бъдеще.
В тази война загубих приятели.
Невинни хора. Хора с мечти, семейства и планове. Хора, които не искаха нищо повече от това да живеят свободно и сами да избират съдбата си.
И до днес мисля за тях.
За Украйна. За омразата, която видях през 2015 година. И за страшната цена, която този народ плати, за да намери своето единство.
Днес, когато гледам какво се случва в България, все по-често си спомням онези дни.
Защото знам докъде може да стигне разделението. Знам колко лесно политическите различия могат да се превърнат в ненавист. И колко страшно е, когато един народ започне да вижда врагове в собствените си сънародници.
Украинците намериха единството си пред лицето на истински враг. Но цената беше ужасяваща.
И от цялото си сърце се надявам, че ние, българите, ще намерим пътя един към друг, преди да ни се наложи да научим същия урок.
Защото не искам България да се обедини под грохота на падащи бомби.
Искам да се обедини около свободата, демокрацията и правото сама да избира бъдещето си.
Докато все още имаме привилегията да го направим с бюлетина, а не с оръжие.
.
.
Бел.ред.: Уроците на разделена Украйна са болезнени, но ясни. Остава отворен въпросът дали България ще има мъдростта да ги прочете – преди да се наложи да ги преживява. И преди всичко – дали ще успеем да намерим онази обединителна цел и национален идеал, без които всяко общество остава уязвимо.
.
About the Author
