Траурна манифестация в Деня на Западните покрайнини, 1923 г.
Едва ли някой в България ще обърне внимание на датата 8 ноември – Архангелова задушница – Денят на Западните покрайнини. Ден на болка, протест и зов за съпричастност към нашите сънародници, останали в окупираните през 1920 г. области на Кулско, Царибродско, Босилеградско и Струмишко.
Дали, ако някъде се прокрадне откъслечна и неутрална новина за това, някому ще трепне сърцето на братска солидарност, съвест и дълг към тези обречени на чужда асимилация, заради които ние имаме свободата и достойнството да се наричаме Българи.
Повече от 30 години се мъча да разбера защо в съвременна България понятието „Българите в Западните покрайнини“ е далечна, чужда и непонятна материя за преобладаващата част от нашето общество. Защо през тези години, когато проблемите на нашите сънародници в Западните покрайнини се появяваха „изневиделица“ в дневния ред на политиката, ставахме свидетели на некомпетентност, безразличие и дори на комични случаи на невежество, неадекватност и морално предателство, включително сред политици, интелектуалци и медии. От една разнообразна и непрекъснато сменяща се върволица от „важни“ хора, които, току-що спуснати в светлините на обществената сцена, нямаха представа къде и какво са Западните покрайнини или пък показваха своята неприязън, смесена с идеологическо доктринерство на дистанцираност.
Защо, въпреки свободата на словото, въпреки обнародването на скривани истини за нашето минало, свързано със Западните покрайнини, въпреки отварянето на телените заграждения по нашата западна граница след 1989 г. и оживения туристически поток от нейните две страни през последното десетилетие, все в България се мисли, че хората в Цариброд и Босилеград са сърби, а Цариброд не е Цариброд, а Димитровград? Защо сред всички слоеве от нашето население толкова устойчиво се шири такова невежество, безразличие, неразбиране и отчуждение към съдбата на нашите сънародници там?
Още по-болезнено за нас, като европейска нация, е и обстоятелството, че въпреки многократните усилия за привличане на всички обществени и държавни фактори за облекчаване съдбата на нашите сънародници в Западните покрайнини, нашето общество не можа да развие това, което се нарича гражданско съзнание, съпричастност, национална отговорност и достойнство да приеме съдбата на нашите сънародници, останали в пределите на Сърбия, като значим хуманитарен, културен и социален проблем, който се нуждае от активно вътрешно и външно политическо действие. Вместо това, все се чуваха лицемерните аргументи, че не му е дошло времето, че трябва да сме внимателни и се съобразяваме с международната обстановка, че не бива да обиждаме нашите съседи заради една шепа малцинство. И за да се разбере двойният аршин – и на мислене, и на действие – нека си спомним, когато трябваше да се спасяват медиците ни в Либия, целият народ бе съпричастен, а държавата ангажира половината свят и работеше денонощно, за да извоюва тяхната свобода. А Свобода и Достойнство искат и нашите събратя в Западните покрайнини.
Заслужава да се посочи един зловещ пример на това извратено и бездушно съзнание, мислене и поведение, в което е събрана същността на това, което може да се нарече нихилизъм. Става дума за широко разпространяваното гневно „Писмо на 100 интелектуалци“ написано през 2008 г. – обръщение към българските политиците и обществото, в което горко се лееха сълзи на загриженост за братския сръбски народ в Косово по повод признаване независимостта му. Същите тези интелектуалци, една част от която само една година по-рано имаха възможност на място в Западните покрайнини да видят с очите си погрома на Българската национална идентичност, на нашия език и култура, на страха и асимилацията сред нашите сънародници. Какво им стана, че нито там – в Западните покрайнини, нито в София и въобще в България – те не пророниха дума, онемяха и забравиха за собствените си братя, а издигнаха Еремиев плач в защита на тези, които угнетяваха техните братя? Да не би интелектуалният страх или интелектуалната идеология, или интелектуалните плескавици от Белград да замътиха техния и на тях подобни светоглед?
Има ли обяснение този феномен на интелектуално, морално, народностно и гражданско отклонение на съвестта от нейните естествени измерения?
.
Жените в Западните покрайнини години нареди са носели черни забрадки
като израз на бунт и тъга от отделянето на тази краища от България
Може би отговорът на този въпрос трябва да започне от вечерта на 6 срещу 7 ноември 1920 г., когато се слага начало на трагичната голгота за българите от Западните покрайнини, с окупацията на Българските земи от армията на Сръбско-Хърватско-Словенската държава. Окупация, която днес, след 106 години, очертава жестокия край на тяхното нещастие с почти завършилата асимилация на останалите около 10 000 хиляди наши сънародници. За тези години, чрез насилие от страна на окупаторите и пренебрежение от страна на майката родина, нашите сънародници изгубиха опора и сила да отстояват своята национална самоличност, да говорят своя език и да живеят с духовните и културни ценности на своите предци. Едни загинаха в борба срещу безчовечността, други избягаха или бяха изгонени, а останалите – постепенно асимилирани, с вече сръбско самосъзнание и мислене.
Окупацията на Босилеградско, Струмишко, Царибродско и Кулско от армията на Сърбо-Хървотско-Словенското кралство на тази дата преди 106 г. е символично отмъщение за разгрома на Сръбската армия 35 години по-рано, когато в боя при Сливница, по време на Сръбско Българската война, България е победител. Със завладяването на Западните покрайнини и Македония духът на великосръбския колониализъм от 19 век, подсилен от жестокостта и отмъщението на победителите в Париж през 1919 г., предопредели завинаги участта на Западнопокрайнските българи, като виновници, заложници, емигранти и несретници. Хора без отечество, с унизена самоличност, подлагани на асимилация, непрестанно преследване и прокуда от родните краища.
.
.
Но, за разлика от днес, преди повече от сто години тяхната трагична съдба, както и тази на нашите събратя от Македония, Тракия и Добруджа, се е превръщала в най-значимия хуманитарен, морален, социален и национален въпрос в живота и съзнанието на нашето общество – в църквата, училището, медиите, научните среди и политиката – съдбата на нашите сънародници, останали под окупация, е била в центъра на обществената мисъл, засягащ пряко разбирането и ценностите на родолюбието и националното съзнание. Въпрос, който превръща съпричастността и съчувствието към тези клетници, останали в поробените краища, в основа на нашата национална съдба, в стълб на нашия обществения морал и съзнание сред цялото общество, дори и в най-затънтените краища и сред всички социални слоеве.
.
.
Тогава всекидневно централните медии представят разтърсващи разкази за мъките и изпитанията на тези, които остават зад телените мрежи в окупираните територии, на неволите и лишенията на тези, които са избягали в България от преследванията. В Народното събрание и в правителствените среди бежанският и малцинствен въпрос не слиза като част от политическите идеи и предложения за неговото разрешаване по пътя на преговори. В училищата, в гражданските организации, в научните среди Западнопокрайнският въпрос е предмет на възпитание, образование, на обсъждания и хуманитарни инициативи, които днес разкриват моралния облик и на народа, и на неговата интелигенция. Забележителна е ролята на Българската екзархия за отстояване на народностния дух, противопоставяне на насилието и униженията срещу нашите сънародници. За разлика от днес, екзархийските свещеници са начело на всяка обществена проява на протест и защита на нашите сънародници в Западните покрайнини.
Западнопокрайнският въпрос след Ньойския диктат фактически разкрива величината на обществената солидарност, равнището на гражданско и народностно съзнание, както и политическата зрелост на нашето общество, и се превръща в естествено мерило, а днес – и като присъда към съвременното невежество и бездушно безразличие на свободна и демократична България.
Обществената съпричастност и солидарност на нашия народ даваше огромна духовна и чисто човешка опора на нашите сънародници зад вълчите ями и телените мрежи в Кралство Югославия. Там, където в условията на асимилация и гнет те пазеха свято своите национално верую, надежда и упование отново да бъдем заедно. Чувството на обич, грижа и привързаност към нашите сънародници от поробените краища бе искрено, дълбоко и повсеместно. Съпричастността към Западнопокрайнската кауза на смазана от Ньойския диктат България даваше силата и духа за оцеляване на Българите от Западните покрайнини и те не се предадоха, въпреки терора срещу тях до премахването на Черната граница през 1941 г., и ние отново бяхме заедно.
Но след 6 септември 1944 г., когато нашата страна бе окупирана от СССР, наложеният от него марионетен държавно-политически режим от съветски тип практически унищожи нашия национален суверенитет, нанасяйки погром върху съществуващите обществени ценности, традиции и култура, свързани с нашата национална кауза. Жертва на този погром бе не само Македонската кауза, но и каузата, свързана със съдбата на Българите в Западните покрайнини и борбата за приобщаването им към Отечеството.
.
.
В новите условия съдбата на нашите сънародници в Западните покрайнини се превърна в разменна монета на мимолетното и фалшиво Българо-Югославското приятелство до 1948 г. А след разрива на Югославия със СССР, комунистическа България обяви довчерашните си братя югославяни за най-зли врагове и издигна същата стена от телени мрежи и заграждения на границата, каквато преди това бе направила кралска Югославия срещу нашето Отечество.
Следвайки матрицата на съветската идеология, комунистическата власт в България скъса с ценностните и обществено съзнание, основани на националното единство, противопоставяйки му класовата и идеологическа омраза, налагани с насилие. Тя превърна една част от народа във врагове и подчовеци, които подлежаха на преследване. Това засегна не само вътрешната опозиция, но в тази категория попадаха всички Българи извън страната. Така нашите сънародници в Западните покрайнини вече се считаха на страната на врага – Тито, с всички произтичащи от това последици на изграждане на техния вражески образ. Те вече не бяха наши братя. Те бяха хората на Тито – в групата на врагове. Западнопокрайнските българи загубиха жизненоважната връзка със своето Отечество. Те – нашите сънародници в Царибродско, Босилеградско и Кулско – за по-малко от 20 години бяха зачеркнати и напълно изтрити както от общото ни минало, култура и борби, така и от съзнанието, от ценностната система и мислене не само на обикновените хора, но и на интелигенцията, образованието, медиите, политическите среди, на пропагандата. Въпросът за съдбата на нашите сънародници в Западните покрайнини се превърна не само в табу, но и обект на отчуждение и враждебност. Така Българите от Западните покрайнини се оказаха бугари – шпиони в Югославия и сърби – шпиони в България – еднакво нежелани и дискриминирани в продължение на десетилетия. И това мислене и нагласи, макар и видоизменено по форма и стил, си остава и до днес, както в България, така и в Сърбия. Тази политика на властите в България доведе до формирането на едно ново явление сред нашите сънародници в Западните покрайнини – доброволната асимилация в сръбското обществено пространство, защото те не виждаха нищо добро от връзката със своето Отечество. А този процес бе охотно приет и подкрепян с привилегии и съблазни от сръбската държавна машина.
Всичко това оказа катастрофални и необратими последици във формирането на общественото съзнание и светоглед на новите поколения Българи от двете страни на границата. Те не се познаваха, не се разбираха, нямаха общи ценности, нямаха стремежи за единение и съвместен живот. Най-ярко това се изяви в началото на 90-те години на ХХ в. до днешно време. Време, в което Българите в Сърбия се срамуват и се страхуват да говорят своя роден език, а тези от България гледат на тях като чужденци. Доколко е осакатено съзнанието в това отношение се вижда в охотната подкрепа на организации, държавни власти, кметства, училища на т.нар. международни танцови фестивали, събори, изложби, като напр. Нишавски хоровод, Международния събор на Славчето и др.
Влиянието на идеологическо и политическо доктринерство от комунистическата епоха по Западнопокрайнския въпрос остави своя тежък отпечатък и върху съвременната външна политика, култура, изкуство, медии. Те продължиха тенденцията на игнориране и дистанциране от тази тема от обществения и политически дебат от „висши“ съображения, други „приоритети“ или поради „изтекла значимост“. Така усилията на единици обществени дейци оставаха глас в пустиня. Най-пресен пример за това е пълното мълчание и прикриване на отговорните политически фактори около скандалите, свързани със замърсяването на териториите на Западните покрайнини от рудодобив на редкоземни метали, и тежките социално-здравословни последици за нашите сънародници. Всички избързаха да се скрият, да мълчат и снишават при зачестилите силови действия на Сръбските власти за натиск върху населението и върху дейци на Западните покрайнини, каквито бяха случаите с Едвин Сугарев, д-р Валентин Янев и доц. Ангел Джонев.
Единствено странна и толерирана, както в Сърбия, така и в България, активността по Западнопокрайнския въпрос на организации с антиевропейска и евразийска идеологическа ориентация. Тези структури направиха многократни усилия да овладеят и Западнопокрайнското движение, както в България, така и в Сърбия. Наред с това, техни представители или подставени лица проведоха серия от вероятно добре режисирани провокации, които фактически легитимираха предприетата нова вълна на дискриминация от страна на властта в Сърбия от 2008 г. до днес. Всъщност нашата държава, политика и общество не можаха да намерят решение на нито един проблем на нашите сънародници – нито използването на Българския език като служебен в администрацията, нито образование на Български език, нито опазване на Българските исторически ценности и светини, нито използване на Българския език в богослужението, нито договаряне на икономически модел за материално възмогване на населението, нито нарастващата екологическа катастрофа.
Естествено е, че на тези, които не познават и не следят процесите, свързани с живота на нашите сънародници от Западните покрайнини, едва ли наум им минават подобни проблеми. Но гореописаната действителност се разиграва всеки ден пряко пред очите на българските дипломатически представители и те са свидетели на все по-голямото преследване на каквато и да било дейност, свързана с опазване и зашита на Българската национална идентичност.
Е, тогава какво остава на тези десетина хиляди наши сънародници, освен бягството и проклетията към своя роден край, или унизителното преклонение и приемане на еничарско съзнание в рамките на сръбската национална идентичност? И никаква друга надежда.
Ето това е трагичната участ на Западнопокрайнската голгота, която извървяха няколко поколения наши сънародници, за които в България едва ли някой знае, някой си спомня, цени и уважава. Това е пътя, по който изчезва една частица от нашия народ, незаслужено предаден на чужд господар, за да бъде опазена съвременна България. Изчезва една частица от нашата култура, история и съдба, изчезва една опора на нашето национално достойнство като европейски народ.
.
Проф. Лозан Митев
Граждански комитет „Западни покрайнини“
.
About the Author
